Иван Пасков: Жоро Илиев беше страхотен човек, бяхме приятели

Иван Пасков: Жоро Илиев беше страхотен човек, бяхме приятели

Joro

Иван Пасков е роден на 4 януари 1973 г. Юноша е на Славия. Играл е още в Дунав (Русе), Академик (Сф), ЦСКА, Спартак (Вн), Велбъжд (Кюстендил), Локомотив (Пд), Локомотив (Сф).  В „А“ група има над 300 мача и над 50 гола. В националния отбор записва 1 мач. Два пъти е шампион на България (1996 и 2004 г.). Носител е на Купата на България (1996 г.) и на Суперкупата (2004 г.).

Г-н Пасков, искам да ви върна в началото на кариерата. Защо станахте футболист?
-Аз съм 1973-и набор. Израстнах в „Люлин“. Кой знае какви забавления нямахме. По цял ден ртахме в междублоковите площадки, по училищата на асфалта…С футбола започнах оттам. Така се ставаше играч. Сега много рядко да видя деца да ритат, за съжаление. В школата на Славия ме привлече Кръстю Чолаков.  Лазар Станев, Молдованов, Жоро Нанков, доста наставници смених в школата на Славия и от всеки съм взел по нещо. Играех като център-нападател при юношите. Един от най-милите ми спомени от тези години е свързан с изпращането на Чавдар Цветков. На специално тържество преди срещата с Ботев (Враца) нашият отбор от набор 73 излезе пред хилядите зрители и застанахме редом с бате Чаво.
На кои футболисти се възхищавахте като дете?
-Любослав Пенев и Лотар Матеус. Бях привърженик на Байерн и Германия. Много повече ми харесваха баварците по времето преди да дойде Пеп Гуардиола. От сегашните звезди много харесвам Лео Меси.
Има ли място за сравнение между вашето поколение и сегашното?
-О, не. И дума не може да става за сравнение. Нищо общо нямаме. В отбора на Славия какви талантливимомчета не можаха да пробият, просто защото конкуренцията беше невероятна! Само аз и Владо Иванов направихме добри кариери. Като юноши два пъти стигнахме полуфинали на републиканско. Мен ме взимаха и при по-големите от 1972-а. Първият път ни спря Левски, а на следвашата, вече с моя набор, отново „сините“ ни удариха. Интересно е, че в първата фаза, на градското, ги скъсахме с 18 точки преднина. Имахме само един хикс.
Срещу Мариян Христов изправяли ли сте се тогава?
-Мариян ли? Не, той беше на „Раковски“, между другото. Левскарите го бяха обявили за безсперспективен. Тогава нямаше физика, беше много дребничък. После в казармата израстна. Кано Коцев, Бог да го прости, го взе при нас, в Славия. Честно да ти кажа, не можах да го позная, когато го видях на първата тренировка. Не можах да повярвам, беше една глава над мене. Преди това си беше още дете. Не знаех, че това е същият Мариян, когото помня аз.
Стоян Коцев ви извика за първи път при мъжете, нали?
-Точно така! Дебютирах в „А“ група на 17 май 1992 г. Никога няма да забравя този мач срещу Локомотив (ГО). Завършихме 1:1, аз влязох в игра четвърт час преди края и успях да изравня с едно от първите си докосвания до топката. Дебют и гол! Тошко Праматаров отклони след центриране от корнер и аз с крак довкарах в мрежата за 1:1. Много се радвахме, защото в горна Оряховица се играеше трудно по принцип. Старите футболисти ме посещнаха отлично. Уважаваха ни нас, младоци. Покрай тях израствахме и ние.
Започнахте кариерата си като таран, но сменихте всички постове без вратарския  после…
-Да, играл съм навсякъде по терена, смених абсолютно всички постове – център-нападател, централен защитник, стопер, последен, ляв и десен бек, всички халфови позиции, бил съм и ляво, и дясно крило. Поливалентен бях. В интерес на истината най-добре се чувствах като вътрешен полузащитник, но най-малко време съм играл това.
През 1993 г. Славия е пред изпадане. Спасихте се с мъка, и завършихте 14-и, изпреварихте само Хасково и Сливен…Защо се стигна до този невероятен провал?
-Не мога да си обясня и аз. Може би заради трудната смяна на поколенията.  Смениха се и трима треньори през този сезон – започнахме с Кано Коцев, после го замени Симеон Симеонов, и завършихме с Васил Методиев – Шпайдела. Нямаше и пари и ръководството залагаше предимно на юноши. Тогава 6 човека от школата се наложихме. Аз записах 17 мача и вкарах 6 гола.   Много ценен се оказа един от тях – срещу Сливен на 14 март 1993 г. (2:1). Който биеше, се спасяваше. Те ни поведоха – 0:1, после Коце Кърпачев изравни. В последните минути вкарах победния гол. На 4 април се разписах два пъти и при 4:1 срещу Хасково. Така осигурихме спасението си. Преди визитата ни в Бургас президентът Божидар Григоров – Боби Григ, отстрани от отбора най-опитните – вратарят Георги Велинов и Йордан Маринов. Не си спомням конкретната причина, май и двамата имаха да получават пари и попитаха шефа какво става.
В онзи тим на Славия изведнъж пробихте няколко рожби на клуба…
-Ами, така беше. Това бяхме аз, Иван Миланов – Блъфа, Иван Димитров – Радомиреца, Петър Пенев – Чешита, вратарят Георги Шейтанов – Рижко…Чешита беше уникален техничар, много добро футболистче, но не можа да пробие. Спомям си, че при юноши старша последната година стана голмайстор на страната. Над 40 гола вкара. От Левски при нас дойде Мишо Михайлов, който после стана стрелец №1 на „А“ група с Велбъжд. 6-7 човека бяхме на по 20 години. Все пак да играеш основна роля в „А“ група – нали се сещаш, че не беше лесно.
През следващият сезон 1993/1994 записвате 12 мача, а година по-късно само 5 и едно попадение…
-За старши треньор назначиха Лазар Станев, който ми беше наставник и при юношите. При него бях титуляр, започнахме силно сезон с няколко поредни победи. После обаче Станев го смени Петър Миладинов. Не знам, нещо се скарахме с него и той ме забрави на резервната скамейка. Въобще не пускаше. Дойде Кано Коцев, тъкмо си мислех, че мъките ми са свършили, обаче черна котка пак ми мина път. Тогава заболях от хепатит. Половин година бях извън строя.
В шампионския сезон имате епизодична роля, но все пак се водите „шампион и носител на купата“…
-Цифром и словом изиграх един-единствен мач и това беше на старта на първенството. Паднахме в Добрич с 0:1. За втория кръг Коцев не ме взе дори и в групата. Тогава предпочетох да сменя обстановката, защото видях, че място за мен в Славия повече няма. Дойде оферта от Дунав и заминах за Русе, заедно с Ванката Димитров и Живко Пъшев. Борис Ангелов ни беше треньор. Една година изкарах в Дунав и съм с най-приятни спомени оттам. После преминах в Академик (Сф), където останах 1,5 години. Тогава клубът се издържаше от Александър Александров – шеф на корпорация „Развитие“.  Воин Войнов ме взе в Академик, но на полусезона беше извършена чистка в отбора. Александров освободи всички по-опитни футболисти – Краси Коев, Пепи Петров, Калин Банков, Стоил Георгиев…абе, доста хора. Потърси Боре Ангелов. При „студентите“ се събрах с всички мои стари приятели – Блъфа, Чешита, Шейтанов, Димитров…Беше весело. Отборът тръгна нагоре. На полусезона завършихме предпоследни, но през пролетта играхме вече за победа във всеки мач. Вкъщи ги убивахме отборите – по 4:0, 5:1 и т.н. Не само се спасихме, но станахме претенденти за челни позиции. Пречеше ни непостоянството. У дома бием всички, но навън излезем – и не можем. Най –много хикс да измъкнем. И съпренците бяха доста силни. И съдийският фактор влияе. По 3-4 гола сме вкарвали, не можем да бием. Ужас! Между другото през този сезон станах голмайстор на „Б“ група и си спечелих трансфер в ЦСКА. Станах стрелец №1, въпреки че играех като вътрешен халф. Бях отбелязал 13 гола на полусезона. Георги Василев ме привлече на „Армията“ като халф. Александров взе добра сума за трансфера . Мисля, че около 100 000 лева. Бях щастлив. Но в същото време Гочето пък привлече и Чомака (Красимир Чопаков – б.р.). Място имаше само за един от нас. Най-често това беше Краси. Върнаха ме по-назад, почнах да излизам като централен защитник и стопер. Не съм доволен от този сезон 1997/1998. Не беше добър за мен. Да съм играл 10 мача, от които в 7 бях резерва. Все пак имах шанса да играя редом до велики футболисти като Христо Стоичков, Ем Костадинов, Трифон Иванов, Гошо Йорданов, Бончо Генчев, Стилиян Петров, Мартин Петров…
Запомни се през онзи сезон един скандал между Ицо и Туньо за капитанската лента. Спомняте ли си го?
-Е, разбира се. В съблекалнята не беше добра атмосферата след завръщането на Ицо.  Всичко започна преди мача с Металург от 22-ия кръг (29 март 1998 г. – б.р.) на „Армията“.  Над 15 000 души имаше по трибуните. Титулярен капитан на отбора беше Трифон. Малко преди първия съдийски сигнал в съблекалнята влезе Николай Вълканов, който беше дясна ръка на собственика на клуба Илия Палов. Той каза: „Специално за тази среща капитан ще е Стоичков. Хората са дошли да го видят специално. А после вие ще решите кой да ви бъде капитан.“ Трифон много се обиди тогава. Дори не искаше да излиза на терена. Едва го убедиха. После на мача станаха нови циркове. Ицо го сменяха, той подаде лентата на Туньо, а той я хвърли. Не пожела да си я сложи на ръката. По принцип още с идването на Стоичков и Иванов и Емо Костадинов се нацупиха. Започнаха да странят от него.
Защо загубихте толкова тежко с 0:5 от Левски на онзи финал за Купата на България през 1998 г?
-Ти мача гледа ли го?
-Да, разбира се. Много добре си го спомням даже.
-Е, тогава не може да не се сещаш колко положения ние изпуснахме тогава. Емо Костадинов удари две греди. Признавам, Левски ни надигра тогава. Не можахме да спрем разигралия се Дончо Донев. Много ядове ни създаде. Всяко негово влизане по крилото влизане носеше заплаха. Той правеше каквото си поиска с нашата защита. Аз не играх във финала. Петьо Зехтински ни водеше.
Как се озовахте после в Спартак (Варна)?
-След Зехтински треньор ни стана Димитър Пенев. Той не ме искаше в отбора. Нямаше какво да направя. Съгласих да отида за един сезон във Варна при Ради Здравков. Направих доста силно представяне. По ирония на съдбата само 12 месеца по-късно Пената ме върна пак на „Армията“. Странен човек. Изпусна ме, а пък после ме прибра обратно. В ЦСКА под негово ръководство играх във всички мачове на полусезона.
Сигурно имате много забавни мигове от разборите на Стратега от Мировяне?
-О,колкото искаш (Смее се). В началото ми бъркаше фамилията, викаше ми „Прасков“. В интерес на истината само през първите два-три месеца ми бъркаше името. После нямаше проблеми. Поправи се.
Как се разви кариерата си след това?
-Отново станах излишен в ЦСКА. Върнах се в Спартак за половин сезон. При „соколите“ ми беше екстра. Чувствах се добре, набрах самочувствие, хората ме уважаваха.  Имам близо 50 мача за Спартак и 9 гола. С шефа Николай Ишков всичко беше точно. Каквото ми е обещал, го е изпълнил. Не ми дължи и една стотинка. В Интертото записах две срещи – срещу белгийския Сент Труйден. Странното беше, че излязохме в първата среща (1:2) без нито една тренировка, подготовка, абе – без нищо. Ишков ни събра направо от плажовете.  Нормално беше да ни отстранят.
Следващата спирка в кариерата ви е Кюстендил…
-Доволен съм от престоя си там. Представихме се силно, завършихме трети в първенството – най-големият успех в историята на клуба. Играх и финал за Купата на България.
Финалът за Купата срещу Литекс (0:1) го запомних най-вече със „златния гол“ на Стефан Юруков в продълженията и със счупения крак на Валентин Найденов…
-О,не, не ми напомняй. Този инцидент остава завинаги в съзнанението ми. Доста гадно беше. Аз даже не отидох да видя какво става с Вальо. Просто видях как му увисна кракът и …(мълчи дълго и въздиша). Лоша работа…Със сигурност Иван Стойчев – Дофтора, не го е направил нарочно това зловещо влизане. Може би се е опитал да респектира с едно-две по-твърди влизания в началото съперника. Това му беше навик. Какъв ли не го изкараха после твоите колеги това момче. „Касапин“, „Убиец“ го наричаха…Жалко, че по този начин спря една възходяща кариера. Вальо Найденов беше в уникална форма, викаха го и в националния отбор и т.н. После продължи да играе, но вече не беше това, което беше.
Във Велбъжд всъщност дойдох по покана на Димитър Соколов. Отидох аз до Кюстендил и се оказа, че ден по-рано са го сменили с Димитър Димитров. Херо е уникален треньор. Най-добрият, с когото съм работил! №1 в България. Много му е ясен футболът. Научи ме на страшно много неща, много ми е помогнал.
Не изразходваше ли обаче прекалено много нерви по време на мач?
-Е, да, това му е проблемът – дисциплината. Много викаше, много крещеше. Често съм се питал този човек нормален ли е? Вика по нас, псува ни, а след мач дори не помни какво е казвал, как ни е обиждал. Искам да ти кажа, че много от момчетата в отбора не го търпяха. Повечето футболисти не го обичаха. Айде, аз съм старо куче, мога да издържа всичко, но имаше млади хора, които бяха готови да си тръгнат още на първата секунда. С Херо сме се обиждали много. Той ме е псувал, аз съм го псувал. На мен не ми пречи, ама има други, които се дразнят. Но пък Меитко успя да изгради гръбнака на онзи отбор, който малко по-късно, вече под ръководството на Ераносян, стана шампион на България. Херо го изгради този шампионски тим. Това е истината. Периодът в Пловдив е най-силният в кариерата ми. Взехме и Суперкупата след мой гол в добавеното време. Бихме Литекс на „Лазур“. Това е най-важното попадение, което съм вкарвал.
За тази титла от 2004 г. на Локомотив (Пд) още витаят съмнение, че е спечелена по честен път…
-(Прекъсва ме). Е, много ме дразнят подобни намеци. Няма нищо такова в нашите успехи. Аз бях капитан на този отбор. Взех лентата, защото така решиха момчетата. Местни бяха само Наско Георгиев и Васко Камбуров, ако не се лъжа. Марто Камбуров не беше фактор тогава, пък и беше юноша на местния враг Ботев. А аз играех вече четвърта година в този отбор. Но аз искам друго нещо да те попитам. Я ми кажи, кой е ставал шампион без няколко по-леки, така да се каже „приятелски“, мача? Има ли такъв? Ние ги газихме всички наред.
Имахте ли поставена като цел титлата?
-Не, дори напротив. Всички големи „анализатори“ дори ни брояха за изпадащ отбор. От 16 участника, твои колеги ни слагаха на 14-о място. Това беше най-големият майтап.
След кой мач почувствахте, че можете да станете първи?
-На 8 декември 2013 г. бихме ЦСКА с 3:1 и за първи път си помислихме „Защо не?“. На полусезона водехме на „армейците“ с 2, а на Левски и Славия – с 3 точки. Само Славия ни би с 2:0, а Литекс – с 2:1.
За празненствата ви след триуфа и до днес се носят легенди…
-Направо настръхвам и сега, като си спомня онези мигове, когато шествахме по улиците на Пловдив. Публиката на Локо (Пд) е най-великата, №1 е. Винаги съм го казвал. Благодарение на тях станахме шампиони. Те ни следваха навсякъде. По всички стадиони сме се чувствали като у дома си. Колко мача сме взели само с тяхната подкрепа…Поклон! Двата сезона, които изкарах на “Лаута”, никога няма да забравя. Със сигурност доживот ще помня и Георги Илиев. С Жоро Илиев изживяхме велики моменти. Играли сме голи до кръста хоро. Когато станахме шампиони, вечерта след последния мач, след като ни бяха връчили медалите, се возихме на открит автобус и обикаляхме града. Над 200 000 души били наизлезли по улиците. След като обиколихме няколко пъти Пловдив с титлата, Илиев ни събра в „Тримонциум“. Шефът беше платил и шестцифрена сума на Слави Трифонов, за да ни забавлява.
Жоро си поръча “Имала майка едно ми чедо”. Оная нощ с литри се изливаше уиски, газехме локви на дансинга, а песента „Имала майка едно ми чедо“ сигурно прозвуча поне 20 пъти. Тогава диджеят пусна едно българско право хоро. Както си бяхме голи, се хванахме на хорото. Играем ние, кефим се, а отстрани ни заливат с уиски… Това никога няма да го забравя!
Вие като капитан сте имали най-често контакти с големия бос, нали?
-Да, но не само заради това. Отделно от всичко, Жоро ме харесваше много. Допадахме си като приятели.
От пловдивските дербита кое е останало в съзнанието ви?
-Дербито е уникално! Никога няма да забравя победата ни с 5:3 (10 ноември 2002 г. – б.р.). Първо дерби след 3-годишна пауза.  Това е един от най-силните ми мачове в кариерата. Вкарах два гола, драми, обрати, осем гола, абе – изобщо дерби за милиони!  Джайеоба, Славчо Павлов и Мето Стойнев също се разписаха. На 25 май 2003 г. също вкарах при успеха ни с 2:1. И досега не мога да си отговоря защо този сблъсък се приема като нещо на живот и смърт в Пловдив. Имам доста приятели ботевисти, и те не могат да ми кажат на какво  се дължи тази омраза. Те казват: „По-добре да изпаднем, но да бием Локото“. Не мога да го разбера това.
Защо капитанът се оказа излишен на „Лаута“ броени месеци след изкачването на златния връх?
-Не зная защо стана така. Най-добре е да попитате Ераносян. Изведнъж започна да проявява лошо отношение към мен. Ераносян ме намрази.
Със столичното Локо записахте златни страници в евротурнирите. Бяхте непобедими в осем поредни мача, което е рекорд за наш отбор...
-Много приятни моменти изживях с „червено-черните“. 6 сезона не са малко, нали? Мачовете с Фейнорд, когато отпаднахме без загубен мач, с румънския Оцелул, победата в Рен…Много са. Аз не взех участие в сблъсъците с холандския гранд, защото лекувах контузия. Скъсах кръсни връзки в мач срещу Македония Гьорче Петров. Не играх 6 месеца. Пропуснах и великата победа над Рен, защото ръководството предпочете да ме запази за едно дерби в Ловеч за първенството.  Французите ни биха на „Народна армия“ с 3:1 в първата среща и на практика обезмислиха реванша.
Доста време работихте под ръководството на Стефан Грозданов…
-Един също голям треньор. Той беше точният човек за Локо (Сф). Всички се чудихме защо го махнаха.
На 90 минути бяхте и от шампионската титла през 2007 г. Какво се случи в онзи прословут мач срещу Левски (3:5) в „Надежда“? Защо загубихте?
-Не мога да си обясня защо. Имаше доста странни обстоятелства около това дерби. Специално аз не взех участие в него. Преди мача Стефан Грозданов ми съобщи, че няма да съм титуляр. Ако бях влязъл в игра, щях да играя напред, а не като защитник. Много се изненадах от това треньорско решение. Така и не разбрах защо. Чувствах се във форма. Мачът не вървеше, левскарите ни поведоха рано-рано. Абе, убеден съм, че имаше нещо. Но какво, не мога да докажа.
След поражението имаше ли разправии във вашата съблекалня?
-Не зная. Може и да е имало нещо. Аз бях толкова бесен, че си взех багажа и по най-бързия начин се махнах от стадиона. Разочарованието на всички беше огромно. Ако бяхме били Левски, ставахме шампиони. Жалко.
А от „сините“ имали ли сте оферта някога? Вие почти направихте т.нар. „Голям шлем“ – играхте в Славия, ЦСКА, Локо и даже Академик. Липсваше ви само Левски“.
-Не съжалявам за това. В интерес на истината, имаше оферта към мен от „Герена“. Това се случи преди да отида на „Армията“. Разговорите бяха на ниво „президенти“.  Но двата клуба не се разбраха.
Въпреки завидните ви постижения имате само едно участие в националния отбор. Защо?
-Може би е имало по-добри футболисти от мен тогава. Моето единствено участие беше при ремито 2:2 срещу Хърватия в Загреб. На 9 октомври 2004 г. До 86-ата минута губехме с 1:2. Селекционерът Христо Стоичков ми нареди да се събличам. Именно в тази минута обаче за наш късмет Бербатов изравни – 2:2. Играх буквално само една минутка.  Много интересно беше, че бях се съблякъл, Ицо ме викна и буквално на тъча ме спря. „Я още малко загрей.“ И накрая ме пусна, за да печелим време. При мен това беше лошото, че играех на всякакви постове и селекционерите не знаеха като какъв да ме броят – като защитник ли, като халф ли, или като нападател.
На какво отдавате вашето дълголетие? Тези момчета, с които започнахте в Славия навремето, доста по-рано приключиха с футбола. Режимът ли е беше най-важното?
-О, не. Аз съвсем не бях от най-големите режимлии (смее се). Дори напротив. Всичко съм си позволявал. Не знам. Може би съм някакъв феномен. Много приятели са ми се чудили как мога да играя на високо ниво до 36 години.  Дори и аз самият съм си се чудил (смее се). Преломен момент беше престоят ми в Академик. Боре Ангелов много пъти ме е викал и ми е казвал: „Иване, да знаеш, играй колкото можеш, има кой да те гледа.“. През този сезон всичките ни мачове по програма бяха в неделя, а „А“ група играеха в събота. Така че на нашия стадион редовно идваха треньори от елита и ни гледаха.
Кой е най-лудият съотборник, с когото сте играли?
-Тук място за съмнение няма. Като Барни (Светослав Бърканичков – б.р.) втори няма. И Тошко Праматаров беше луд, и Благо Александров, и Иво Димов, но в друга насока (Смее се). С Барни има куп случки. Една от най-смешните се разиграва в Габрово, когато Светослав играе в местния Чардафон с треньор Пламен Марков. Маркони постоянно имал проблеми с дисциплината на играча. Веднъж изчезва за цял ден, никой не го знае къде е. Появява се на следващата сутрин на тренировката. Марков притеснен пита Светльо да не би да му се е случило нещо лошо. А хитрецът знаеш ли какво му отвръща: „Бат’ Пламене, легнах си една вечер, загасих лампата и щях да спя. Но изведнъж нещо ме дръпна за крака. Станах, светнах – нищо. Легнах и пак ме дърпа. Животът ме дърпа, бат’ Пламене, и аз тръгнах да живея.“
Кой е най-красивият ви гол?
-Вкарвал съм доста красиви голове. Имам и със задна ножица, и от волета. Най-често бележех с глава.
Имате ли много пропуснати дузпи в кариерата си?
-Не. В официален мач нямам нито една пропусната. Аз не съм и бил много, де. Имам 7-8 някъде.

За последно беше треньор във Враца
Легендата на Локо (Пд) за последно беше помощник-треньор на Ботев (Враца). „Работихме съвестно там с Бойко Величков. Нямахме и шанс в доста от срещите. В няколко от домакинствата ни вкарваха голове и след 96-ата минута. Иначе отборът имаше потенциал, можеше да се пребори за някое от първите места. Шефовете на клуба нямаха търпение, искаха веднага резултати, а така нямаше как да се получи. Нас ни махнаха след загубата от Витоша (Бистрица) с 2:4 у дома. При нас голям проблем беше трудното начало. Почти винаги започвахме слабо мачовете. Първото полувреме го проспивахме и това ни изяде доста точки. Като финансови условия нещата във Враца бяха добри като за „Б“ група. Тимовете общо взето са на едно ниво. Всеки може да бие всеки. Не можеш да вземеш кой знае колко класни футболисти, твърди Пасков.
Кой е най-добрият тим във Втора лига ли? ЦСКА 2, но те пък нямат право да влизат в елита. Те ми направиха най-добро впечатление. Това беше единственият отбор, който ни надигра по всички показатели. Но и те ни биха с гол в добавеното време, а преди това им дадоха и несъществуваща дузпа.“
Милен ДИМИТРОВ

About Author