Откривателят на Валери Божинов продава дрехи на сергия, живее с мизерна пенсия

Откривателят на Валери Божинов продава дрехи на сергия, живее с мизерна пенсия

Иван Деянов (роден е на 16 декември 1937 г.) е един от най-големите вратари в историята на българския футбол. Сега продава гащи на малка порутена сергия в краен софийски квартал. ­Той започва кариерата си в школата на “Червено знаме”. Изкарва казармата във втородивизионния “Миньор” (Димитровград). Куриозното е, че дълго време играе като… ляво крило. Ето и шокиращата изповед на вратаря:

Корави копелета
Роден съм до тухларната фабрика, до Южния парк в София. Това е така наречената Тулаа маала. Всички там сме мъжки момчета, знаем и две и двеста. Израснахме в мизерия, сега в мизерия и ще умра. Корави копелета бяхме. Почнах с футбола в “Червено знаме”, клубът беше сред най-популярните навремето в София. Отам израснаха много големи фугболисти.  Игрището ни се намираше до сладоледената фабрика “Сердика” – всички я знаят. Бяха много бедни, но щастливи години. От сутрин бяхме по поляните и ритахме парцалената топка. На едно от тези мачлета ме видя другарят Сашо Маринов и ме привлече в школата на “Червено знаме”. Нямахме съблекалня, обличахме се долу на терена. Сложиш едно пешкирче през кръста, и това е. Имаше една чешма, на която се миехме след тренировки и мач. Няма баня, няма тоалетна. Рано-рано се наложих при мъжете, те тогава играеха в “Б” група. Бяха доста силен отбор. По едно време, през лятото, на подготовката, решили да освободят титулярния вратар. Не се сещам името му, ама хората се съмняваха, че продавал мачове. И го изгониха. Взеха мен на негово място. И така почнах да пазя в “Б” група. Късно ме взеха войник – на 20 години бях вече, през 1957 г. и по разпределение ме пратиха да служа в “Миньор” (Димитровград). Приеха ме добре, старите пушки в отбора бързо разбраха, че съм силен футболист и кораво копеле. Добре, ама титуляр на вратата беше опитният Стефан Пашоолов, който направи после кариера в “Славия”.

Не можеше и с топ да го мръднеш от вратата, треньорите му имаха и доверие. За мен нямаше място под рамката. Треньорът Петър Хаджиев ме прати на крилото. По едно време се бяха контузили тримата ни титулярни нападатели. Треньорът ми вика: “Събличай се и влизай като крило”. Учудих се, но влязох. И така в продължение на 2 години се подвизавах напред. Станах и голмайстор на отбора. Първият сезон вкарах 8 гола, а през втория ­ 7. Бате Пеци беше страшно ерудиран мъж, завършил италинска школа. Аз като нападател се чувствах в свои води, бях млад, пъргав като котка и жилав, правих ги разногледи защитниците. Бяха големи емоции местните дербита с “Химик”, стадионът беше претъпкан всеки мач. Те бяха уж по-силни, ритаха в “А” група. За купата обаче, като се срещнехме, ги биехме. Те се водеха работници от Химическия завод в града, а ние – миньори. Аз и по трудова книжка се водех “подземен работник” – 2 разряд. А не съм припарвал до мина. Даваха ни по 3,50 надбавки за вредни условия на труд, и по три кисели млека.

Беше пролетта на 1963 г. “Локомотив” (Сф) гостуват в Димитровград на “Химик” и са на лагер ден преди мача. Нашият двубой от “Б” групата беше сутринта, от 10,30. Старши треньорът на столичани Георги Берков дойде на стадиона да ме гледа и ме хареса. Той ме следеше от преди това, от един мач на стадион “Раковски”. Тогава отнесохме “Спартак” като куцо пиле домат – с 4:0 ги смачмахме. Генерали, менерали, гледаха като припикано мушкато.

Преди началото на сезон 1963/1964 се скарах с нашия шеф. Поисках дърва за огрев, няколко кубика, за да не мръзне детето през зимата. Генералът ми вика : “Не може така. Ще си чакаш реда!”. Викам: “Така ли?”. Теглих му една путка майна и си бих камшика към София. Прибрах се. Един месец се чудих какво да правя. Покани ме Пальо Владимиров в “Миньор” и почти се бях навил да тръгвам за Перник. Срещам на улицата един приятел, беше обущар в “Локо” (Сф). Каза ми, че освобождават вратаря Данчо Йосифов, и му търсят заместник. Да отида да се пробвам. Викам си: “Що пък не?” И така отидох директно при Берков, той ме одобри още на първата тренировка и така започна моето приключение в “Надежда”. Та вече 48 години. Дебютирах срещу “Левски”. На почивката падахме с 0:3, Берков ме пусна на мястото на Цецо Лалов и до края на мача не пуснах гол. От този момент станах несменяем титуляр.

Шампиони
През 1964 г. станахме шампиони. Бяхме и голям отбор, водеше ни най-добрият – Георги Берков. Вижте само какви имена играеха: Апостол Чачевски – Макето, Тошко Велев, Васко Методиев-Шпайдела, Иван Димитров – капитанът на отбора, Иван Коцев – Братчика, Димитър Пенев и брат му Младен, Ботьо Ботев, Ицо Лазаров-Ричката, Драго Драгомиров, Спиро Дебърски, Гьорето Манолов, Цецо Лалов, Цецо Милев (взехме го от “Септември”), Веско Василев (дойде от столичния “Спартак”). И най-големият – Никола Котков. За Кольо Котков мога да говоря с часове. Голям футболист и човек с голямо сърце. Чувал съм какви ли не измислици по негов адрес. Него го провали лошата компания, с която се събираше. Разни квартални пияници му “смучеха” парите и здравето. Викали му Кольо Мастиката. Ама той мастика не помирисваше. Често съм чувал разни пияници: “Снощи пихме заедно с Котков” или “Ние сме големи приятели с Котето”. Пълни измислици! Покрай него се въртяха и много негодници, позмазвачи и блюдолизци. Много хора седяха на масата му, а говореха срещу него. Чувал съм го с ушите си. Не е вярно, че е влизал пиян на мач. Само си спомням, веднъж, играехме на “Раковски”. Кольо беше нарушил режима предния ден, беше се прибрал по-късно от обявения вечерен час и старшията Жоро Берков го беше оставил резерва за назидание. Добре, ама мачът се закучи. 0:0 беше на полувремето. Публиката почна да недоволства, да скандира: “Котков, Котков”. Берков обаче – железен. Тогава някои фенове почнаха да замерят Берката с камъчета по гърба и да му викат: “Айде, пусни го, бе! Пусни го, бе!”. Бате Жоро се принуди да отстъпи, пусна Котето и той на бърза ръка им набута 4 гола! Най-много го ритаха във Враца. По ирония на съдбата именно на път за този град той намери и смъртта си.

Никой преди началото на първенството обаче не си и помисляше за титлата.

Още повече, че стартът ни бе лош  -­ 0:1 от “Славия”. 7 дни по-късно обаче опукахме шампиона “Спартак” (Пд) с 3:1 и плановете се промениха. На полусезона “Левски” и “Дунав” имаха по 20 т., ние, “Спартак” (Пл) и “Славия” – по 19. През пролетта почитахме всичко живо. Решителната победа бе в 24-ия кръг срещу “Локо” (Горна Оряховица) с 2:0. Оттук докрая на първенството не изпуснахме лидерската позиция. В предпоследния кръг ремито 2:2 с “Берое” на столичния стадион “Раковски” ни донесе фактически титлата и “Локо” стана шампион за трети път! Силата ни бе в колектива. Всички бяхме приятели, разбирахме се, на терена и с вързани очи. Много ни се пречеше от страна на федерацията и особено от шефа й Недялко Донски. Той всячески се опитваше да бута “Левски”. Спомням си един мач с “Локо (Пд). Бяха взели пари предварително да ни се хвърлят. Поведоха ни – 0:1, обаче ние обърнахме мача до 2:1. Ботьо Ботев вкара победния гол, а от яд Недялко Донски, който седеше в ложата, си счупи стола на десетки парчета. Ние си бяхме изключително силен отбор. 9 национали, 10 бяха висшисти. Обещаха да ни дадат по 300 лева премия за титлата. Отидохме на море целият отбор, а на връщане касиерката ни вика: “Айде момчета, връщайте кинтите”. И ние ги върнахме. Е, някои, които бяха взели повече, не ги върнаха. Аз се ядосах, събух си обувките и им ги треснах на генералите под носовете. “На, яжте”, им викам. Така си и останах “Сбогом, Марийо”. Без премия.

Набедиха Берков, че е пияница
Интриги провалиха Георги Берков. Скроиха му номер по време на едно лятно турне в Щутгарт. Изритаха го с мотива “Уронване на социалистическия морал”. Знаеше ли всъщност какво стана? Паднахме с 2:6 от “Щутгарт” в контрола. Вечерта преди мача бате Жоро слязъл до лоби бара на нашия хотел и дрънва няколко питиета. Той си обичаше чашката, но никога не е прекалявал. Добре, ама го скиват местни журналисти и го снимат. На другия ден падаме от домакините, а съдията буквално се ебаваше с нас. Дузпи, фаулове…Цецо Милев побесня и го напсува. Каза му и: “Гад мръсна фашистка” на руски. А оня се оказа, че знаел езика, щото бил ходил на Златни пясъци на почивка. Веднага изгони Цецо. После всички местни медии пуснаха подигравателни материали в духа на “Вижте как българските шампиони се изложиха” и т.н. Загубата се прие тежко в София като уронваща престижа на социалистическия спорт. Берков бе уволнен. Така един от най-силните отбори на “Локомотив” бе разбит. Сложиха ни за треньор Любомир Ангелов – Старото.  Пак почнахме силно в първенството, а в КЕШ дебютирахме срещу шведския Малмьо с 8:3! Пет гола заби Котков, 2 Спиро Дебърски и 1 Милев. В първенството дръпнахме на втория със 7 точки на полусезона. Нямаше кой да ни спре и щяхме да дублираме титлата си. Всичко вървеше по план. Почнаха обаче едни отзад да продават мачове. Сигурен съм, че мои колеги в защитата ни предадоха и се продадоха на “Левски”. То си личеше, не им прави чест и няма да им казвам имената, те си се знаят кои са. Факт е, че изпуснахме сигурна титла. Почнаха и треньорски рокади –  Крум Милев смени Старото, после Стефчо Стефанов – Томито, смени Палаврата. Финиширахме втори, а горчилката и до днес си остана в мен.

 

Вълшебната Флоренция
Аз бях най-добрият вратар по това време. Големият Жоро Найденов лекуваше близо година тежка контузия-луксация на раменната става. След операция във Виена се възстановяваше бавно. Аз и Станчо Бончев бяхме титуляри в квалификациите за световното първенство в Англия. През октомври 1965 г. паднахме лошо в Белгия с 0:5. Най-добри отзиви за играта си получих обаче аз. Бях подложен на непрекъснат обстрел. Статистици изчислиха после, че белгийците са отправили към мен 73 удара!!! След мача президентът на УЕФА Стенли Роуз дойде, стисна ми ръката и ми казва, че съм най-добрият вратар в света. Изненадващо обаче при завръщането в родината шефът на БФФ Недялко Донски ме обвини за разгрома. Каза ми: “Ти пусна гюлето, а после брани крепостта.” Все пак селекционерът Витлачил не се подведе на запалянковщината и аз пазих и в последния мач в групата срещу Израел (2:1). Тоя Донски е моята “черна котка”. Много ме мразеше, защото най-силните си мачове правих срещу “Левски”. Вечерта преди “Епопеята във Флоренция” Витлачил чете стартовия списък за баража с Белгия. Чух и моето име. На другия ден обаче разбрах, че Донски е наредил на чеха да ме остави на пейката. Титуляр на 29 декември 1965 г. беше­ Жоро Найденов.

Ще ти разкажа и една любопитна и слабо известна случка, която стана в самолета към Флоренция. Известният илюзионист Мистър Сенко написа на бележка резултата 2:1 и го сложи в плик. Когато го попитахме какво прави, магът отговаря: “Ще биете с 2:1”. Така и стана. И до днес си спомням головете на Гунди, пасовете на Ването Колев, играта на Митата Якимов… Спомням си и припадъкът на Димитър Ларгов от преумора. 2 часа го свестявахме в съблекалнята. Митко бе дал всичко от себе си, раздал се бе без остатък в опазването на звездата на противника Ван Химст. Белгиецът написа в спомените си за баража “Една свиня ри в краката ми цял мач”, по адрес на Ларгов. За класирането за Мондиала взехме по 200 лева премия. После не ме взеха за Англия 1966. Вместо мен отиде Мони Симеонов, понеже бе с връзки и член на БКП.

Отказах на “Левски”
Караха ме от “Левски” да идвам при тях. С Иван Вуцов бяхме приятели, спяхме в една стая по лагерите на националния отбор. И той, и Гунди ми казваха “Ела, Ванка, имаме нужда от теб”. Тъкмо си бяха сменили вратаря. След като аз им отказах, привлякоха Бисер Михайлов (бащата на Боби Михайлов) от едно заводско отборче. Много со колебаех. Председателят на нашето дружество Жоро Паскалев обаче почна да ме разубеждава. Веднага ми даде апартамент. Няма да забравя, точно преди да се нанеса в новото жилище, шефът на жилищната комисия, който беше запален алпинист, Огляров се казваше, го отнесе лавина на Рила. Заедно с него загинаха още 6 души. Този случай много се разшумя, писаха много по вестниците.

Кукуша, Чоко и Гунди
Най-много съм се впечатлявал и Димитър Йорданов – Кукуша и от Георги Аспарухов. Няма отбор, на който Кукуша да не е вкарал гол с глава. Във въздуха беше по-добър и от Гунди. Гундарата беше голяма душичка. Всеки път като скочиме за висока топка и се джаснем, бързаше да ми се извини. Обаче имаше и невероятни рендета, истински убийци и кретени. Такъв беше Тобия Момин от Пловдив, Паро Никодимов от ЦСКА, нашия Георги Христакиев-Хари Смъртта. Това бяха изроди, бе! Не може така да се отнасяш към който и да било! Имаше един, дето с кърфица го бодеше момчето по гърба, плюеше го. Чуждите защитници не се отнасяха така към него, както нашите. След мач, в съблекалнята, като си свалеше Гунди бутонките, ми ставаше жал, да го гледам. Цялата му обувка често беше в кръв.

Много добър приятел ми беше Александър Василев-Чоко. Той е един от големите таланти на българския футбол – звезда на Славия и националния отбор. 3 месеца след като впечатли цяла Европа покрай полуфинала за КНК Славия – Рейнджърс обаче Чоко си отиде без време по нелеп начин – след усложнение при операция на сливици, само на 31 години. Виновни за смъртта му освен лекарите, са и  генералите от Славия. Освободиха го като непотребна вещ, уж щели да подмладяват отбора. А той беше в разцвета на силите си…Буквално пред очите ми се поболя от мъка, от унижение, че така са постъпили с него. Според мен болестта му дойде от нервите. Съсипаха го разни разбирачи. Иначе беше невероятен, с чар, с обаяние, елегантен футболист. Прекрасно, талантливо момче, добър и хубав човек. Чоко много приличаше като присъствие на терена на Гунди.

Сиамската котка
Моите идоли в занаята са Жоро Найденов и сърбинът Беара. Страшно уважавах и Симо Костов – Сиамската котка. Заради своята изключитела пъргавина и забележителен рефлекс, публиката му викаше “Сиамската котка”. С ефектните си плонжове става любимец и на спортните фоторепортери. Имах щастието да ми бъде треньор в националния отбор, но за кратко. После стана прословутата афера с нивелина и бате Симо лежа и по затвора. За да станеш вратар, задължителното условие е да си луд. Само ненормален може да се хвърли в краката на гиганти като Георги Аспарухов и Тодор Диев. Ние, вратарите, първо се хвърляме, а после мислим. Има и друга закономерност. На най-големите вратари им вкарват най-баламски голове. Веднъж Котков прехвърли Лев Яшин от центъра и го направи за смях. От по-младите колеги №1 за мен беше Боби Михайлов. Георги Велинов също беше страхотен. Локото винаги е имало силни вратари ­ – Румен Горанов, Боре Манолков, Пламен Николов, Донев. Кольо е мое откритие. От чуждите харесвам много Икер Касияс от Реал, но по принцип липсват големите фигури. Няма ги личностите, каквито бяха навремето Яшин, Замора, Дзоф, Шумахер, Майер.

И на мен са ми вкарвали смешни голове. Веднъж в Бургас през 1967 година имахме мач на стария стадион “9 септември” за първенство на “А” група с Черноморец. Паднахме с 1:4, а при резултат 1:2 бях излязъл на линията на наказателното поле и стоях с ръцете си във формата на буквата Ф върху хълбоците. Десният бек на домакините Бойчо Близнаков пое топката някъде малко зад центъра.  Разстоянието бе 45 метра. Видя, че съм излязъл много напред и стреля. Морският бриз, който духаше в момента, придаде на топката още повече сила, аз се усетих, че ще ме прехвърли и започнах да тичам назад, но вече бе късно. Топката влезе в мрежата.  Това е гаф, който няма да забравя.

Откривател
Поиграх доста. През 1969 г. обаче дойде злощастното обединение със “Славия”. Нечия “умна” глава създаде изкуствено изчадието ЖСК “Славия”, в което нямаше място за мен. Аз бях единственият, който не изневери на любимото Локо тогава. Всички, които се биеха в гърдите, че няма да стъпят на “Овца купел”, поиграха поне няколко мача за това недоносче, наречено ЖСК “Славия”. Дори Спиро Дебърски, дето го изгониха с мене, игра за новия отбор и даже оттам му организираха бенефиса на стадион “Славия”. След като ме отказаха от футбола на 32 години, стоях дълго без работа. Имах оферта от “Етър” (Велико Търново), но им отказах. Върнаха ме във възстановения вече “Локомотив”. През 1974 г. направих юношите, набор 1957, републикански шампиони. В отбора бяха Ради Здравков, Никола Донев, Иван Копривленски и др. Гордея се, че под мое ръководство израстна Кольо Донев – един от най-силните вратари в историята на нашия клуб. А го взех от едно село до София – Беримирци. Мои открития са и Бойчо Величков, Стойчо Стоев…През моите ръце са минали десетки, десетки от най-големите ни таланти.

В пустинята
В Кувейт отидох по програмата за обмен на треньорски кадри през 1977 г. Заедно с мен бяха и треньори по волейбол, баскетбол…Все известни имена. Арабите ми даваха 500 долара заплата. То всъщност парите бяха повече, ама горницата над тази сума я прибираха в нашето посолство. За 3 месеца научих езика, оправях се идеално с местните. Много ме уважаваха. Към всеки отбор си имаше зачислен по един шейх. Нашият само ми викаше: “Мистър Ван, от какво имаш нужда?”, “Мистър Ван, дай да ти вдигнем заплатата”. А аз го питах: “Защо ще ми я вдигаш, като ще ми я прибират нашите ченгета?”. Така беше. И да ти увеличат парите, на края на месеца от посолството ми прибират чека, дават ми се 500 доларес, а останалите – “Лева ръка, десен джоб”. Иначе отборчето ни беше скромно. Не постигнахме особени успехи. Но пък и шефът не го приемаше навътре. И да паднем, и да бием, оставаше спокоен. “Ван, не се коси. Всичко е от Аллах – и радостта и мъката”, ми обясняваше. Мъдър човек, готин беше този шейх.

Договорът ми с “Ярмук” изтече и заминах пак на гурбет – този път в Либия. И това се оказа най-голямата грешка в живота ми. Поех отбора на Бенгази – “Ал Ахли”. Те още тогава се мразеха много с либийците от Триполи, които минаваха за хора на Муамар Кадафи, на официалната власт. Той тъкмо беше взел властта по това време и по улиците имаше джипове с картечници.

Истинската причина да отида в Либия беше смъртта на детето ми. Загубих сина си Спас. Почина на 13 години от ужасна болест – левкимия. Бог да го прости, беше ми хубаво момчето. Затова, като се роди сестра му, я кръстихме на него – Спасимира. Тя сега ни е отмяната, на 40 години е. Страхотна купонджийка. Много ни помага. Аз най-вече заради това се махнах от България. Просто не издържах на мъката, исках да се разсея поне малко.

С Либия обаче е свързан и още един ужасен кошмар в моя живот. Един сърбин ни качи да ни разхожда из Бенгази в една джипка. Направи катастрофа, жена ми Веселина пострада най-много. Остана инвалид, наложи се да ампутират крака й. Сега без мен не може да се оправя.  Вдигнах се на някак си на крака в морето от мъка и отново се върнах през 1984 г. в пустия футбол като треньор на деца. След либийската пустиня започнах работа във ВВТУ “Тодор Каблешков. Тренирах военния отбор на училището. Заплатата ми беше 200 лева. Бях назначен със заповед на министъра на транспорта Григор Стоичков. После ме поканиха в ДЮШ на “Локомотив”. Поех набор 1986 г., сред момчетата беше и Валери Божинов. Още тогава се открояваше над връстниците си, личеше си, че има талант. Направих го капитан. На един турнир във Франция през 1999 г. отбеляза 26 гола и стана голмайстор! Организаторите тогава му дадоха специална купа на стойност 5 000 франка.

Продавач на “Надежда”?
Настоящето ми е доста тъжно. Вися понякога по 13 часа на ден на сергия край Пета градска болница в столицата. Тук съм всеки божи ден от 7, 15 до 19,00 часа. Без почивка. На крак. В най-лютия студ и в най-жаркия пек. Продавам дрехи, бельо, женски гащи, потници, шапки и чанти. За да храня семейството си. Жена ми е с един крак и не може да излиза от къщи. Изкарвам колкото за прехраната. Тежко е, особено зимата, но не се оплаквам. Никога няма да прося от този или онзи. Преживявам някак си. Получавам 370 лева пенсия. Чакам някой от любимия “Локомотив”, от клуба, на който отдадох 48 години от живота си, да се сети за мен. Много съм обиден от това, че никой не ме поздрави, поне по телефона, за 70-ия рожден ден. Сега да видим дали ще се сетят за 75-ата ми годишнина. От години не стъпвам на стадиона в “Надежда”. Веднъж охраната не ме пусна, не ме познавали. Стана ми обидно и си тръгнах. Оттогава не искам и да чуя за “Локомотив”. Наранен съм. Боли ме.

Досие:
Роден е на 16 декември 1937 г. в София. Бивш футболист на “Червено знаме” (София), “Миньор” (Димитровград), “Локомотив” (Сф); шампион, бивш национал. Бил е треньор на “Локомотив” (Сф), в Кувейт и либийския “Ал Ахли”. Женен за Веселина. Имат дъщеря Спасимира.
Милен ДИМИТРОВ

DSC09796DSC09799Nazionalen otbor 1965

About Author