Руси Гочев: Можех да стана лекар, но избрах футбола

Руси Гочев: Можех да стана лекар, но избрах футбола

Руси Гочев е роден на 9 март 1958 г. Легендарен футболист на Левски. Играе в Черноморец от 1976 до 1978 г., Левски от 1978 до 1987 г., австрийския ЛАСК (Линц) и др. Шампион на България през 1979, 1984 и 1985 г., носител на купата през 1979, 1982, 1984 и 1986 г. Има 172 мача и 58 гола в “А” група. Голмайстор през 1979 г. с 19 гола. Има 34 мача в националния отбор. След края на състезателната си кариера Гочев е изпълнителен директор, както и шеф на ДЮШ на Черноморец, член на Спортно-техническата комисия на Левски и директор на ДЮШ на клуба, работи и в Несебър, както и във ФК „Бургас“.

-Г-н Гочев, как сте? С какво се занимавате?
-Благодаря, добре съм. В момента съм далече от футбола. Дал съм си малка пауза от него. Няма конкретна причина да се поодръпна, просто таки си реших. Естествено, че следя футболния живот, но не в детайли.
-Накъде отива бургаският футбол? Като че ли се е запътил към небитието. След фалита на родния ви Черноморец към окръжната група се е отправил и Нефтохимик…
-За съжаление, перспективата не е розова. Не трябваше да се стига до тук. Но по-лошото е, че липсва и стратегия как бургаските клубове да излязат от дъното. Бургас е футболен град, голям град, пълен с хора, обичащи най-популярната игра. И Черноморец, и Нефтохимис се изстреляха по пързалката надолу. Мъчно ми,разбира се. И аз не мога да си обясня защо се забатачиха по този начин нещата.
-Харесва ли ви случващото се в Левски в последно време?
-Не, няма и как да ми харесва. Всяко лято се повтаря едно и също нещо. Започваме с големи надежди, гръмки обещания и някъде към късна есен се почва отначало, от „нулата“. Променят се планове, стратегии, сменят се треньори и футболисти. Наблюдаваме страшно текучество на играчи, пък дори и на шефове. Липсва ясна цел и план. Това не е година-две, а са вече 9 сезона. Липсата на трофеи за толкова дълъг период от време е странна, но не това е най-важното.
-Вие бяхте доста време директор на „синята“ ДЮШ. Тогава клубът произведе и лансира доста таланти. Но въпреки успехите не се разделихте по най-приятния начин с Левски…
-Така беше. Вижте, аз и до ден днешен не знам защо Тодор Батков ме отстрани. Нямаше причина. Явно бях неудобен. Докато други само говорят колко много  искат да успеят. Ти можеш да искаш, но като нямаш качества, как ще реализираш нещо ? Аз за разлика от тях си свърших работата, защото знам как. Докато бях в клуба, имахме стратегия заедно със Станимир Стоилов и Наско Сираков да изграждаме млади футболисти, които по-късно да прелеят в първия отбор. Това обаче може да се постигне с много работа и то целенасочена. Напоследък това нещо го няма. Явно е, че целите на клуба през този период не са насочени към създаването на кадри. Жалко.
-Не ви ли сърбят ръцете за работа?
-Е, така е. Във футбола е минал целият ми живот. Но…(Въздиша). Трудно е.
-Нека ви върна към по-приятни теми. Малко хора знаят, че с Черноморец сте ставали шампион на България в три възрасти – деца, юноши младша и юноши старша възраст…Все под ръководството на един треньор – големия Васил Желев – Вашпина.
-Бате Васко беше уникален човек, треньор и педагог.  После ни беше треньор и при мъжете. В „Б“ група съм работил и с Любо Борисов и Христо Димитров. Аз бях в казармата, идваха и с бележка ме освобождаваха за мачовете. Дебютирах при мъжете на 17 години. Вашпина наложи и Валентин Делиминков, Иван Илчев, Иван Йовчев…По драматичен начин влязохме в елита през 1977 г. Завършихме с равни точки с Розова долина – по 50. Изпреварихме ги само по голова разлика – 60:30 срещу 51:34. „Розите“ не можаха да в последния кръг да спечелят гостуването си в Нова Загора – 1:1. По същото време ние бихме трудно Арда (Кж) с 4:3.
-През лятото на същата 1977 г. в юношеския турнир на УЕФА, което е неофициалното европейско първенство, стигате до финала, където падате от Белгия с 1:2.
– Е, връщате ме към много приятни спомени. Преди финалите на турнира в баража за класиране елиминирахме един изключително силен отбор – Полша. Вече за финалния кръг никой не ни слагаше в сметките тогава, паднахме се и в ”групата на смъртта” в Брюж и Варегем – с Италия, Швеция и Холандия. Паднахме от “скуадра адзура” с 1:2, но после разгромихме шведите с 4:1 с два гола на Бойчо Величков, един на Гошо Славков и един на Панделис Белцос. Победихме и холандците с 1:0 с мое попадение. Мисля, че преломният момент настъпи след загубата от италианците. Наско Маринов, който ни беше капитан, реши да даде лентата на Гошо Димитров – Джеки. Това ни подейства още по-мобилизиращо. На полуфинала елиминирахме ФРГ с 3:1. Разписаха се Величков, Белцос и Митко Аргиров. На финала в Брюксел излязохме срещу домакините. “Червените дяволи” също не бяха лоши – с Вризе, Корнелисен, Моменс, Меус, Снелдерс, които после направиха добра кариера. Паднахме с 1:2. Останахме си със сребърните медали. Треньор ни беше Христо Андонов – Пелето. Той и после имаше успехи с юноши и младежи, явно човекът притежаваше подход. Бяхме уникално силно поколение – Томас Лафчис, Наско Маринов, Весо Балевски, Георги Димитров – Джеки, Георги Славков – Бенкса, Коце Костадинов, Митко Аргиров, Панделис Белцос… Имаше и още двама бургазлии – Иван Йовчев и Иван Илчев. Преди европейското в Белгия бяхме спечелили куп турнири – “Олимпийски надежди”, където на финала обърнахме СССР, в Кан пък бихме Франция. Жалко, че не успяхме да станем европейски шампиони – бяхме най-добри и го заслужавахме.
-Трансферът ви в Левски-Спартак е бил цяла сага навремето…
-Да, така беше. Аз всъщност можех да се посветя на медицината, а не на футбола.
 -Така ли?
-Ученето ми се удаваше. Завърших английска гимназия в Бургас. През лятото на 1978-а ме приеха в Медицинския университет във Варна. Ректор там беше доктор Каприлян – футболен запалянко и член на управата на Черно море. Той отива и се среща с майка ми и баща ми. Увещава ги да подпиша с „моряците“, обещава им, че ще завършва висше без проблеми. Гарантиран ми е апартамент във Варна и служебна кола. Плюс заплата от 600 лева. Хем лекар ще стана, хем футбол ще играя. Но аз предпочетох да играя в София. И с ЦСКА имаше разговори…Левскарите обаче излязоха най-настоятелни. Аз вече се бях ориентирал в обстановката, като национал често бяхме по лагери с мои колеги от „синия“ тим. Та по тези лагери имаше придърпвания, разговори. Лично Иван Славков – Батето, с Иван Вуцов са ходили при министъра на образованието и науката да ходатайстват за мен. Преди това като емисар до морето ходи и комендантът на София и запален левскар Никифоров. Със „сините“ всичко беше вече уредено, но трябваше началото на първенството да го започна в Черноморец. Бях още войник, а уволненията тогава ставаха някъде към 20 септември. Записах 6 мача и 5 гола за родния тим. Последният ми двубой за Черноморец беше на 19 септември 1978 г. срещу Марек (4:0). Разписах се, подадох и за два гола на Иван Притъргов. Уволниха ме от казармата още същия ден. На връщане се прибирах с отбора на Марек със самолета. В София ме посрещна само администраторът на Левски Коце Божилов, Бог да го прости. Седмица по-късно дебютирах със синята фланелка. Няма да го забравя – 23 септември 1978 г. Бихме Академик (Сф) на Националния стадион. Те ни поведоха, обърнахме ги. Мечтан дебют направих, с два гола. Не е за вярване! Спомням си, че първият ми гол падна след заучено изпълнение след пряк свободен удар и  пас в наказателното поле. Вторият ми бяха от акъла в момента. И оттам като ми тръгна…Хеттрик забих на Берое (5:0), гол на Локо (Пд) с Христо Бонев, и то на „Лаута“, (1:0), През този сезон на „Герена“ дойдоха още Бранко Кочев (Пирин), Юлиян Колев (Академик Св) и Антон Милков (Тракия Пд). Оставих „акулите“ на първо място в класирането, а Левски беше шести или седми.
Този сезон 1978/1979 беше изключително успешен за мен и за тима като цяло. Обрахме абсолютно всички купи и индивидуални отличия. Аз станах голмайстор на първенството с 19 гола, някои от които с важно значение за спечелването на титлата. 19 мача записах за Левски тогава и вкарах 14 попадения. Изпреварих Чавдар Цветков от Славия, който завърши с 18.
-Очаквахте ли толкова силно представяне още в дебютния си сезон?
-Не, честно казано. По принцип е нормално всеки нов в грандовете да е не стресиран, но здраво респектиран. Дори само от имената, които заварваш. Павката Панов ми е бил идол, да не ги изброявам останалите великани. Друг мой любимец беше Гошо Денев. Нормално е да се смутиш, още повече, че аз бях и най-малък, някакво си момче от Бургас. Но понеже преходът при мен стана много бързо. Идваш, тренираш 2-3 пъти, но тогава на тренировките ни идваха по 3-4 000 души, излизаш и играеш. Нямаше време да изпадам в стрес. Явно така е било писано. Бориш се за място и се утвърждаваш. Затова казвам, че насила футболист не се става. Много ми е смешен този опит за налагане на млади, за задължително присъствие на играч до 21 г. в титулярния състав. Футболист се става с воля, с можене и сам трябва да си извоюваш позицията на терена и в отбора.
-Паметни ще останат вашите голове през същия този първи сезон срещу ЦСКА…
-Ами, да. В полуфинала за Купата на Съветската армия спечелихме с 2:1. „Армейците“ ни поведоха, аз изравних с хубаво изпълнение. Освободих се от защитник и от малък ъгъл реализирах с левия крак, като преди това топката се отби от напречната греда и тупна зад голлинията. Трудно като изпълнение. А малко след почивката успях да изпреваря моя приятел Георги Велинов и с глава направих обрата пълен – 2:1. Подобен гол като изравнителния съм вкарвал и на Георги Гугалов от Славия. Като близнаци бяха двете попадения. Та, през 1979-а се класирахме за финала, където разбихме Берое с 4:1 (23 май 1979 г.). Спомням си го и този мач. Георги Стоянов – Бръснаря, изведе старозагорци напред – 0:1. После Панов изравни почти веднага, а в началото на втората част се разписах за 2:1. Само за 8 минути (60 и 68) Павката ги довърши.
-За девет години с фланелката на Левски имате 23 мача срещу “армейците”, в които отбелязвате 7 гола. Кой от тях ви е най-скъп?
-О, всяка победа и всеки гол срещу тях ми е скъп. Не ги деля. Всеки път е имало огромно желание за победа и неповторима емоция. Имам и спомен за втория гол за победата с 2:0 през 1981 г. Тогава преминах между Георги Илиев -Майкъла и Динко Димитров. Също така се сещам и за  третия гол при успеха с 3:1 през 1985 г., когато две минути преди края надскочих Георги Димитров и Тинчев и с глава фиксирах крайния резултат.
-А кой е най-неприятният ви спомен от вечното дерби?
-Може би скандалният финал за Купата на 19 юни 1985 г., след който ни разформироваха и прекръстиха. Нищо не предвещаваше такива събития. Ние вече бяхме станали шампиони и на теория. Неприятно усещане обаче се появи у мен, защото седмица преди това се наложи някакво напрежение, изкуствено създадено изнервяне у всички – футболисти, треньори и ръководители. Не зная защо се получи и до ден днешен не мога да си го обясня. Прекалено голямо напрежение и навиване, което отвън се пренесе и на терена. Имало и някакви схеми, планове и кроежи, за да ни спрат. Да прекъснат полета на едно велико поколение. Не зная на Милко Балев ли се дължи…
-Обвинявате ли главния съдия Ахмед Яшаров?
-Не толкова него, колкото помощника му Величко Цончев. Нали пред очите му Гошо Славков си поведе топката с ръка. Нашите защитници спряха да играят, Бенкса също спря в първия момент, защото се усети. После си поведе и на празна врата откри резултата. Оттам почнаха скандалите. Измислиха някакви истории, че сме набили съдията Ахмед Яшаров в тунела, че сме се избили помежду си…Това беше само претекст, за да ни разбият. Ами, погледни реално – седем пъти подред да победиш ЦСКА, отбора на Милко Балев, не е шега работа, нали?
-Къде бяхте, когато научихте за наказанието?
-Обикновенно съобщаваха по радиото в такива случаи. Не си спомням къде се намирах, само помня, че останах като гръмнат.
-Отборът от началото и средата на 80-те години на ХХ век ли е най-силният в последните 4 десетилетия в историята на “Левски”?
-Не мога аз да кажа. През 1984 г. спечелихме требъл – взехме и трите купи – шампионска титла, Купа на Съветската армия и Купа на НРБ. Тогава даже излезе един култов лаф, че лекарите искали да му присадят трета ръка на нашия капитан Пламен Николов, за да може да вдига и трите купи (смее се). Хубави спомени.
-Как се отстранява еврогранд като Щутгарт?
-Две години подред ги елиминирахме. А да направиш за смях шампиона на Германия беше нещо изключително. Все едно сега да биеш Байерн. Точно тогава имахме и много силен отбор, никой в България не можеше да ни се опре. Покрай нас, по-опитните като Мишо Вълчев, Веско Валевски, Пацо Николов, Цветков, израстнаха и младите Наско Сираков, Боби Михайлов, Гиби Искренов, Емо Велев, Краси Коев, Ники Илиев. Уважаваха ме. Младоците ми викаха: „Бате Руско, бате Руско…“Гръбнакът ни беше само от собствени юноши. Може и това беше причината да накажат отбора, да му сменят името. Да се доказваш, да показваш характер, да се налагаш и да гониш цели. Ясно, че талантът сам по себе си няма да ти помогне. А тези момчета имаха всичко за голям футбол. Разбира се, тук идва и огромната роля на треньор Васил Методиев. Той беше във върховата си форма тогава. Не е лесно да се оправяш с толкова различни характери.
-Нещо любопитно около сблъсъците с германския колос?
-Повечето неща са казани и описани. Спомням си обаче един коварен ход на немците, на ръководството на Щутгарт при второто им елиминиране.
Пристигаме ние за реванша, качваме се в рейса, осигурен от домакините. Шофьорът толкова ни мота, из какви ли не учили ни завира, че щяхме да закъснеем за мача. Попаднахме и в задръстване. Буквално в последния момент ни докара на стадиона. Започнахме още в рейса да се събличаме. После – на бегом към съблекалнята. Без никаква подготовка в случая – говорим за масаж, разгряване и всичко, излязохме на терена. Разкършихме се леко и мачът започна. Явно и немците обичат селски номера. Но този път им излезе през носа хитрината.
-След първия подвиг с Щутгарт през 1983 г. отпаднахте изненадващо още на следващото, наглед по-леко, препятствие – Уотфорд…
-Ами, така се получи. Би трябвало да се справим с английския тим, но явно не сме били на нужното ниво. Често става във футбола. Уотфорд не ни беше дразнител, още нямаше извоювано име. Иначе започнахме добре – с реми 1:1 на „Викаридж Роуд“. Лошо време, тежък терен. След слабо първо полувреме Рострън откри за „стършелите“, аз изравних в 79-ата минута. Гибона ме изведе, преодолях последователно двама бранители и вратаря Шерууд и от малък ъгъл опънах мрежата. Провалихме се обаче на реванша. Хем поведохме с гол от дузпа на Емо Спасов. Малко след това получихме и втора дузпа, но Емо я пропусна. И оттам колата се обърна, както се казва. Загуба с 1:3.
-В националния отбор дебютирате доста млад – на 31 май 1978 г. при равенството 1:1 срещу Румъния. Записвате там 41 мача и 3 гола. Любопитно ми е, че сте титуляр в по-голяма част от кампанията за Мондиала в Мексико 1986, но не попадате в списъка за световното първенство.По каква причина?
-Лош късмет. Просто се контузих. Това стана по време на контрола в Мароко на 19 февруари 1986-а, която завърши 0:0. Издържах до 60-ата минута и поисках смяна. Влезе Бойчо Величков. Имах проблеми с адукторите, получи се някакво пренатоварване. Понеже натоварванията бяха тежки – сгъстен календар, мачове много, връщаш се от лагер на националния тим – айде, тренираш с Левски…Въртележка, която претоварва организма. Възпалението на адукторите и неправилното лечение ме направиха на нищо. Това се оказа последния ми мач в националния отбор. Не бях напълно готов. До края на февруари излязох два пъти в срещи от първенството. Трябваше да се лекувам. Пропуснах осем поредни кръга. Отпаднах от списъка за Мондиала. Накрая на сезона влязох на мускули на финала за Купата срещу ЦСКА (2:1) и то без тренировки. 6-7 месеца не бях пълноценен. Влизах и излизах в някои от мачовете. Две седмици се лекувах в центъра на Динамо (Берлин).
-Имаше ли подобрение?
-Общо взето – не. Нямаше особена полза от лечението. Болката изчезна от само себе си.
-И до днес сигурно съжалявате за пропуснатия шанс за класиране на Евро 1984?
-Да, всички си спомняме драмата на стадион „Полюд“ в Сплит (21 декември 1983 г. – б.а.). Бяхме само на секунди от финалите във Франция. И ние, и Уелс и Югославия имаха шансове. Само за една минута се реши всичко. За съжаление ние пропуснахме възможността. Категорично казвам, че не сме имали никаква уговорка с югославяните. След мача чак скандали не е имало в съблекалнята. Капитанът ни Гошо Димитров само отправи нормални реплики към Ради Здравков защо не му е подал при ситуацията в последната минута. И това беше.
-Още се помни вашият гол при победата над Уелс с 1:0 в европейската квалификация в София на 16 ноември 1983 г. Той ни остави тогава „в играта“, така да се каже…
-Е, да, но накрая на Европейското първенство отидоха „плавите“. Иначе с уелсците срещата се игра при лошо време, заледен терен, хлъзгаво беше. От границата на наказателното поле прострелях вратаря на гостите Невил Саутол. Разписах се с отсечен удар в далечния ъгъл.В националния отбор не съм бил само крило. В европейските квалификации например Гиби Искренов и Стойчо Младенов играеха изнесени по-напред, а аз движех зад тях. Такава беше схемата при Вуцата. Треньорите се сменяха често – ей така, през 5-6 месеца. Изредиха се и Цецо Илчев, Атанас Пържелов, Добромир Ташков…Нямаше постоянство, текучество голямо. Тъкмо свикнеш с изискванията на един и сложат друг.  С идването на Иван Вуцов се създаде доста по-сериозна организация. Неслучайно се класирахме и в Мексико.
-Работили сме много време с Вуцов. Какво ще кажете за него?
-Много го уважавам. Той си беше истински педант и работохолик. Не допускаше компромиси. Само футбол му беше в главата – теории, практика, изисквания…Подготвяше ни по двойки, по тройки, по линии…Доста тежки тренировки правеше, смачкващи, убиващи. Някои колеги не издържаха, мрънкаха…Но тогава нямаше начин да кажеш: „Абе, чакай, бе, другарю Вуцов…Не се прави така или онака…“
-През 1987 г. се разделяте с Левски, но като че ли не по най-добрия начин?
-Това беше последният ми сезон в отбора. А бях несменяем титуляр – над 40 мача, капитан…Защо се разделихме? Преди това на няколко пъти ръководството ме спираше за трансфер в чужбина. Отказани бяха сериозни оферти. Обещаха ми да ме пуснат след края на първенството, в което завършихме втори след ЦСКА. Добре, обаче през лятото се върна Васко Методиев като старши треньор. Искаше да ме задържи. Аз не приех. Извикаха ме на среща, на която присъстваха още Христо Аяндалев и Борислав Лазаров. Ядосах се, че за пореден път не спазиха уговорката с мен, не спасиха обещанието си. Тръгнах си от Левски. В продължение на близо месец се подготвях индивидуално. Ходех на тренировките, когато си поискам.
-Как се озовахте в австрийския ЛАСК (Линц)?
-Там ме водеха преостъпен от Левски. ЛАСК е стар, традиционен за Австрия клуб. Но средна класа по мое време. Имаше и голямо текучество на кадри – треньорите се сменяха през 6 месеца, футболистите – също. Треньори са ми били австриец, чех и германец. Немецът беше помощник-треньор на Щутгарт, когато ги елиминирахме.често си говорехме за онези „сини“ епопеи. С екипа на ЛАСК претърпях най-тежката си контузия. Двама защитници ми влязоха едновременно на опорния крак – оттам скъсани кръстни връзки и половин година аут от терена. В Левски имам и няколко пъти комоцио. Напоследък проблемите ми с кръста се усложниха. След 18 години игра получих дискова херния. В Линц изкарах шест сезона, после поиграх малко и в друг клуб. Заради семейството ми реших да се прибера в България. Прекратих кариерата си на 35 години.

Бившето крило има две дъщери, вече е и дядо
Най-близките хора на Руси Гочев са далеч от спорта. Съпругата му Донка дори не се интересува от футбол. „Тя дори по времето, когато играех изключително рядко идваше на стадиона. Епизодично е гледала мачове. Е, приятелка е с останалите ми колеги и техните семейства, но просто не се вълнуваше от футбол. Донка е от Бургас, ученическа любов…Вече толкова години сме заедно и имаше щастлив семеен живот, разказва бившето крило.
– Голямата ми дъщеря Жаклин е дипломиран архитект. Беше ваша колежка – главна редакторка на списание Casaviva . После стана главен мениджър в една шведска фирма, замина за Германия. От известно време си е в България. Малката ми дъщеря беше редактор в интернет-сайт. Сега си има малко детенце – внучката Киара, която много ни радва, и е в отпуск по майчинство.“

Милен ДИМИТРОВ

About Author