Синята легенда Меци Веселинов на 70: Партията ни превърна от отбор на народа в отбор на милицията

Синята легенда Меци Веселинов на 70: Партията ни превърна от отбор на народа в отбор на милицията

Цветан Веселинов – Меци има юбилей днес. Легендата на Левски става на 70 години. Част е от школата на Левски от 1959 до 1965 година, а в мъжкия тим на „сините” – от есента на 1965 до 1975 г. Шампион през 1968, 1970 и 1974 г., носител на купата през 1967, 1970 и 1971 г. Има 193 мача и 70 гола в “А” група. С 6 мача в националния отбор от 1968 до 1971 г. Сребърен медалист от олимпиадата през 1968 г. в Мексико. Бил е треньор в ДЮШ на Левски, както и в Тунис. Женен е. Има три деца – една дъщеря и двама синове-близнаци. Дядо е на трима внуци. Във връзка със своя юбилей Веселинов даде интервю пред Милен Димитров.

Гн Веселинов, честит юбилей! Как се чувствате на 70?
-Прекрасно. Радвам се на живота, на семейството ми и внуците.

Кога през тези 70 години сте били най-щастлив?
В личен план – когато се раждаха децата ми. Във футбола най-радостен бях при първия ми мач, при дебюта ми за мъжете на Левски. Бихме Черноморец в Бургас с 5:2 (6 октомври 1965 г. – б.а.). Първи мач и да вкараш гол – беше нещо невероятно за мен. Разписах се накрая, вкарах петия гол, като довкарах избита от вратаря на домакините топка. И най-важното

първият, който дойде да
ме поздрави, беше Гунди

Това не се забравя (вълнува се).

Кой ви откри за футбола?
Аз съм отраснал в Слатина. Живеехме бедно. Баща ми гледаше животни, майка ми нищо не е работила цял живот. Аз съм единственият български футболист, който не е играл в друг отбор, освен в Левски. Първият ми треньор е Христо Найденов – Траянчето, учител по физическо. Видя ме на ученическо първенство и ме взе в Левски. Там до юношите изкарах под ръководството на Петко Николков – уникални хора и педагози.

-Рудолф Витлачил ви привлича в мъжкия тим на Левски.
-О, прекрасни спомени имам с този човек, прекрасни. Вечно ще му бъда признателен и благодарен. Но в онзи отбор да играеш тогава беше нещо изключително. На 18 години да си титуляр беше нещо страшно. В първия ми сезон вкарах 10 гола от 15 мача. Бързо се наложих. Бях „перде“, не ме беше страх от нищо, бях млад, здрав и як. Хвърлях се напред, пък каквото стане. Освен това не се плашех да стрелям към вратата от всякаква дистанция. Имах и късмет. Точно тогава титулярното ни дясно крило Симеон Николов – Мони Картофа от Самоков, го бяха наказали за три срещи заради провинение на дербито с ЦСКА за Купата на Съветската армия. Сдърпа се с Христо Маринчев и съдията го изгони. Наложих се на неговото място. Просто захапах титулярния пост и нямаше пускане… Витлачил ми гласува доверие в два поредни мача на “Герена”. Спечелихме и двата, а аз вкарах по два гола. Оттам публиката буквално ме наложи като титуляр. Превърнах се в техен любимец и Витлачил нямаше къде да мърда. Егати и отборът бяхме – все великани, откъдето и да го погледнеш! Христо Илиев-Патрата, Теко Абаджиев, Бисер Михайлов, Сашо Костов, Гунди,  Георги Георгиев-Дълга Мара, Златков от Перник, после дойде и Котето… И знаеш ли кое ми е направило впечатление? При тези великани на футбола нямаше и грам надменност. Това е нещо рядко срещано. Посрещнаха ме като равен с тях. Можехме ние, по-младите, да растем покрай тях. Сега няма покрай кого да растеш. Съжалявам ги сегашните юноши, защото нямат пример, който да следват. За Христо Илиев –Патрата, просто нямам думи. Играехме по дясното крило с него. Бях му свръзка. Нека не ви прозвучи много субективно, но

Патрата за мен
беше над всички

Над Гунди, над Жоро Соколов. Знаете ли кой футболист се доближаваше малко до неговия стил на игра – Красимир Балъков. Христо беше изключително техничен и интелигентен. Играеше с акъл и беше надскочил времето, в което живееше. Първи той ми подаде ръка в Левски. Учих се от него и разбрах много неща. Бях на погребението му. За жалост нямаше толкова много хора в сравнение с деня, в който се разделихме с Гунди и Котето. И сега очите ми се пълнят със сълзи, когато си с помня за Патрата. Каква нелепа съдба имаше…И на Теко Абаджиев бях свръзка. Те ми подадоха ръка, а аз бях скромен, изпълнителен. При мен нямаше „хър-мър“. За Жоро Соколов с часове мога да говоря. Той беше с особен характер. Почти нямаше приятели в отбора. Особняк, саможив. Малко странеше от останалите. Правеше се на „голямата работа“, е, той си и беше голям играч, де. Но някак си двамата си допаднахме. Понякога ме взимаше със себе си да обикаляме неговите авери по заведенията. Весело беше с Жоро (Смее се). И друго искам да подчертая – че съм бил част от най-силното нападение в историята на Левски в състав: Гунди, Костов, Соколов, Илиев и Веселинов.

Коя е най-голямата премия, която сте получавали?
Смешно е, ако ви кажа. За спечелването на Купата на Съветската армия през 1970 година взехме по 800 лева. Финалът беше след края на първенството, така че след мача отидох със семейството на море. Изкарахме си екстра ваканцията. За онова време това беше огромна сума – почти 8 средни заплати. За сребърните медали от Олимпиадата в Мексико през 1968 г. получихме по 1200 лева.

-Имаше ли начин през 1968-а да преминете в чужд клуб?
-О, да, имах оферти. Особено когато победихме мексиканците в Гуадалахара с 3:2 в полуфинала и аз вкарах победния гол. По обратния път от Мексико Сити за родината ни предстоеше престой на тамошната аерогара. Босът на летищния комплекс – достолепен мъж с големи мустаци, се приближи до мен, представи се, запознахме се. Оказа се, че ме е издирил чрез нашия доктор Милтянов, Бог да го прости, който знаеше перфектно френски език. Господинът, чието име вече не си спомням, ми каза: „Веселинов, ако знаех, че ще ни вкараш онзи гол, изобщо нямаше да те пусна да влезеш в Мексико.“
По-рано имах предложения от гръцки клуб, но знаете в каква система и при какви правила живеехме. Не ни пускаха да играем навън. Чак доста по-късно – в края на 70-те и началото на 80-те години се появиха „вратички“. Измениха правилата и вече в чужбина можеха да ритат само тези, които са навършили 28 години. Като тръгвахме за Мексико, трябваше да направим междинно кацане във Вашингтон. На летището видяхме една полуотворена врата.

Който искаше,
можеше да рискува

и да я премине, т.е. да остане в Америка. Аз обаче не посмях, защото щяха да подгонят и тормозят всичките ми роднини в София.

-И досега по-старите запалянковци си спомнят победата над ЦСКА от 12 ноември 1973 г. Пет дни след великата победа на „армейците“ над Аякс…
-Да, бихме с 1:0 след автогол на Цоньо Василев. Всъщност за автогола основна вина носи вратарят им Данчо Филипов, Бог да го прости! Аз натиснах малко Цоньо в една ситуация и той съвсем леко върна топката към Данчо. Той пък взе, че я пропусна и… автогол. Има такива моменти във футбола.

-Приключвате кариерата си, или по-скоро приключиха кариерата ви едва 28-годишен. Можехте ли да играете още?
-Разбира се, че можех. Поне още 10 години най-малко. Бях в силите си, чувствах се във форма. Само аз нямах връзки, не съм бил протеже на никого. Никога няма да забравя как ни изхвърлиха като кучета. Иван Вуцов имаше най-голяма вина. Беше и треньор, и шеф тогава. Не мога да му простя. Всички от отбора отидоха на море през лятото, а аз се качих на Цигов чарк. Ядях само планинска пъстърва, дишах чист въздух. Като се събрахме на първа тренировка, нямам спиране. Васил Спасов-Валяка след тренировката ми каза: “Отиди на “Софийска комуна”(там беше офисът на ръководството), викат те”. Отивам аз, а там само ми съобщиха, че ме уволняват. И знаеш ли кое е гадното? Че не ме пуснаха да отида никъде. Понеже съм бил капитан от Държавна сигурност, нямал съм право да излагам честта на пагона и да работя за друг клуб, освен за Левски-Спартак. Трябва да се прави разлика между Левски и Спартак. Това са си два съвсем различни клуба. Аз съм си левскар. Не че имам нещо против моите колеги спартаклии.

Приемате ли, че Левски е бил отборът на народа?
Нашите фенове бяха обикновени бачкатори, хора от най-неблагородните професии. От ЦСКА бяха богатите партийци. Да, знае се, че нас ни подкрепяха Борис Велчев, баба Цола (Цола Драгойчева – б.а.), Ангел Солаков. Ама “червените” винаги са били по-толерирани. Буквално ни убиха с това обединение през зимата на 1969 г. От отбор на народа ни превърнаха в отбор на репресивния апарат – на милицията. Много от нашата публика се отказаха от Левски заради обединението. Знаеш ли кога решиха да ни събират?

Не, кога?
-След историческия мач на 17 ноември 1968 година, когато размазахме ЦСКА със 7:2. Феновете ни тогава обградиха паметника на Васил Левски и цяла нощ изкараха седнали там със запалени свещи. Това беше спонтанен протест срещу властта, срещу режима. Знаеш, че тогава станаха и събитията в Чехия, т.нар. “Пражка пролет” и навлизането на войските на СССР и останалите от Варшавския договор. Е, левскарите си имаха своята “Софийска есен”. Такова напрежение имаше, носеше се нещо във въздуха. Дори и един милиционер да беше се намесил и да беше ударил някой от нашите запалянковци около паметника, щеше да стане страшно. Именно тогава на висше държавно ниво решават да ни затрият като клуб, да убият нашата идентичност,

обединявайки ни с
отбора на милицията

Обидно беше да ни отнемат и клубната емблема. Сложиха ни някаква синя лопата. Това не беше нашата емблема.

Вярно ли е, че Цола Драгойчева навремето е спряла трансфера ви в ЦСКА?
-Не е баба Цола. Чичо му на моя приятел Стефан Аладжов беше заместник-министър на пощите и далекосъобщенията. Казали му, че ще ме взимат войник и той ме върна буквално от поделението. Министърът имаше секретен телефон, чрез който имаше връзка с всяко поделение. Мен на 2 май 1967 г. посред нощ буквално ме отвлякоха от вкъщи. Натовариха ме в една джипка и поех към Шумен. Ще ме правят танкист. За един ден бях командир на танк. Генерал Аладжов звъни в казармата и нарежда: “Лицето Веселинов да се издири и върне в София”. Спах една нощ на гарата в Горна Оряховица и с влака ме прибраха на 5 май, както си бях с униформата. Тогава станаха всенародни протести и нашите фенове ме спасиха от ЦСКА. Всички предприятия на гара Искър спряха да работят в знак на протест. Комунягите се видяха в чудо.  Най-големият запалянко,  шефът на “синята” агитка, беше Сашо Моряка. Той знаеш ли какво направи? Нещо нечувано и невиждано – причаква колата на Тодор Живков, спира я насред “Оборище”. Личната охрана на бай Тошо са двама служители от УБО с винаги заредени автомати. Те имали заповед да стрелят на месо срещу всеки, който спре Живков. После ми разказваха какво е станало. Сашо Моряка спира колата, в ръката си държи писмо. “Другарю Живков, докога ще ни взимат най-добрите футболисти?!”, директно пита  Първия. Бай Тошо отвръща: “Защо, бе, момче, какво е станало?”. Сашо му обяснява: “Така и така…” Бай Тошо обещава да разгледа случая и си тръгва по живо, по здраво. През цялото време охранителите седят като гръмнати. Никога досега не им се е случвало подобно нещо. Вместо да застрелят Моряка, той стана герой. После го бяха издирили и го спукват от бой в ареста. Този Сашо Моряка беше голяма работа. Организираше феновете ни за гостуванията в провинцията. Винаги намираше най-модерните рейсове “Мерцедеси”, правеше т.нар. “Сини влакове”. Идваха по 1000 души на всеки мач.

Значи феновете ви прибраха обратно в Левски?
-Ами  да. Когато влакът ни пристигна на гара София, ми бяха устроили невероятно посрещане. Слизам, както съм си с униформата, влакът спря, аз тръгнах по релсите. Гледам – страшна тълпа от хора се е събрала. Чудя се, кого ли чакат. По едно време чувам в тъмното: “Ето го, ето го.” Подхванаха ме и ме понесоха на ръце. (Разплаква се) Такова нещо не се забравя. И сега шапка им свалям на тези хора.

Какво спечелихте от футбола?
-Само контузии. Целият съм изпотрошен. Навремето сме играли за запалянковците. Давали са ни прасета, агнета… Ама веднъж играхме в Габрово на един турнир за по едно парче плат за костюми. Бяха бедни години. Като ученик взимах

стипендия от
30 лева на месец

После като професионалисти ни водеха на заплата в някое предприятие, като например, различните цехове по гара „Искър“ – със 130 лева заплата. Заради пагона ни даваха повече пари.

Как се разви животът ви след раздялата с терена?
-Пет  години бях в ДЮШ на Левски. Там открих за футбола доста кадърни момчета: Стефан Колев, Кирил Вангелов, Александър Милушев, Георги Славчев…След това обаче ме оставиха на улицата – с три деца и безработна жена. Добре че беше един голям левскар и мой приятел – Христо Христов. Бившо боксьорче, беше шеф в “Шератон”. Назначиха ме там на работа като барман, после бачках и в парк хотел “Москва”, в бар “Хавана”. Върнах се през 1987 г. във футбола като треньор на Сбейтла (Тунис). Изкарах 2 сезона там, вкарах отбора в елитната група. Върнах се в София. Държах една закусвалня в Южния парк. Исках да направя там клуб на ветераните на Левски, но ми взеха закусвалнята. Бях и на гурбет в Америка. Спечелих зелена карта. Първо живях във Флорида, в Сейнт Питърсбърг – градът беше пълен с руски емигранти. После опитах късмета си и в Чикаго. Работих какво ли не – шофьор, барман, даже чинии съм мил. Всякаква черна работа бачках. Сега съм шофьор в Института по металознание. Парите ми стигат, колкото да не умра от глад.
МИЛЕН ДИМИТРОВ

About Author