Стивън Петков: Изпитанията ме направиха по-силен

Стивън Петков: Изпитанията ме направиха по-силен

Стивън Петков е един нестандартен български футболист. Казвам това, защото не познавам много хора със силна воля, равна на неговата, интелигентност (доста над средната) и разбирания за живота, изпреварили мисленето на неговите връстници. Прави впечатление на мъдрец, а май е едно преждевременно пораснало момче, тоест вече млад мъж, целеустремен и отлично знаещ какво иска. Стивън е едва на 21 години, но за крехката си възраст е преживял повече, отколкото други са преживели за два живота. Съдбата е била жестока към него, но той вече може сам да я кове. Знае как да се пребори. С голмайстора на“Монтана“ разговаряме след награждаването му за Играч на 13-ия кръг в „А“ група. За футбола, страданието, предателството, за болката и радостта от играта – за всичко това четете в следващите редове…

Стивън Петков е роден на 7 май 1995 г. Юноша е на „Ботев“ (Вр). Играл е в „Левски“, „Лудогорец“, „Берое“, а от лятото е футболист на „Монтана“. В „А“ група има 38 мача и 7 гола. Бивш юношески национал. Името му беше замесено в един от най-големите скандали в нашия футбол през последните 10 години. През август 2014 г. Състезателните права на Петков бяха спрени от БФС по повод аферата с „черното тото“ и опита за манипулиране на мачове на юношеския ни национален отбор от Европейското първенство в Унгария. Обвиненията към Стивън така и не бяха доказани, а той се върна във футбола след няколкомесечно изгнание.

Стивън, ти си само на 21 години, а имам чувството, че си преживял повече, отколкото двама мъже за два живота…
-Така е, прав си. Какво ли не преживях, на какво ли не съм ставал свидетел. Не чувствам някаква намеса свише. По-скоро това е животът. На някои хора им се случват само хубави неща, а пък на други – само лоши. В това число визирам най-вече себе си. Виж, аз обаче съм такъв човек, че когато си постави нещо като цел, я следва до край, и то реално я следва. Не се отчайвам лесно и може би заради това съм се и съхранил. Поставил съм си една цел в живота и искам да я постигна. Каквото и да се случва, каквито и препятствия да изпраща на пътя ми съдбата. Аз мисля, че всичко, което ни се случва в живота, е за добро и се случва, защото е трябвало да ни се случи. Вътрешно знае, че като преминеш през лошото, всичко ще ти е хубаво после. Ето, то е факт в момента. Седим и си говорим какво е било.
Искам да се върнем в началото на твоята кариера. Как стана футболист?
-Като всяко дете и аз се интересувах от тази най-популярна игра. Аз съм отраснал във Враца. Всичко започна от този град. Провеждаше се ученическо първенство. Аз играех в един от отборите. По принцип не обичах тогава много-много да подавам (Смее се). Почти винаги играех сам срещу останалите от моя клас, срещу цял отбор. Явно съм успял да направя добро впечатление на скаути от детско-юношеската школа на „Ботев“, които ме поканиха. Бях 7-годишен. Всъщност баща ми беше човекът, който ме заведе за първи път на стадиона. Първият ми треньор се казва Ангел Димитров, който за съжаление вече не е между живите, лека му пръст. Лека-полека се утвърдих при по-големите в „Ботев“. Отидох на едни проби в „Левски“ 2 г. по-късно.
Там какво се случи?
-Ами кастингът беше доста тежък. Явихме се около 330 деца, спомням си, че одобриха накрая само трима. Между тях бях и аз. От тези тримата продължаваме да играем футбол с едно от момчетата – Нико Маринов, който не искам да споменавам къде е в момента, но го поздравявам.
С „Левски“ успя да спечелиш няколко трофея. Победите срещу ЦСКА ли ти бяха най-скъпи?
-Да, така е. Най-завързани бяха дербитата с ЦСКА. Винаги гонехме първото място – и с треньора Владко Шаламанов, и с Викторио Павлов. Имам две титли – с Елитната до 17 и с Елитната до 19 години.
Как се озова в мъжкия отбор на „сините“?
-Това се случи през април 2012 г. Старши треньорът на мъжете Ясен Петров ме е гледал на един мач от първенството при юношите срещу „Спартак“ (Пд). Бихме с 2:0, вкарах и двата гола. Още същата вечер заминах с представителния отбор за Каварна, където ни предстоеше мач от „А“ група срещу „Калиакра“. Имах късмета още тогава да дебютирам в елита на 17 години. Смених четвърт час преди края испанеца Тони Калво.
Въпреки добрия дебют по една или друга причина ти не успя да се наложиш на „Герена“. Само контузиите ли ти попречиха?
-Е, разбира се, че и травмите повлияха. Аз счупих крак, после и ръка. Лоши контузии. Седем месеца бях извън терена. Кракът го счупих по време на тренировка, в една нелепа ситуация, ей така – от нищото. Много добре зная, че един футболист, когато е контузен, бива забравян. Това ми беше пределно ясно на мен. Стиснах зъби обаче, завърнах се. Тъкмо се възстанових, изиграх точно един мач и още на следваща среща – срещу „Берое“, счупих ръката си. Отново по глупав начин. Опитах се да изпълня задна ножица и паднах лошо. Пукотът се чу чак на трибуните…Така реално 2013-а се оказа напълно загубена година за мен. Ако си спомняш, аз на 17 вече бях претърпял 6 операции – преплитане на червата, херния, възпален пръст, две на глезена, скъсани връзки, на ръката фрактурата ми беше на двете кости. Имам 55 шева, 7 пирона, 3 плаки и 5 строшени кости. Но по-скоро ми повлияха негативно други работи на мен. Ръководителите на „Левски“ не повярваха у мен. Усещах недоверието. Не допускаха, че ще се справя с проблемите, ще се изправя и ще продължа, в смисъл да се боря и да играя. Но темата „Левски“ е по-дълга и повече време ми трябва, за да ти обясня какво точно се случи.
Бягството ти от „Герена“ в Разград не беше прието добре от шефовете на „Левски“…Въпреки че те получиха 108 000 лева за правата ти, ако не се лъжа…
-За мен не беше никакво бягство. По-скоро вече бях навършил годините, в които от моя клуб трябваше да ми предложат първи професионален договор. Това обаче се забави близо 12 месеца. Аз трябваше да намеря път напред, а не да седя и да чакам милостиня. Точно в онзи момент получих предложение от „Лудогорец“. Така реших.
Не отчиташ ли като грешка престоят ти в Разград?
-Не, дори напротив. Радвам се, че съм играл там. Това е най-добрият клуб в момента в България. Щяха да ми дадат и повече шансове. Тъкмо започнах редовно да тренирам с първия отбор и се случи „лошото нещо“.
Петър Хубчев беше човекът, който повярва в теб след скандала с „черното тото“. Какво мислиш за него?
-Дължа му много, винаги ще му бъда благодарен. Г-н Хубчев ми подаде ръка в най-трудния момент в кариерата ми. Задължен съм му. Също така съм признателен и на всички треньори, с които съм работил и по един или друг начин ще им се отблагодаря.
През миналия сезон БФС беше въвел правилото за задължително присъствие на играч до 21 г. в титулярния състав в елита. Ти беше използван като такъв, обаче твърде често беше сменян още до почивката. Не му ли се сърдеше, когато те вадеше от игра?
Не, нямах основание да му се сърдя. Не съм го чувствал като пренебрежение. Това, че съм играл по 20, по 30 или 45 минути няма как да ме обиди, при положение, че откакто си тръгна Хубчев аз дори не играех. Тогава си казвах: „Когато играеш 40 мрънкаш, ами сега?“ Това, което е станало, е трябвало да стане.
Посвети един от головете, които вкара на „Ботев“, на майка ти…
-Напълно нормално беше да го направя. Тя винаги е била до мен, винаги ме е подкрепяла. Дълги години тя работи в чужбина, дори и сега е в Испания. Нямаме възможност да се виждаме в момента, което не е много приятно, но почти ежедневно си говорим по скайп или вайбър. Честно казано, майка ми няма и намерение да се връща в България.
Брат ти е привърженик на ЦСКА и бивш ватерполист, нали?
-Да, така е. Цесекар е, по-голям е от мен, но не сме имали никакви спорове по този въпрос (Смее се). Татко, Бог да го прости, също беше от ЦСКА, макар че не беше особено запален. Жалко, че сега не е до нас. Постоянно се сещам за него. Много ми липсва. Много (Мълчи дълго. Въздиша). Той си отиде внезапно и стана пред очите ми в болницата във Враца. Най-лошото е когато се прибереш у дома и искаш да видиш някой, а него го няма. Или когато искаш да му се обадиш. Пак го няма. Смъртта на баща ми е най-тежкият момент в живота ми. Мисля, че той и сега някъде отгоре отново ми помага. Предпазва ме. Често, когато ми минават отрицателни мисли през главата, се сещам, че татко може да ме гледа отнякъде. И заради него ги прогонвам и не правя лоши неща.
Бившият шеф на „Левски“ Тодор Батков направи известен жест към теб, когато се случи трагедията – даваше ти по-висока стипендия…
-Благодарен съм му на г-н Батков. Зарадвах се на този жест, все пак не беше малко. Най-хубавото беше, че в този ужасен момент ми подадоха ръка и други приятели. Всеки се опитва да ти помага с каквото може. Момчетата от старшата възраст бяха сменили профилните си снимки с черни лентички в знак на съпричастност. Аз точно тогава не бях на себе си от мъка и ми се губят доста моменти. 2013-а беше черна година за мен. На 6 януари почина татко. На 21 март счупих крак. На 1 август почина и баба. На 2 ноември стана и това с ръката. Беше истински ад. Ден след ден, минута след минута. Честно да ти призная, аз сам не мога да разбера как съм успял да се преборя с всичко това…Добре, че вече е минало и е зад гърба ми.
Тогава Батков беше казал, че баща ти е оставил дългове и те търсят кредитори да връщаш пари. Това вярно ли е?
-Да. Това са нормални неща. Предполагам, че всяко семейство е имало случаи, когато е теглило кредити. Да, имахме известни задължения, но ги оправихме с времето. Изчистихме и изплатихме всичко.
-Суеверен ли си? Имаш ли специален ритуал, преди да излезеш на терена?
-Да, доста съм суеверен. Имам си една картина на моя баща, която има надпис. Винаги си го прочитам преди мач. Мисля, че това ми носи късмет и ми дава сили.
Тайна ли е какво пише на картината?
-Не, не е тайна. Надписът гласи: „Добрите хора никога не си отиват от този свят. Те ни дават сила да вървим по пътя, по който ние искаме.“
Имало ли е моменти, когато ти е идвало да захвърлиш всичко, да се откажеш от футбола?
-Мислил съм си такива неща, разбира се. Исках да зарежа всичко, когато стана онова „лошото нещо“. Като гръм от ясно небе ми дойде. Наистина ми беше много трудно. Как съм издържал и аз не знам. Реално аз абсолютно сам се справих с всичко. Както виждаш, не съм се отказал и съм продължил.
Наричаш т.нар. „афера“ с „черното тото“ с определението „лошото нещо“. Все още ли твърдиш, че си бил несправедливо обвинен и замесен в нея?
-Няма как да е иначе. Разбира се, че съм невинен. Категорично! Нямам никаква вина за случилото се. Никаква! Просто тогава попаднах в неправилната ситуация, на неправилното място. Ако бях виновен, нямаше в момента да играя футбол, нямаше и да си говоря с теб.
В месеците, през които беше изключен от футбола, кои хора ти подадоха ръка?
-Няколко души ми помогнаха, един от тях е един от най-големите фенове на ЦСКА – Дани се казва.
Успя ли да преброиш истинските си приятели?
-Мисля, че да. Истинските приятели си личат в най-трудните моменти, а не когато си на върха. Да ти призная, доста хора престанаха да ми вдигат телефона в онези месеци. Други пък ми се обаждаха, за да ме заплашват, трети – за да ми казват колко много съм сгрешил. Че съм се забъркал в лоши неща ми говореха, че няма да играя никога повече футбол, което ме доубиваше още повече. Но за мое щастие имах семейството плътно до себе си. Така оцелях. Разбира се, че мнозина даже забравиха моя телефон. Не ме потърсиха нито веднъж, когато бях долу, едва ли не на дъното. Сега отново започнаха да ми звънят. Но аз самият нямам нужда от тях, не ми трябват такива измислени приятели.
Имал си проблеми дори и с човека, който си бил наел да те защитава пред съда…
-За съжаление точно така се получи. Адвокатът, на когото плащах в началото, ме разочарова много. Отиде на разговор в БФС, а после искаше да ме отказва от футбола. Толкова съм бил очернен от някого във футболния съюз, че адвокатът беше също „накован“ срещу мен. Представи си какво чудо е било.
Какво предателство спрямо теб извърши тогава Александър Димитров, който беше селекционер на юношеските национали?
-Той буквално си изми ръцете с мен. Неговите думи бяха, че няма да ме взима на предстоящото тогава Европейско първенство, че оставам в София, и че няма да се говори никъде за това, което стана. Обеща ми да запази случая в тайна. Посъветва ме да си изчистя главата. След това отборът се завърна от турнира, а Димитров едва ли не се оправда с мен за провала си. Няма как да му го простя това.
Сега явно кариерата ти, след трансфера в „Монтана“, върви във възходяща линия. Беше избран и за Играч на 13-ия кръг след дубъла, който вкара на „Ботев“. Доста коментиран обаче беше начинът, по който отпразнува един друг твой гол – този срещу бившия ти тим. Защо сложи този надпис на тениската си под фланелката – иронично послание към вече екстреньора на „Берое“ Александър Димитров“?
-Питаш ме за надписа “Абе, къде е Сашко?”, ли? Не съжалявам нито за миг за тази постъпка. Не съжалявам, пак казвам. Трябвало е да я покажа тениската, показал съм я. Ако не бях вкарал, нямаше да я покажа. Шефовете на „Берое“, футболистите и всички в Стара Загора знаят защо показах тази тениска. За тези, които мислят, че това е непрофесионално и детинско, искам да поясня, че когато разбрах кой ще е треньор на „Берое“, исках да разбера своето бъдеще. Агентът ми отправи молба за среща, защото желаех да видя какво мисли новият наставник. Беше отвърнато, че когато той дойде в Стара Загора, ще ме потърси.
След 20 дни научих, че той е там, но не ме потърси. Досетих се какво иска да ми каже. Бях принуден по всякакъв начин да напусна клуба. Не искам да влизам в детайли как са ме карали да тренирам и как са се държали с мен. Докато дойде най-сладкото за него да излезе пред вас, медиите, след една контрола с „Дунав“, и публично да каже, че съм дебел и че няма как да заместя никого в състава, и че той няма нужда от такъв футболист. Това е некоректно отношение. Всеки ден аз бях отстрани на отбора. Тичах сам встрани. Тренирах отделно. Нямам нито един ден подготовка. И така се стигна до това нещо. Никога не съм се карал и не съм имал конфликт с отбора на „Берое“. Когато Петър Хубчев ме взе в отбора, имах цялата подкрепа от всички. И до ден-днешен знам, че имам морален ангажимент към този отбор, но с идването на Александър Димитров започнаха моите проблеми.
Можеш ли да се завърнеш някой ден в „Левски“?
-“Левски“ ми е дал първите крачки във футбола, няма защо да го крия. Много хора го знаят. Защо да не се върна на “Герена”?
А би ли облякъл екипа на ЦСКА?
-Става въпрос за професионализъм. Гибона как игра в „Левски“ и ЦСКА? Защо аз да не го направя? Стига да има такъв интерес, пък ще видим.
Имаш донякъде славата на конфликтен играч. Защо се получи така?
-Това изобщо не е вярно. Не съм конфликтен и не мисля, че това е причината да се разделям с клубовете, че съм конфликтен. Така се случи, в моя живот, че във всеки клуб, в който съм бил, се случваше нещо, което ми изиграваше лоша шега. Общо взето мисля, че по-скоро съм попадал в неподходящия момент на неподходящите места.
Да, но не се раздели по най-добрия начин с предишните си три клуба...
-Виж, имам какво да кажа по темата за „Левски“, и за „Лудогорец“ и за „Берое“. Всяко нещо си е отделно. Но мисля, че сега не е моментът за тези неща.
Кои са твоите любими футболисти?
-Винаги съм се възхищавал на по-силовите играчи. И аз съм такъв тип. Мога да посоча Златан Ибрахимович, Павел Недвед и Хълк. От българските легенди – естествено, Христо Стоичков. Винаги съм казвал, че той е велик. Това, което правеше, беше фантастично. Не мога да подмина и Божидар Искренов.
Гласува ли на последните избори?
-Да, гласувах. Все пак става въпрос за нашата България.

Съветва младите таланти да отиват по-бързо в чужбина
Стивън намери преди години място в класация на УЕФА за най-големите таланти в Европа. Изкара проби и в английския „Блекбърн“…“В „Блекбърн“ се докоснах до истинския професионализъм. Там на хората не им прави впечатление с каква прическа си и колко татуировки имаш по тялото си. Интересува ги само това, какво даваш на терена. Те, докато не си оправят прическата, не излизат. Искат да имат футболно самочувствие. Докато тук като те видят пред огледалото, започват да ти се подиграват. Ето затова хората са години пред нас. Никога няма да забравя тренировка с първия отбор на Роувърс. Имахме упражнение в квадрати, където бях с Нуно Гомеш. Той два пъти ми прокара топката между краката, след което ми остави автограф. Бил съм за кратко и в шотландските „Селтик“ и „Хартс“, както и в италианския „Новара“ и испанския „Хетафе“. Дано пак да имам шанс да поиграя в чужбина. Това е мечта на всеки български футболист. Аз не правя изключение“, признава Петков.
Той има свое мнение и относно това дали е по-добре младите наши таланти да си търсят рано късмета зад граница. „Има много примери, когато страшен талант се е провалял навън. В тази връзка искам да попитам: „Виждате ли хората на какви години играят на високо ниво“. А нас до 23 ни смятат за юноши. Така че сами си отговорете. Защо да е рано? Даже напротив. На някои вече ни е късно“, откровен е Стивън.

Милен ДИМИТРОВ

About Author