Сашо Паргов: Баща ми беше обущар, а майка ми работничка по тютюна

Сашо Паргов: Баща ми беше обущар, а майка ми работничка по тютюна

%d0%bc%d0%b0%d1%80%d0%b5%d0%ba

Сашо Паргов е роден на 25 юни 1946 г. в Бобошево. Той е жива легенда на “Марек” (Дупница), вечен голмайстор на клуба в “А” група – 98 гола, и рекордьор по участия – 241 мача. Бронзов медалист е през 1977 г. и носител на Купата на Съветската армия през 1978 г. Паргов има 4 мача в “А” националния отбор. В евротурнирите записва 6 мача и 2 гола. Бил е треньор на “Марек”. В момента е административен директор в клуба.

Г-н Паргов, защо имате две рожденни дати?
-(Смее се). Да, това е вярно, което казвате. Наистина аз имам две рожденни дати,поне според картотеките, които са ми правили в БФС. Дори в официалните книжки, които издаваше футболната централа, аз се водя роден на 26 ноември 1946 г. Навремето ми бяха „объркали“ датата, за да мога да играя по-продължително време при юношите. Родените след септември имаха право да играят още една година в старшата възраст. Не само заради мен, те и на други колеги променяха датите. Моят приятел Гочето Василев също има две дати в паспорта. 25 юни 1946 г. e денят, в който съм се появил на бял свят.
Как станахте футболист?
-Всъщност, да ви призная честно, аз сравнително късно започнаха да се занимавам с футбол. Първата ми любов беше боксът, както и баскетболът. Даже взех участие в републиканското първенство по бокс. Няма да забравя – изправих се срещу най-добрият ни състезател навремето Александър Ацев.
Защо спряхте с бокса?
-Ами защото в гимназията се запалих по топката. Мой откривател за футбола е Янко Динков. Това е треньор №1 в историята на „Марек“.
Как премина детството ви?
-Аз съм родом от град Бобошево, но нашите още в детските ми години се преместиха в Дупница. Израснах като всяко нормално хлапе през онези години. Знаете как беше. Не сме имали чак толкова много забавления и лъскави играчки, на каквито се радват днешните деца. Да не говорим за компютри, таблети и други подобни щуротии. По цял ден си играехме по поляните, на улицата, по химическите площадки и така…Щастливи времена. Връщате ме доста далеч в годините (Смее се).
Разкажете ни нещо повече за вашите родители…
-Те бяха обикновени хора. И мама и тате вече са покойници, Бог да ги прости…Баща ми беше обущар, майка ми беше работничка, събираше тютюн. Чичо ми, който също почина много отдавна, беше футболист. Брат ми също играеше. Той риташе за един заводски отбор тук, в Дупница. Стигна до „В“ група.
Има ли съвет на родителите ви, който помните и спазвате и до днес?
-Помня всичко, което ми казваха. Тате се държеше изключително строго с мен и с брат ми. Патриархално възпитание. Казваше ми: „Ако мислиш, че можеш да се занимаваш с футбол, трябва да си редовен и съвестен. Иначе няма смисъл. Искам да даваш всичко от себе си в името на града“. Аз мисля, че не съм го посрамил (вълнува се). На два пъти тате ме спря да напусна „Марек“. Имах по-рано сериозни оферти от ЦСКА, и от „Левски“, но тогава се появиха предложения от „Академик“ (Свищов) и от „Етър“ (ВТ). „Камъкът си тежи на мястото. Тук ти си уважаван от хората. Тук си станал известен. Ще защитаваш интересите на града“, ми каза тате.
Идваше ли баща ви на вашите мачове?
-О, да, разбира се. Той беше много запален. Колко пъти е ставал свидетел на простотии по стадионите. Понеже се е случвало да седне сред фенове на противниковия отбор, а те не си поплюваха и понякога се скъсваха да ме псуват. После ми е признавал, че трудно е издържал. На няколко пъти замалко да влезе в разправия с тези хора. После ми казваше: „Ако усетиш, че вече не си същият, че не можеш да си пълноценен, отказвай се. Не търпи да те псуват от трибуните.“ Така ми говореше.
На кой отбор симпатизирахте като малък?
-Очаквате сигурно да кажа „Левски“ и ЦСКА? Не, няма такова нещо. Винаги съм си бил само от „Марек“. Това е. От чуждите отбори харесвам „Реал“ (Мадрид), „Милан“ и „Манчестър Юнайтед“.
На кои футболисти се възхищавахте навремето?
-Тогава във всеки български отбор имаше великани. Като почнеш: Аспарухов, Котков, Якимов, Жеков, Пенев, Бонев, Гочо Василев, Дерменджиев, Попов, Шаламанов…Обичах ги, исках да приличам на тях. Всички те можеха да бъдат звезди в най-големите отбори в чужбина, но системата не позволяваше да отидат на Запад. Любимците ми са Гунди и Якимов. Както и бразилецът Гаринча.
Спомняте ли си дебюта в „А“ група“?
-Да. Бях само на 16 години. По-рано през седмицата играхме контрола срещу някакъв турски отбор. Представих се добре и ме извикаха при мъжете. Влязох в мач срещу „Локомотив“ (Пд). Бихме ги с 2:1. Аз центрирах за един от головете на Сашо Костадинов, който се разписа от воле. И той, за съжаление, почина преди 3-4 месеца.
Вярно ли е, че на гостуващите тимове винаги им е било неприятно да играят на „Бончук“?
-Знаете, че винаги тук отборът ни се е раздавал от 1-ата до последната минута. Гостуващите отбори ги хващаше страх още щом минеха язовира. Но пък нали има и една умна приказка: „Който го е страх от мечки, да не ходи в гората.“
Признавате, че лично на вас ви е било най-трудно да играете срещу Цоньо Василев…
-Да, така е. Той беше изключителен футболист. Коректен във всяко едно отношение. Е, не от всички защитници съм оставал с приятни спомени, де. Някои са ме посритвали малко. Имало и ритане, и плюване, и блъскане. Не им се сърдя. Тогава футболът беше друг. Важното е, че това се случваше на терена. След края на мача си оставахме приятели. Между самите футболисти и ръководители имаше взаимно уважение.
Доста често чувам от сегашните „звезди“ по терените, че по ваше време се е играел твърде бавен футбол…Вие какво ще им отговорите?
-Бавен ли? Няма такова нещо! Плюс това навремето всеки един от нас покриваше тежки нормативи на „Купър“.
Радва ли ви нещо окото в момента, когато гледате мачове?
-Аз мисля, че ние винаги сме имали таланти и ще продължаваме да имаме такива. Кадърни хора все още ражда България. Аз съм оптимист. Докато съм жив, ще се надявам. Но, вижте, трябва да им е ясно на младите, че освен талант, трябва да влагаш и много, много труд. Казвам го от собствен опит. Задължително оставахме след тренировка на допълнителни занимания. Най-често бяхме заедно с близнаците Петрови. Понеже играта на нашия отбор се градеше върху тях двамата. Бате Янко ни оставяше да се усъвършенстваме по отношение на центриранията. Що топки към им изсипал на главите, колко голове са вкарвали след мои подавания…Синхронът между нас беше удивителен. Всички отбори ни се възхищаваха.
Не съжалявате ли, че не хванахте времето, когато се раздаваха по-големи пари на играчите, когато вече се разрешаваха трансферите в чужбина?
-Е, да. Донякъде ме е яд, но няма как да се променят нещата и времената, нали така? И аз имах възможност да поиграя малко на гурбет. Искаха ме няколко турски отбори, от Гърция също имаше интерес, но така ми е било писано. Не ми разрешиха.
Вие фактически откривате и довеждате прочутите Венци и Иван Петрови в „Марек“.
– Близнаците са ми уникални приятели вече толкова години. Двамата бяха поодхвърлени от други отбори. Аз и вратарят Стоян Стоянов обаче играехме в сборния тим на „Б“ група. Водеше ни легендата на ЦСКА  Гацо Стоянов. Гостувахме в Карлово.  Вече си бяхме осигурил промоцията в елита. „Торпедо“, тогава така се казваше тимът, ни би с 4:0 след страхотно представяне на Венци и Иван. Аз и предо това бях говорил за братята на Янко Динков, но сега окончателно той се убеди, че трябва да ги привлече тези фурии. Картотекира ги в „Марек“ броени дни преди началото на новото първенство. Популярният радиокоментатор Николай Галов, лека му пръст и на него, съобщи тогава в ефир: „От новия сезон ще се оформи ново убийствено трио в нашия футбол – Петров-Паргов-Петров. Треперете, вратари!“
През 1973 г. изпадате в “Б” група, а на следващата година едва не се свличате в третия ешелон. Защо са тези драми? Не можехте ли да се спасите по „втория начин“, както се казва?
-Не, не можеше. Нашите конкуренти имаха по-големи възможности, сещате се за какво става въпрос. Футболът си е футбол. Всеки се бори за оцеляването си. Тогава бяхме колебливи, лъкатушехме в изявите си, не бяхме постоянни. Даже през 1974 г. се спасихме от изпадане на косъм. БФС ни остави по административен път, защото увеличи броя на отбори в “Б” група. Най-сетне бате Янко (Динков – б.р.) ни стабилизира и под негово ръководство и с две нови попълнения от София – Венци и Иван Петрови, извоювахме промоция за елита. Изпреварихме “Беласица” (Петрич), а аз станах преди това и голмайстор на “Б” група с 27 попадения.
После обаче идват славните времена. Пред мен сега стои една култова снимка от мач на „Марек“ от славния период –  стадион „Бончук“ е толкова препълнен, че хора дори са „накацали“ по дърветата. Има и насядали по пистата…
-О, така беше. Почти на всеки домакински мач стадионът се пукаше по шевовете. Игла да хвърлиш, няма къде да падне. Да не ви говоря какво чудо на чудесата ставаше на евробитките с „Ференцварош“, с колоса „Байерн“ и „Абърдийн“. Идваха запалянковци от други градове и села. Бяхме любимци на всички.
През този голям сезон за “Марек” – 1976/1977, финиширате трети в първенството. Как постигнахте това?
Мисля, че преломният момент беше победата на ЦСКА насред “Народна армия” с 3:1 през есента. Това май беше последния мач на Пената (Димитър Пенев – б.а.) като футболист. Иван вкара първите два гола. Това е един от най-силните му мачове в кариерата. Подаваха си с глава с Венци. Не си виждал такова нещо. Третият гол го “заших” аз от фаул. В “Народен спорт” излезе статия, озаглавена “Урок по футбол”. Димо Димов нарисувал карикатура как едно пиленце (“Марек”) преподава уроци на дъртите петли (ЦСКА, “Левски”, “Славия”). В един друг вестник пък излезе друга карикатура: “Даже и слънцето спря, за да гледа “Марек”. Приятно ни беше. През пролетта заслужено взехме бронзови медали.
Много е писано и изписвано за триумфа ви за Купата на България през 1978 г. Има ли нещо, което не се знае около финала с ЦСКА?
-Не, не мисля, че има неизвестни детайли. На старта на турнира тогава отнесохме „Спапртак“ (Плевен) с 4:1, а после опукахме „Септемврийска слава“ с 3:0, трудно ни беше срещу „Раковски“ (Севлиево) и ги бихме само с 1:0, преди на четвъртфинала да се справим и с „Локомотив“ (Сф) с 2:1. На полуфинала надвихме и „Академик“ (Свищов) с 2:0 след голове на Мики Димитров (5) и Венци Петров (38).
Защо останахте в продължение на толкова години верен на “Марек”?
-Защото така са ме възпитали родителите. Да не предавам идеята.
Бяхте ли режимлия като футболист?
-Винаги. И то изключителен режимлия. Не си позволявах нито цигара, нито алкохол.
Били ли сте лъган в живота и във футбола и от кого?
-Да, бил съм… Много хора са ме лъгали и предавали. Но нека не изпадаме в подробности. Не искам да цитирам имена.
Срещали ли сте предатели в живота си?
-О, доста ги е имало, да ви кажа. Но няма значение. Всичко е минало.
А кога ви е боляло най-много след предателство?
-Не, оставете ме. Не искам да споделям такива работи. Да не коментираме.
Имахте завидно спортно дълголетие
-Спрях с футбола, когато бях 36-годишен вече. Можех и още да играя, но сам реших да кажа „Стоп“. Даже си спомням и кой е последният мач в моята кариера. През пролетта на 1982 г. Направихме 0:0 с ЦСКА.
Има ли мач във вашата кариера, за който не искате да си спомняте?
-Е, доста пъти сме и губили, и то тежко – няколко пъти с по 0:5, веднъж пък „Етър“ ни опука със 7:1. Имало е кошмарни моменти, но това е нормално във футбола. Друг път пък ни е вървяло всичко, измъквали сме се от завързани ситуации, спасявали сме почти изгубени срещи, така че…Като сложа нещата „на кантар“ – горе-долу са 50:50.
Защо през  1984/1985 славният „Марек“ се свлича чак във „В“ група?
-Изпаднахме само заради безумното правило при резултат 0:0 да не се присъждат точки. Ние не искахме да влизаме в уговорки и седем пъти допуснахме нулево реми. Ако бяха ни давали по точка щяхме да завършим на пето място (!). А сега изпаднахме. Финиширахме на 19-о място от 22 отборра,  с 37 точки и голова разлика 59:45. Пред нас завършиха шест отбора с по 38 точки – „Арда“, „Осъм“, „Вихрен“, „Локо“ (Русе), „Лудогорец“ и „Чирпан“. „Шумен“ и „Пирин“  (Гоце Делчев) пък ги извадиха от групата заради уреден мач.
Коя е най-тежката ви контузия?
-Никога няма да забравя един мач в „Б“ група. Гостувахме на „Асеновец“ в Асеновград. Изходът от двубоя беше от значение, защото ние гонехме промоция в елита. Всяка точка ни беше важна. Предната година аз им бях вкарал 5 гола в една среща на тях и много ме мразеха.  Един от централните им защитници ме подхвана още от началото: „Абе, ти ли си тоя, който ни вкара петте гола? Я да те видя колко си печен.“ И като ме зарита…Още в 15-ата минута не можех вече да стъпвам от болка. Страхотна контузия, но проявих воля и останах на терена. Не поисках смяна. Бях през повечето време като фигурант, но малко преди края на редовното време ги наказах. Разписах се, вкарах единствения гол и ги бихме като гости. Така си отмъстих за ритниците и обидите. По принцип през предишния сезон доста ми вървеше. В продължение на един месец се скъсвах да бележа. След „петицата“, която отнесе „Асеновец“, вкарах 4 гола на „Димитровград“, както и три на „Арда“ (Кърджали).
Синът ви Иво изравни вашия рекорд, след като през 2006 г. с екипа на „Нафтекс“ (Бургас) заби пет попадения на „Локо“ (СтЗ).
-Много се зарадвах тогава за него.
Вярваш човек ли сте?
-Да, вярваш човек съм.
Преди мач имахте ли някакъв специален ритуал, който според вас ви носеше късмет?
-Имаше такова нещо. То е малко забавна историята (Смее се). Винаги преди мач  си разтварях в чашата с водата едно прахче витамин С. Ставаше малко като лимонада такова. Изпиех ли го, вярвах, че задължително ще вкарам гол.
Лесно ли прощавате?
-Да, лесно.  Няма смисъл да се тровиш с лоши мисли.
Имате ли хоби?
-Това е риболовът. Редовно, когато мога да избягам сред природата, отивам на някой водоем и хвърлям въдицата. Катеря и планините. Най-големият улов, за който се сещам на момента, е 4-килограмова пъстърва. Уловихме го заедно с един приятел от село Бистрица преди близо 30 години.
Следите ли изявите на мегазвездите на съвремието? Какво е мнението ви за Лео Меси и Кристиано Роналдо?
-Възхищавам им се и на двамата.  Уникални са. Наслада за окото са изявите им.
Кой е любимият ви актьор?
-Има един. Казва се Стефан Данаилов. (Смее се).
Каква музика предпочитате?
-Фен съм на сръбската. С удоволствие слушам Лепа Брена и Мирослав Илич.
Имате ли предпочитано място за почивка?
-Балканът.
Каква беше първата кола, която си купихте?
-Лада 1500. Навремето се чакаше с години, докато ти дойде ред да купиш автомобил. Специално моята я взех от „Автомото“ (Благоевград). Обичах си колицата. Вярно ми служи в продължение на дълги години. До последно си я карах нея. Ние не сме от тези, сегашните българи, за да се гъзариме и да сменяме колите, пък и жените едва ли не всяка година. (Смее се).

 

 

Синът Иво също беше голмайстор, сега е директор
Синът на легендата Иво Прагов от близо година е шеф на ДЮШ в „Локо“ (Сф). „Иво направи успешна кариера. Игра за Миньор” (Перник), „Локомотив” (Сф), „Берое” (СтЗ), „Анагениси Артас” (Гърция) и „Нафтекс”. Можеше да постигне много, но футболът е и късмет. Без шанс си заникъде. Контузиите и операциите, които преживя,обаче го дръпнаха много назад. Имаше много тежка травма в коляното, извади и рамото си…Много хора в моето състояние биха се отказали от футбола още на 19 години. Но ние, дупничани, сме корави хора, трудно се отказваме и трудно можем да бъдем сломени, категоричен е бащата. – Дали Иво е искал съвети от мен ли? Не. Той не обичаше да иска съвети от когото и да било, пък дори и от мен. Не съм му се месил в решенията никога. „
Що се отнася до настоящето на любимия „Марек“ Паргов-старши е категоричен: „Борбата продължава и рано или късно ще се върне там, където му е мястото. Защото определено не сме за „В“ група. Традициите повеляват да играем в професионалния футбол. „Марек“ го е доказвал и го доказва.“
Милен ДИМИТРОВ

About Author