Легендата Ивайло Маринов: Мачът на Кубрат Пулев в София е нож с две остриета

Легендата Ивайло Маринов: Мачът на Кубрат Пулев в София е нож с две остриета

Ивайло Маринов е роден на 12 юли 1960 г. До възродителния процес се нарича Исмаил Мустафов. Той е първият български световен шампион по бокс. Олимпийски шампион от Сеул през 1988 г. Бронзов медалист от Олимпиадата в Москва през 1980 г. в категория до 48 кг, световен шампион от Мюнхен (1982) и четирикратен европейски шампион от Тампере (1981), Варна (1983), Атина (1989) и Гьотеборг (1991). През 1995 г. остава със сребро. С европейските титли държи рекорд на Стария континент. Избран е за боксьор №1 на България за ХХ век.

Г-н Маринов, предстои пореден голям мач за Кубрат Пулев. Какво очаквате от сблъсъка с американеца Самюел Питър на 3 декември?
-Ох, какво да ви кажа… Шансовете са 50:50 за мен. Кубрат го знаем всички кой е, приятел ми е, уважавам го много. Американецът изобщо не го познавам, да ти кажа честно. Нямам никакви наблюдения върху играта му.  Чувам оттук-оттам, че бил много добър. Ще видим. Дано Кобрата отново да ни зарадва.

Аз се познавах и
с баща му Венко,
Бог да го прости

Той винаги искаше най-доброто за своите наследници. Спомням си как ги водеше двете момчета в различни зали, докато накрая Кобрата и Тервел останаха за по-дълго в ЦСКА. Венко Пулев беше страхотен перфекционист.

Това, че мачът е на българска земя, предимство ли е за Пулев?
-Абсолютно! Дай Боже, всички да го подкрепим. Друго си е да играеш в България. У дома и стените помагат! Но пък от друга страна, ако погледнем реално, напрежението сега ще бъде двойно повече у Кубрат. Защото всички очакват от него само победа. Така че, домакинството е нож с две остриета. Казвам го от личен опит, защото съм играл във Варна. През 1983 година европейското първенство се проведе в морската ни столица. Бях обхванат от един страх да не загубя. Притеснявах се.

Мениджър на американския боксьор е добре познатият ви Ивайло Гоцев…
-Познавам го много добре него. Нали уж щеше едно време да ме урежда в Америка. Когато приключих аматьорската си кариера, станах професионалист. Имам три мача и три победи.  В Щатите бяха луди по мен. На крака ми дойдоха хората ей тука, в Шведския хотел, убеждаваха ме да подпиша. Именно Иво Гоцев – големият мениджър, беше в основата на преговорите. Само до един подпис беше стигнала работата. Единственото им условие беше да живея сам в Америка, без жената и детето. Една година трябвало да бъда сам и после щели да изкарат виза за семейството ми.  Пък за мен това беше нещо напълно неизпълнимо. Нямаше как да се съглася. И им отказах. Когато поисках жената и детето да дойдат при мен, те казаха: “не”. А иначе трябваше да се бия с прочутия Майкъл Карвахал.

Предполагам, че офертата към вас е била отлична?
-Не отлична, офертата беше умопомрачителна! Американецът, когото победих в Сеул с 5:0, стана световен шампион за професионалисти.  Карвахал биеше всички наред, стана известен и богат, но не забравяше загубата от мен. Неговите мениджъри ми даваха един милион долара за реванш. Обаче не съжалявам, да ти кажа. Варна си е Варна. Не я заменям за нищо на света. Тук се чувствам супер, винаги е било така.

Защо отказахте офертата на турците по време на т.нар. възродителен процес?
-Ееее. Няма да се хваля, обаче хората ми даваха купища пари, ама много, много. Килограми злато ми обещаха, един милион долара ми предлагаха, молеха се…Не се съгласих. На турнир в Италия дори се опитаха да ме откраднат. „Айде, тръгвай с нас”, ми обявиха. Влязоха в стаята ми през нощта, но треньорът Коце Георгиев стоеше при мен и ги изгони: „Марш оттука”. Изритахме ги като кучета. Няма значение, това е минало. Аз много пари не искам. Малко, но сладко да е, това е моят принцип в живота.

Съжалявате ли, че не сте се родили малко по-късно?
-Много ме е яд, да ти кажа (смее се). Като ги гледам сега, си викам: „Мамо, точно са за мене“.  Като гледам какви льохмани излизат, имам чувството, че ако се кача на ринга, ще ги бия. Ама какво да направя? Много ме боли от това. Къде бяхме ние, а къде са те. И ми прави впечатление, че сегашното младо поколение е някак си по-изнежено, по-капризно.

Щяхте сигурно да бъдете значително по-богат, сега премиите са съвсем различни от онези по ваше време…
-Абсолютно вярно! Изобщо няма място за сравнение.  Ние за пари не сме играли. Но пък ми стигаше и това, което почувствах, когато засвириха българския химн в Сеул. Беше неописуемо. И сега като си спомня, си поплаквам.

Но аз винаги
плача на химна

И пред телевизора да съм вкъщи, скачам и заставам мирно. Ще ти кажа, че за олимпийската титла ми дадоха 2500 долара. Смятай. А, и една волга получих като награда. За бронза от Игрите в Москва през 1980 г. пък ми дадоха москвич. Сега дават по 150 000 за титла, но няма кой да ги вземе. Преди ние печелехме медали, но не ни даваха пари. Така е в живота.

Преди 4 години имахте проблеми заради ресторанта ви “БМ – Залива”, който развивате вече повече от две десетилетия. Бяхте заплашили даже, че ще продадете олимпийския медал от Сеул… Сега решиха ли се проблемите ви с варненските общинари?
-Не, никога няма да се разделя със медала, той е в специален сейф и го пазя като очите си.  От време навреме го изваждам, за да го показвам на внуците. Да, ако бяха ми взели заведението, сигурно щях да се принудя да продам медала. Щях да го направя, за да мога да се включа в търга. Защото нали знаеш – акулите са там и дебнат. За щастие ми помогнаха приятели, сред които бяхте и вие – журналистите. Вечно ще ви бъда благодарен. В момента нямам проблеми, но ако има, то ще се чуе. Ивайло е единственият олимпийски шампион на Варна, нали знаеш.
Може ли да се каже, че вашите клиенти имат честта да им сервира олимпийски шампион?

(Смее се). Не, не сервирам нищо. Аз съм шефът и по цял ден си клатя краката. Това, последното, е в рамките на шегата, разбира се. Децата ми помагат в ресторанта.  Без тях нямаше да мога да се справя.

Гоцев наскоро направи изявление, че мениджърите от „Зауерленд“ не са толкова големи професионалисти, колкото американските…
-О, Божееее…Как може да говори такива работи? Защото живее в Щатите ли? Нали си българин? Защитавай България малко, бе. Виж, може би това е тактика, една от обичайните „закачки“ между двата щаба, на които сме ставали свидетели преди всеки мач.  Искат да дразнят отсрещния лагер.

Виждате ли израстване в тактиката и играта на Кубрат? Смяната на треньора помогна ли му?
-Това аз не мога да кажа. Нямам чак толкова детайлни наблюдения, не съм в залата, за да го гледам как се готви и как тренира. На мен лично винаги ми е пречела смяната на треньора. Като свикнеш с един човек, после ти е трудно да си паснеш с новия.  Докато ме разбере какъв характер съм аз, мине сума ти време. Като втори бащи съм ги чувствал тези хора. Ние, като тръгнехме по лагери, се прибирахме вкъщи за по ден-два, а пък по един месец ни нямаше. Аз с треньора съм си споделял повече лични работи, отколкото с моя баща. А нали знаеш, че аз доста късно се захванах с бокса. 17-годишен бях. Първо, като хлапе още, започнах с футбола. За бокса ме откри бате Петър Ганчев.  Явно е видял нещо в мен, защото още тогава ми каза: „Давай, ще участваш на Олимпиадата!“ А аз изобщо не знаех какво е това Олимпиада. Но той ме хвана здраво да тренирам и… така. След пет-шест месеца станах републикански за юноши старша, после и за мъже.  Влязох в националния. Конкурирах се с много народ. Две години по-късно участвах на Олимпиадата в Москва и станах бронзов медалист. И оттам ми тръгна – световен шампион през 1981 г., после четири пъти европейски и през 1988 г. станах олимпийски шампион. Няма да забравя на Олимпиадата в Сеул през 1988 г. г-н Николай Джелатов беше старши треньор на нашия отбор. Аз съм малко чепат характер. За треньорите беше трудно да ме вкарат в залата, ако аз не поисках. После не можеха да ме спрат. Почнех ли веднъж, тренирах яко. Но специално Джелатов намери правилния подход към мен. Много добре ме предразполагаше преди решителните боеве в Корея. Даже ме хвана с цигара на балкона. Вместо да ми се скара, каза: „Изпуши я, и влизай“. И после изобщо не ми потърси сметка за тая цигара. Ето, това е отношение. Не съм бил от най-дисциплинираните състезатели, признавам си. Когато не ми се тренираше, аз си знаех какво правя. Понеже им беше ясно, че с мен на глава няма да излязат, махаха с ръка „Айде, бягай“ и ми намигаха къде да ходя. Аз и не съм и прекалявал, де. Вярно, бягам,

няма ме цяла нощ,
но на другия ден
тренирам двойно

А виж, имало е случаи, имена няма да кажа, когато сме излизали и двамата. Излизаме на нощен живот (смее се), а трябва да пазим режим уж. Ивайло беше един. Можеше да се бие, да пие, абе – можеше всичко.

Суеверен ли сте?
-Не особено. Не ми се е налагало и по врачки да ходя. Ако е писано да се бия, сам ще се бия. Е, имах си един ритуал и преди всеки мач го спазвах. Жена ми беше написала на едно листче едни слова, като писмо беше. Прочитах си го, преди да изляза на ринга. Обичах сам да спя в стая преди състезание. Никой не давах да ми влиза в стаята, преди да прочета писмото. Смятам, че то ми носеше късмет. Друга привичка ми беше в автобуса да сядам от дясната редица, прозорецът да бъде до мен.

Изпитвахте ли предстартова треска преди състезание?
-О, винаги я имаше, винаги. Всички се страхуват, но качиш ли се на ринга, веднага забравяш страха и мислиш само за играта. Боксът е игра на мисленето. Почваш нещо, виждаш, че ти върви, обаче ти омръзва и сменяш тактиката. Разбираш, че така не може и пак сменяш. Непрекъснато мислиш.  Ако някой ви каже, че не се притеснява, много жестоко ще ви излъже.

Загубите във вашата славна кариера се броят на пръсти. Имате ли поражение заради подценяване?
-Да, имам. Спомням си веднъж, мисля, че в Сливен играхме, как преди първия рунд при мен дойде треньорът на съперника и ме помоли: „Не го бий много“. И аз съм отпуснат. Обаче за моя изненада онзи ми скача и ме удря. А тяхната идея била да ме изненадат и излъжат. Да, обаче номерата им не минаха. От втория рунд като го почнах – бум, и той сам се отказа. Но си прав, че загубите ми са много малко, на пръсти се броят. Интересна случка обаче преживях преди полуфинала на Олимпиадата. Последователно бих Иптън (Великобритания), Мартинес (Салвадор), Махмутов (СССР) и Сарантес (Филипини). Обикновено ни слагаха в различни съблекални съперниците. Докато се подготвях за срещата, при мен влезе едно мургаво момче – филипинчето. Най-приятелски почнахме да си говорим, почнах да му обяснявам как да играе, как да удари. Знаете ли какво се оказа? Че точно с него ще се бия след минути. Това го разбрах, когато ни поведоха заедно към ринга. Изобщо не се смутих, даже си казах: “О-о-о, ти ли си, бе? Ами ти си свършен” (смее се). Така и стана, бих го без проблеми и се класирах на финала.

Как се отказахте от бокса?
– Аз за малко и на гурбет бях по Германия и Югославия. При немците не ми хареса. Лъжеше ме един мениджър, който ни крадеше парите. Ние се бием, той обира парсата. После две години изкарах в “Партизан” (Белград). В Югославия загуба нямам, но и конкуренция липсваше. Случвало се е вечерта да пийна ракия, отпусна се, а на сутринта ги смазвам. 300 марки ми даваха за пътя, а пък аз отивам за 50. Взимах заплата 700 марки и за победа отделно 1000 марки. За един ден печелех към 2000 марки. Много ме уважаваха братята сърби. Какви ли не награди съм получавал – златен часовник ми дадоха, пари-мари, торта с името ми направиха. Беше ми екстра, златно време…Обаче свърши…Заради войната в Югославия. Викам си: “Ивайло, сега за едни пари да те утрепят ли?” Затова реших да спра. Приключих със спорта.

Завърши европейското първенство за жени. Нашите момичета спечелиха три титли. Как ще коментирате представянето на отбора ни?
-Евала! Само това мога да им кажа на децата. Поздравих г-н Инински, шефа на федерацията. Искам да ти призная нещо –

планирам да открия
и женска секция

в моя боксов клуб „Ивайло Маринов“ във Варна. Запалих се, бе!

Някои естети обаче не приемат нежния пол в силовите спортове. Вие на какво мнение сте?
-Защо да няма жени в бокса, бе, приятел? Нали има в щангите, има ги в борбата…Да, за момичетата е неприятно, защото има много контузии, красотата се губи – аркади, маркади и т.н. И аз бях против в началото, да ти кажа, но вече се убедих, че не съм бил прав. Не можеш да им забраниш да се състезават. И в мъжкото направление има положително развитие.

Националните треньори Радослав Суслеков и Николай Николов сътвориха нечуван гаф и станаха повод за дисквалификацията на националния отбор за младежи до 18 г. от световното първенство в Санкт Петербург. Причината за това е неявяването на четиримата ни състезатели на задължителния кантар преди старта на шампионата. Как ще коментирате този скандал?
-Нямам думи, просто нямам думи. Коментарът е излишен. Правя евала на президента на федерацията, че веднага взе крути мерки и ги отстрани двамата треньори. Краси Инински се опитва да направи нещо. Върши страхотна работа, но лошото е, че има хора, които не го разбират. Но и Краси не може да отговаря за всичко. Той е длъжен само за финансите да мисли.

По ваше време, ако подобно нещо се беше случило, какви наказания щяха да отнесат виновните?
-Ооооо…То първо не можеше тогава това да се случи. А тези юнаци можеха и в затвора да влязат.

Доволен ли сте от работата на кубинския треньор Хосе Еухенио Солер Арате?
-Не искам да коментирам. Но искам да попитам толкова ли нямаме кадърни български треньори? Нямаме им доверие ли или нещо друго? И кубинци сега да ни учат на бокс!? Навремето се правеха експерименти и с руснаци, и с не знам си какви. Яд ме е… Имаме толкова качествени специалисти, а ги попиляваме. Но най-важното е режимът: 22,00 часа – да е в леглото, а не да ми обикаля по кръчмите. Да се прибира по 3, по 4 часа сутринта. Кога го е имало това при нас? Никога.

Вие бяхте ненадминат виртуоз на ринга, една друга легенда – Серафим Тодоров, опита неуспешно да се върне в играта… Неговата авантюра около евентуалния мач с шампиона Флойд Мейуедър как я приемате?
-Как да я приемам? Това бяха по-скоро спекулации. Чакай малко, извинявай, но не беше сериозно. Дай първо нещата да бъдат сигурни, всичко да бъде уредено, пък тогава говори. Да, той го е побеждавал. Аз се радвам много за Сарафа, но какво стана накрая? От една година резултат нещо има ли? Жалко.


На 3 юни светът си взе последно сбогом с може би най-големия боксьор за всички времена – Мохамед Али. Какво беше той за вас?
-Идол. №1 завинаги. Между другото, аз съм единственият българин, когато той лично е идвал да поздрави. Случи се по време на един мач за Суперкупата. Отлетях за Щатите.

Мохамед Али
специално
дойде при мен

Поговорихме си. Каза ми, че е впечатлен от добрата ми игра с краката, от движението ми на ринга. Никога няма да забравя този момент. Яд ме е, че не успях да се снимам за спомен с него. За съжаление почти нищо от екипировката ми не ми остана за спомен и от оня мач с Карбахал. Гащетата ми ги откраднаха още от хотелската стая. За кецовете пък ми се примоли един от охраната. Останаха ми само ръкавиците, които пазя и до днес.
Милен ДИМИТРОВ, в. “ШОУ”

Categories: Интервю, Спорт

About Author