Футболният Генерал Георги Василев: Котенце ми помогна срещу Глазгоу Рейнджърс

Футболният Генерал Георги Василев: Котенце ми помогна срещу Глазгоу Рейнджърс

Георги Василев е роден на 9 август 1946 г. в Перник. Бил е футболист на „Червено знаме“ (Радомир), „Сливен“, „Локомотив“ (ГО“, „Марек“ и „Етър“. Има един мач в националния отбор. Бил е треньор на „Левски“ (Стражица), „Етър“, „Спартак“ (Пл), помощник-треньор на националния отбор, „Левски“, ЦСКА, „Локомотив“ (Сф), „Несебър“, „Нафтекс“, „Черноморец“ (Бс), кипърските „Анортозис“ и „Неа Саламина“, германския „Унион“ (Берлин) и гръцкия „Левадиакос“. Василев е треньор №1 на века за „Етър“. През 1991 г. извежда великотърновския тим до шампионската титла. Генерала донася златото и на „Левски“ (1994, 1995) и на ЦСКА (1997).Той е единственият наш треньор, ставал шампион с три различни отбора. През 2001 г. изведе третодивизионния „Унион“ до финал за Купата на Германия, загубен от „Шалке“. Три пъти печели като треньор и Купата на България. Завършил е Великотърновския университет със специалност “История”. Пред „ШОУ“ легендарният специалист даде едно от най-откровените си интервюта. Ще прочетете неща, които той казва за първи път пред журналист…

Табаните в Бобов дол
Роден съм в Перник. Родителите ми са софиянци, но съм роден в миньорския град, защото родителите ми работят по същото време там. Имам брат, който с 6 г. по-голям от мен. Семейството замина по-късно за Бобов дол по преназначение. Започнах да тренирам на стадиона. По-точно не беше стадион, а бяха поставили едни табани. Това е мястото, където се изхвърля шлаката от мината. Аз ритах по улиците с моите набори, на сгурията. Правихме си вратите от камъни и от дрехи. Вече като средношколец, в техникума в Радомир започнах да тренирам организирано в школата на местния „Червено знаме“. В края на втори курс вече ме взеха и в мъжкия отбор. Първият ми треньор се казва Мирко Казановски. Дължа му много. С „Червено знаме“ играехме във „В“ група, по-точно в Зоните, както се наричаше по онова време трета дивизия. През първия сезон малко не ни достигна да влезем в „Б“ група, но през 1965 г. успяхме. Стигнахме до бараж или плейоф за промоция срещу първенеца от другата Южна зона – „Беласица“. Мачовете бяха два на разменено гостуване. В Петрич стадионът беше претъпкан до откат. Направихме там 0:0. На реванша в Радомир интересът не беше никак по-малък. Успяхме да спечелим с 2:0, като и двата гола имах щастието аз да ги отбележа. В този момент играх като централен нападател. Беше голяма еуфория, голямо нещо (вълнува се). Предстоеше ми казарма. Изиграх няколко срещи в „Б“ група и влязох войник. Първата ми заплата като футболист не си я спомням колко беше, помня само премиите. Даваха ни по 10 лв. на победа, и с удръжките взимахме по 8 (смее се). Ама кой ти е мислил за пари по тогава?

Срещата с Баба Рада
Изкарах войниклъка в Сливен. Първоначално бях разпределен за Самоков, в бойно поделение. Сигурно щеше да тръгне надолу моята току-що започнала кариера. Някой път и птиченцето на щастието трябва да ти кацне на рамото. Аз имах този късмет. С „Червено знаме“ гостувахме в Сливен. Треньор им беше прочутият Иван Радоев – Баба Рада или Ванюш, както още му викаха. Той ме хареса, видя перспективите пред мен и успя да ме привлече. За кратко преминах през АСШ „Чавдар“, след което ме откомандироваха в Сливен. Година и половина изкарах в града под Сините камъни. През 1967 г. се изкачихме в елита. Изпреварихме „Спортист“ Кремиковци“ и „Марица“ (Пд). Само есента играх в „Сливен“. В местния тим бяха легенди като Иван Колев – Ването, Крум Янев , Иван Зафиров – Копата и др. За съжаление тимът не можа да се спаси и изпадна още същия сезон. През късната есен преминах в „Локомотив“ (ГО), който беше в „Б“ група. Завършихме на 11-о място. Треньор ни беше П. Хаджийски. Отбелязах 5 гола. После одисеята ми продължи в „Марек“. Аз районът около бившия Станке Димитров ( сега Дупница – б.р.) си го чувствах като мой роден край, като у дома си. Пак се събрахме с Иван Радоев, помощник му беше Янко Динков. Много силен период за мен. Станах голмайстор на отбора с 12 попадения. Първият си гол в „А“ група вкарах на „Тракия“ в Пловдив. Мачът беше от 6-ия кръг, завършихме 2:2 на стадион „Девети септември“. И двете попадения за нас ги вкарах аз, домакините повеждаха, а аз изравнявах. Помня, че Карушков им пазеше на канарчетата“.

Болярин в Старата столица
Във Велико Търново, който се превърна впоследствие във втори мой дом, където изживях най-приятните емоции във футбола, се оказах по интересен начин. След силното представяне с „Марек“ аз набрах доста опит и самочувствие. Не че съм се помислил за звезда, де…Моят брат ме насърчи да търся по-високо ниво на квалификация, на образование ако щете. Реших да се запиша да уча в университет. Насочих се към Велико Търново и Бургас. Хванахме влака и тръгнахме първо за Старата столица, понеже ни беше по-близо. Един вид аз сам се предложих на „Етър“, който точно за първи път в историята си беше влязъл в „А“ група. Добре, ама тимът беше отишъл на лагер, на стадиона нямаше никого. Направо отидох при председателя на дружеството. Представих му се, така и така, аз съм еди кой си, искам да играя в „Етър“. Човекът не разбираше нищо от футбол, даже мачове не беше гледал, не ме позна. „Добре, момче, останете, но треньорът ги решава тези неща. Аз нищо не мога да кажа.“ Излязох бесен от кабинета, подвикнах на батко ми:“Давай да хващаме влака за Бургас. Тук място за мен няма!“. Не бях изминал повече от 100-200 метра, когато ни настигна един другар, който после разбрах, че е бил администраторът на клуба. Паунов се казваше. Обясни ми, че с шефа са прегледали набързо вестниците и са прочели кой е Георги Василев. Убеди ме да се върна. Записаха ме да уча във ВУ, дадоха ми стая в хотела и така.
В националния отбор имам само един мач – на 17 ноември 1971 г. срещу Гърция в София. Направихме 2:2. Влязох в 42-ата минута на мястото на Гошо Денев. Не извадих късмет в това отношение, въпреки че Стоян Орманджиев – шеф на националните отбори, много ме харесваше. Намирах се в отлична форма. С младежкия национален тим направих силно представяне срещу Франция в Стара Загора. Пашата ми даде надежди, че вижда перспектива в мен. За съжаление само 4 дни след дебюта ми в „А“ отбора се служи нещастен инцидент. Приемахме „Марек“, паднахме с 1:2. Счупиха ми крака тогава. Кой го направи ли? Имаше един защитник – Шалдупов, той ме контузи, но както и да е, вече не му се сърдя. Тази фрактура на левия крак ме дръпна назад, а тъкмо бях набрал скорост, намирах се в топформа. Не играх повече от половин година.

Да разплачеш Пикасо
От първите мачове за „Етър“ си спомням с приятни чувства един срещу бразилския „Сао Пауло“. На 14 август 1969 г. ги победихме с 2:0. Някъде към 55-ата минута засякох от линията на пеналта пас на Кольо Йорданов и от воле оплетох топката в мрежата. Получи се красиво изпълнение. Още от дете направо на сгурията се бях научил да правя такива атракции. Целият се връщах ожулен и в кръв вкъщи. Майка ми беше свикнала на щуротиите и не ми се караше. Вратар на бразилците беше Пикасо, национал. „Сао Пауло“ бяха тръгнали на турне по Европа и нямаха загуба до този момент мисля, че вече десети мач. Второто попадение им заби Тошко Маринов. „Ивайло“ беше натъпкан до козирката от народ. Доста голове съм вкарал за „Етър“ и то все важни, въпреки че играх халф. И „Левски“ и ЦСКА съм наказвал. На „червените“ на „Армията“ им забих два, а преди това ги наказах и у дома.

В началото беше Стражица
С треньорската кариера започнах в Стражица, в местния „Левски“ през 1977 г. Предната година бях капитан на „Етър“, не можахме да се върнем в „А“ група. Борехме се за промоция с „Черно море“, варненци влязоха. Завършихме с равни точки, но те имаха по-добра голова разлика – те плюс 41 гола, а ние плюс 29. Аз вече бях и на възраст – на 31 години, имах и здравословни проблеми. Ходих на прегледи при известния професор Георгиев. Той ми откри сърдечни проблеми. Каза ми: „Футболът вече не е за теб. Трябва да спреш.“ Аз го послушах. Още от летището в Горна Оряховица ме взеха хората от Стражица. В това градче започна моята треньорска одисея. Още се учех, допусках грешки, но амбиция имах голяма. Вторият ми сезон в Стражица беше успешен. Финиширахме втори във „В“ група, малко не ни достигна. За това малко повлияха и странични фактори, сещате се. После Васил Методиев ме покани в щаба си в „Етър“. Върнах се на „Ивайло“. Година по-късно Шпайдела напусна и ме направиха старши треньор. Първият ми мач начело на „виолетовите“ е 0:3 като гости на „Черноморец“ на 26 август 1981 г. Във втория кръг направихме 0:0 с „Левски“, а в третият 3:3 в Плевен.

От Плевен до Мексико
Поех „Спартак“ (Пл) през 1984 г. Там беше доста лимитирана селекцията, имаше разлика в класите. Но разполагах и с няколко големи футболисти, които отчетливо носеха на гърба си отбора. Един от тях беше Пламен Гетов. Имаше огромен натиск той да бъде отстранен от „Спартак“. Просто някои градски големци и функционери му бяха „взели мерника“, така да се каже. Имали са претенции към неговото държане, към неучастието му в тренировъчния процес, към дисциплината. Тровел бил атмосферата в отбора. А пък аз го виждах, че той е №1. Той беше един от последните мохикани на красивата игра. Беше от тези виртуози, които с топката могат да направят всичко. Да изпреварят с мисъл противниците. Това беше отличен изпълнител на стандартните положения, техника, която му даваше винаги предимство пред защитниците. „Спартак“ без Пламен щеше да изпадне в „Б“ група. Туширах проблемите и напрежението. Завършихме девети – едно нелошо представяне за нашите възможности. Гетов пък стана стрелец №1 на първенството с 26 гола. Общо вкарахме 47 гола, повече от половината бяха негови. Няма да забравя един мач с „Черноморец“ в Бургас (3 ноември 1984 – б.а.). Пламен беше останал сам в предни позиции. Направи ги луди. Получи пас, напредна в тяхната половина, излъга един, двама, трима и от границата на наказателното поле се разписа. Край – бихме с 1:0! Това само като пример го давам.

Ибряма, Проданов и Рашев
Притежавам таланта да откривам или вадя от „нафталина“ млади таланти, както и кадри, отхвърлени от други отбори, които в „Етър“ намираха точното място и разцъфваха така да се каже, вдъхваха живот на своите кариери. Примерите за вторите са много: Първанов, Проданов, Бончо и Генчо Генчеви, Попиванов, Рашев, Бог да го прости, Кольо Донев, Мирослав Байчев и т.н. Разполагах с голям диапазон от информация за огромен брой футболисти от цялата страна. Знаех профилите им, от кои школи са били формирани, какви показатели дават, интересувах се и от това какви чисто човешки качества притежават. Нищо не е било случайно в този момент, когато съм ги подбирал. Този процес се нарича „профилиране“. Взимах играчи само и точно на тези постове, на които ми трябваха. Имах и късмет да работя във Велико Търново с мъдри и разбрани ръководители. Беше време на търпение, на приемане на моето решение като меродавно. Само аз имах правото на последна дума. Можех да рискувам, а и да попълвам ребуса. Така тази моментна и перспективна задача се развиваше в бъдещето. Именно заради това не бяха и никак случайни тези последователни резултати, това надграждане, което постигнахме с „Етър“. През двата бронзови медала, за да се стигне и до върха в историята на клуба – шампионската титла от 1991 г. Успехите бяха резултат и на натрупване – на опит, на класа. „Етър“ разполагаше с фантастични играчи. Един от тях е Ибрям Мустафов (познат и като Ивелин Младенов – б.а.). Самият Краси Балъков е признавал, че Ибряма му е бил идол. Той обаче имаше нещастието, че покрай „сухото“, трябваше и „суровото“ да изгори. Да, преминах и през тежки моменти. В един етап трябваше да се изчистя от футболисти, които имаха средняшки манталитет, които нямаха големи амбиции. Отбоът имаше класа, но липсваше манталитет за големи неща. Можехме да бием всеки у дома, и да отидеме някъде – в Хасково или Свищов например, и да паднем с 0:3 примерно. Беше една закостеняла система, казваха си: „Абе, ние сме провинция, кой ни гледа нас. Тук живеем, ще си вземем премийката. Живеем, след две седмици – пак живот, и така минават дните ни. За къде да се напъваме.“…Преломният момент в развитието на „Етър“ настъпи с помощта и на отличната работа в ДЮШ. Родиха се невероятни таланти. С една ръка изчистихме тези, които вече бяха изчерпани, а с другата изтеглихме нашите рожби. Тук вече беше и Краси Балъков, и Трифон Иванов, и Илиян Киряков, и Цанко Цветанов…А същевременно и привлякохме талантливи хора като Бончо Генчев, Червенков, Първанов, Проданов, Рашев.

Младите лъвове
На Краси Балъков му дадох дебют в майсторската група през пролетта на 1983 г. Беше едва 17-годишен. Но на него няма как да му дадеш шанс, той сам идва и си го грабва. Уникален талант! Влезе с гръм и трясък. Първо, ти сам се възхищаваш от това, което прави. И си викаш: „Его е, едно злато си намерил.“ Той беше едно злато. Остави му качествата, на Краси духът му е много силен. Още преди да го дръпна при мъжете, когато съм разговарял с него съм се убедил в това. Не мечтата, той имаше убедеността, че ще достигне върховете на футбола. Още тогава, като невръстен юноша, с това живееше. Аз в много мачове съм го пускал, даже в Португалия го водих, със „Спортинг“ играхме, само десет години по-късно той стана техен идол. Влизаше постепенно, за 10, за 20, за 35 минути. Не беше още готов за титуляр. Играеше на изключително високо ниво, беше много интересен футболист. Но дебютния му мач, в който заигра още от първата минута, си го спомням много добре. Гостувахме на „Юрий Гагарин“ на „Черно море“ и бихме с 1:0 (18 април 1984г. – б.а.). За него нямаше спиране на игрището. Не става въпрос да тичаш като муха без глава, а да вървиш работа. Да създаваш напрежение, да поставяш в шах защитата, да дърпаш отбора. За малко да опорочим мача. Към края на редовното време Краси получи лека контузия. Докато му се оказваше лекарска помощ. През това време аз пуснах на мястото на Балъков друго момче. Смених го, но той и лекарят не разбраха. Той беше излязъл от игрището от далечната страна и не видя, че на терена сме вече с 11 души. Масажистът избута Краси на терена. Така за няколко секунди имахме числено предимство. Хубаво че, до него топка не стигна. Ние се развикахме и го изтеглихме навън. „Черно море“ тогава подадоха контестация, но тя не им беше удоволетворена.

Доволен съм, че подадох ръка и на доста младежи, когато водех „Локо“(Сф). Гошко Пеев го наложих още като ученик, там бяха и Марчо Дафчев, и Емил Гъргоров, и Славчо Тошев…Това ми е голяма гордост на мен.
Доста футболисти са ми създавали и проблеми от дисциплинарен характер. Кой е бил най-непослушният ли? Трябва да знаете, че класата в България обикновено върви и с тази нестандартност, хайде да не е непослушност. Изключвам Краси, Илиян, Цанко и Бончо. Те грешка нямаха. Виж, Трифката винаги имаше нещо да го дразни. Все някаква лудория проблясваше в главичката му (вълнува се). Но той пък повече създаваше настроение, отколкото да ме е дразнил. Пламен Гетов ме е изкарвал извън нерви понякога. Добре че, беше жена му. Тя беше много съзнателна, оказваше положително влияние. Колко пъти се е случвало по обед да й звънна вкъщи и да и кажа: „Пламен го няма, а го чакаме на тренировка.“ А тя веднага: „Така ли? Ей сега ще видиш какво ще го направя.“ А той още не се е събудил, нали. Чакам го, правя всичко възможно да забавя тренировката, защото местните бяха много чувствителни към Пламен. Само чакат нещо, да може да е уязвим той.

Котенцето Ричи и „Глазгоу Рейнджърс“
Аз съм много суеверен човек. Имам си определени ритуали, особено около футбола, това си беше задължително. Виж сега, това ти създава някаква увереност, някакво самочувствие. Пред прага си на нещо да извършиш, върху плещите ти тежи огромна отговорност и се опираш на екстраординерното. Нормално е. Имам любопитно изживяване покрай отстраняването на „Глазгоу Рейнджърс“ през 1993 г. Тогава бях начело на „Левски“. Загубихме в Шотландия с 2:3 в първата среща. В навечерието на реванша бяхме на лагер в Банкя. Преди мача няма заспиване, къде да спиш. Седим в ресторанта, разговаряме, мислим. То беше такова адско напрежение, че…Към 2 часа през нощта се прибирам аз в стаята и си лягам. По едно време усещам, че нещо ми мърда в краката. В първият момент се изплащих, че е някаква змия, която е влязла. Отметнах внимателно одеялото и гледам – едно малко котенце! Ама съска и се зъби към мене. Готово е да ме изяде направо (смее се). Изкарах го през терасата аз. На сутринта го нямаше вече. Беше си отишло. След като премина еуфорията от елиминирането на „Рейнджърс“ на другия ден се сещам за това котенце. Казах си: „А, отивам и го взимам. То ми носи късмет.“ Върнах се в хотела в Банкя. Валеше като из ведро. Котето го нямаше. Потърсихме го с персонала. Открих го свито под едни дъски да не го мокри дъжда. Осинових си го Ричи. Той живя близо 3 години в моя дом, после изчезна някъде. Беше много хитро и умно животно.

Мечтата „национален отбор“
През есента на 1985 г. Иван Вуцов ме покани в щаба си в националния отбор. За мястото кандидати имаше доста, но Вуцата се наложи. Надявам се да съм му бил полезен. В щаба бях за първи път по време на едно турне в Северна Америка. Успяхме да се класираме на Световното първенство в Мексико. Пламен Гетов също изигра основна роля за нашия успех.

Много неща се знаят и са изписани за нашето участие на Мондиала. Ще ви призная, че атмосферата в нашия лагер се отрови съвсем след мача с Аржентина (0:2) в предварителната група. Допусна се грешка с прекалено дълъг лагер – над 40 дни. Отборът стигна своя апогей в един момент, може би седмица преди турнира. Разбихме Уругвай в контрола с 4:1. След това обаче падна всичко на земята. Формата се развали, даже, колкото и парадоксално да звучи, на футболистите им стана безинтересно. Ръководителите наложиха такъв режим, че футболистите накрая, точно в навечерието на Световното първенство, не можеха направо да се гледат помежду си. Дотолкова си бяха омръзнали. Беше им писнало и от непрекъснатите и тежки лагери. В нашия хотел стаите бяха разположени от двете страни на парапет. Като минеш от едната страна, гледаш да не засечеш някой от другата. Абе, какво да ви кажа…Много тягостна обстановка. В нашия хотел бяха настанени и белгийците. Ами, те пристигнаха една седмица преди началото на първенството. Така се предпазиха от прегаряне. Няма да ви казвам на какъв контрол бяхме подложени. На едната страна – милиционери, на другия ъгъл – човек от футболния съюз. Нямаше мърдане. Всичко беше под шапка.

Имам успешна кариера. Голямото ми съжаление е това, че така и не водих националния отбор. Това е съдба. Не мога да обвинявам никого. Имало е доста случаи, когато съм бил близо до поста, но не се е получавало. През май 1994 г. бях дори за няколко часа и треньор на тима. Спомняте си какво се случи по време на лагера в резиденция „Бояна“ тогава. Брокерите бяха свалили Димитър Пенев от поста. Тогава част от националите заплашиха, че ще бойкотират и няма да отидат на Световното първенство в САЩ. В крайна сметка чак до бойкот не се стигна, но се получи доста неприятна ситуация. Мисля, че е по-добре, че не поех отбора тогава. За цяла България беше по-добре. На този отбор му трябваше свобода, трябваше му човек, който да ги остави да правят неща и да играят така, както те си знаят. Да не се бърка в техния дневен и тренировъчен режим. Твърда ръка на тях не им трябваше. Може би аз за прекалено кратко време щях да се опитвам да налагам някакви правила, които нямаше да позволят на отбора да достигне онова ниво, което помним от вълшебното американско лято на 1994-а. В България често са подлагали моите резултати на съмнение, за разлика от Германия, където съм срещал само признание и уважение. Това, което направихме с „Унион“ (Берлин), беше историческо. Отбор от трета дивизия да стигне финал за Купата на Германия. Рекорд, който до ден-днешен не е подобряван и едва ли ще бъде подобрен. Аз бях чужденец, да работиш в онази обстановка 3-4 години с перспектива няма кой да те остави. Там трябваше с бум да се влезе. И аз го направих. Привличането на още 3-4 наши футболисти придаде и една доста по-сериозна физиономия на „Унион“, а и характерите им бяха подходящи за нашия профил. Да съм се надявал на достигане до финал, значи да ви излъжа. Но моят личен мениджър сключи договор с президента на клуба, в който имаше точки, пунктове какви премии ще получа при определен резултат и влизане във Втора бундеслига. Изпълнихме го. Шефът хер Бертрам изобщо сигурно не е и подозирал, че ще се бърка за такива премии. С лека ръка подписваше всичко. „А, финал за Купата? Добре, подписваме, няма проблеми.“. После сигурно е плакал, докато ми е плащал (смее се). Най-хубавото е, че за тези толкова много годинки натрупани вече, съм работил с безкрайно много хора и те още ме уважават. Запазили сме добрите си отношения.

Съскат ли още змиите?
Още ли съскат змиите в Борисовата градина и на „Герена“? Ами те няма вече по какво да съскат. Няма вече материал за съскане и хапане. Когато се изразих така преди години, имах в предвид това, че за надмощие са се борили две или няколко гледни точки. Дали в по-лош или в по-добър вариант – интригата съществува. Докато сега изобщо не е така. Каква интрига може да им в нашето първенство? Имам чувството, че всичко не и наред, че е нормално. Футболът ни е на изключително ниско ниво. На дъното сме. Това е голямата ми болка.
Снимка: sport-vt.com
Милен ДИМИТРОВ

About Author