Борещият се с рака Альоша Димитров: Не искам и няма да се предам!

Борещият се с рака Альоша Димитров: Не искам и няма да се предам!

AliosaAliosa 3Aliosa 4Aliosa 7
Альоша Димитров е роден на 24 ноември 1951 г. В кариерата си е играл за „Родопа“ (Смолян), „Локомотив (Пд), „Академик“ (София), ЦСКА и „Спартак“ (Плевен). В продължение на дълги години работи в детско-юношеските школи на „Левски“ и ЦСКА. Бил е още старши треньор на „Септември“ (Сф), както и селекционер на юношеския национален отбор. Сега той е изправен пред най-тежката битка – тази за живота си. От близо година бившият нападател се бори с рака. Пред нас той направи може би най-откровената си изповед.

Здравословните проблеми
Преди около година разбрах, че съм болен от най-тежката болест. Боря се, доколкото мога. Засега, да чукнем на дърво, ми е стабилизирано състоянието. Е, боли ме, боли ме. Унася ме на сън, муден съм, усещам се слаб. Изкарах тежка терапия заради проблема в белите дробове. После се оказа, че имам разсейки в главата. Остана ми само да се надявам…Предстоят ми сигурно още тежки процедури. Да се надяваме, че всичко лошо вече е зад мен. Не искам и няма да се предам! Доста хора се отзоваха на моя зов за помощ. Най-много ми помага моят бивш възпитаник Владо Манчев. Само мога да се поклоня пред това страхотно момче! Благодаря на ЦСКА заради кампанията, която правят в моя подкрепа. Трогнат съм от уважението на феновете. Уверих се, че все още милеят за своите ветерани и хората, които са дали нещо за футбола. Наистина човек има за какво да се радва в такива моменти, защото вижда с очите си искрица надежда.

Годините в Смолян и Пловдив
С футбола започнах рано-рано. Бях едва 7-годишен хлапак, когато започнах да тренирам организирано. Първият ми треньор се казваше Илия Макрелов – в „Родопа“ (Смолян). От него научих „А“ и „Б“-то на футбола. Мои идоли бяха Еузебио, Пеле, Тостао, Гаринча, Христо Бонев, Боко Димитров, Чавдар Цветков, Андрей Желязков. Започнах да се налагам лека-полека и при мъжете. През 1969 г. дебютирах и в „Б“ група. Винаги съм искал и мечтал да бъда футболист. Цял живот. Нищо друго не ме е вълнувало. Бяхме много силен отбор. Често идваха като войници и от столичните грандове да играят при нас. Играл съм заедно с Трайчо Соколов, Боко Димитров, Георги Делов. Завършвахме между осмо и 12-о място в продължение на 5 сезона. През 1974 г. преминах в „Локомотив“ (Пд). Треньор ни беше Иван Манолов – Малкия Орел. С най-топли чувства си спомням престоя на „Лаута“. Да играеш редом до фигури като Христо Бонев, Гочо Василев, Тошко Иванов, Йордан Янков, Асен Балабанов, Коста Босаков, Иван Кючуков, Данчо Кичеков е удоволствие. Дебютирах успешно – бихме „Черно море“ насред Варна с 3:2. Вкарах и гол. Не можех и да си мечтая за по-добро начало в новия ми клуб. Никога няма да забравя дербитата срещу „Тракия“. Особено едно от тях – това от 8 септември 1984 г. Смазахме ги със 7:3, тази победа си остава най-голямата за „черно-белите“ в историята на пловдивските сблъсъци. Тогава аз влязох в 70-ата минута, на мястото на Кючуков, при резултат 7:1. Спомням си, че направих една грешка и така ни вкараха третия гол. Направих паметен дебют в дербито. Имам и едно 0:0 срещу „жълтите“. Пловдив живееше с този и за този мач. Най-важна беше победата. След успех срещу градския съперник, един месец след това се разхождахме като герести петли по главната улица. Играхме и за Купата на УЕФА срещу унгарския Раба ЕТО (Гьор). У дома ги бихме с 3:1, но аз не взех участие в срещата. На реванша влязох към края на мача на мястото на Тошко Иванов. За съжаление загубихме драматично на дузпи с 4:5. Срещу „Левски“ и ЦСКА се представяхме силно. На „армейците“ им забих хубав гол за 2:2 през 1975 г. Сблъсъкът беше на „Девети септември“. Стадионът беше фрашкан от народ. Имаше накацали запалянковци даже по дърветата. Изритах силно топката от границата на наказателното поле, получи се рикошет в Димитър Пенев и спря в мрежата. Много бях щастлив след мача.

Студентски времена
В София дойдох, защото станах студент. Бате Данко Роев беше поклонник тогава на по-предпазливия футбол. За него най-важното беше да бием, независимо как. Често се случваше да спечелим с 1:0, тактиката се оказа успешна за нашия натюрел като футболисти. Действахме с подсилена защита, подвижна халфова линия и бързи контраатаки по фланговете. „Академик“ през 1976 г. дебютира в евротурнирите. Първият ни съпренк беше чешкия „Славия“. Загубихме в Прага с 0:2. Публиката почти прец целия мач ни обиждаше, скандираше: „Комунисти! Комунисти!“. Домакините играха ужасно твърдо, да не кажа грубо. За реванша обаче се мобилизирахме. Награбихме ги още от 1-ата минута. В 36-ата минута бях изведен сам срещу чешкия вратар Старек и го преодолях за 1:0. В 69-ата минута ситуацията почти огледално се повтори. Реализирах за 2:0 и пратих мача в продължения. В тях излязохме по-добри и се добрахме и до трето попадение. Вкара го Янков. Отстранихме грубите чехи. Сега ни чакаше доста по-високо препятствие – италианският „Милан“. Считаха итаилнците за абсолютни фаворити, но те доста се озориха на „Васил Левски“. Бихме ги с 4:3. Това беше първата победа на български над италиански клубен тим. Тошко Паунов вкара два гола с глава, Краси Манолов – Малкия Орел се разписа веднъж. В 40-ата минута Валери Спасов – Жаната беше спънат в наказателното поле на гостите и съдията Конрад (Франция) посочи „бялата точка“ – дузпа! Реализирах я за 3:1. Така завърши и полувремето. След почивката си спомням, че Фабио Капело и Фулвио Коловати наказаха наши грешки и така „Милан“ си тръгна с един съвсем приличен резултат от София – 3:4. Имаше и един любопитен момент. Наложи се аз да играя като дясно крило, а Богомил Симов – ляво. Рокадата беше, защото Младен Василев – Махо, лекуваше контузия. Техният десен бек Анкуилети беше млад, напорист и нахакан, непрекъснато атакуваше. Богеца Симов се измъчи срещу него. Обаче беше гяволе и по едно време ми подвикна, че Данко Роев наредил да си сменим местата. Така аз трябваше да гоня Анкуилети. Каква премия взехме за победата над страшилището „Милан“ ли? Мисля, че от ръководството на клуба ни бяха обещали по 100 лева, обаче накрая, като приспаднаха данъците, за нас останаха по 90 лева. С парите си купих едно малко черно-бяло телевизорче.

Представете си колко „големи“ премии сме взимали. Докато италианците играеха за милиони. Вече на реванша класата на „Милан“ си пролича. Без да се напрягат измъкнаха 2:0 и ни елиминираха от турнира. Имаше и задкулисни неща. Съдията отмени редовен гол на Илия Чалев. При гола на Морини в 27-ата минута пък нашият вратар Георги Тиханов буквално беше смазан от трима италианци, обаче реферът призна попадението. Разделихме се достойно с турнира. „Академик“ беше приятен отбор, изграден от грамотни футболисти. През 1979 г. изпаднахме от „А“, но се завърнахме дори по-силни. Най-силният сезон в моята кариера е 1980/1981. Тогава тимът ни завърши на 4-о място в елита, а аз отбелязах 16 гола. Повече от мен в първенството вкараха само Георги Славков (31) и Спас Джевизов (17). Получих и купата за индивидуално спортсменство, която ми е една от най-ценните награди в живота. По принцип аз бях коректен състезател. Никога не съм бил гонен от терена.

С Пламен Цветков и Сашо Борисов бяхме неразделни. Гледай сега, това беше нормално – живеехме в общежитията, в 15-и блок. Целият трети етаж беше населен само от играчи на „Академик“. Само аз бях женен, всички останали бяха ергенчета. Ходехме заедно навсякъде. Хубав колектив бяхме. Силни футболисти, млади момчета, живееше ни се. Бързо се върнахме в елита под ръководството на Пецата Аргиров. Постигнахме и рекорд по голове и спечелени точки в “Б” група. Представихме се много силно през сезона 1980/1981. На полусезона бяхме на седмо място. Митко Червеняков смени Аргиров. Нямахме загуба в продължение на 17 мача. Бихме и “Левски” с 1:0. Червеняков постави Кирчо Любомиров за пръв път в живота му да играе ляв бек и да пази дясното крило на “сините” Гочев. Руси не можа да види топката. Ставаха здрави мачове. Спомням си, че в Благоевград счупиха крака на нашия защитник Крум Кантарев. Завършихме 2:2, защото бяхме се стреснали от гледката. В „Пирин“ играеше един много твърд защитник – Пепи Петров. Знаеш ли какъв навик имаше? С началото на мача отиваше при мен и ми чертаеше с крак по тревата. „Ти оттук да не си посмял да минеш“. Аз пък му отвръщах: „Не ме ядосвай, защото ще ти вкарам гол.“Още от моя престой в „Локо“ (Пд) си имахме закачка с него. Тогава се опита пак да ме сплаши, обаче със Зума го направихме за смях. Бихме „Пирин“ с 2:1, като и двамата се разписахме. Серията ни без загуба беше спряна от “Левски” – 1:3, в 28-ия кръг. В последния кръг паднахме и в Перник с 0:1. Финиширахме на 4-то място, “Тракия” ни изпревари с една точка само. След успешния сезон дойде и поканата към мен от Аспарух Никодимов. Преминах в ЦСКА.

Как разплака „Гленторан“
Може би най-славните си мигове от престоя в ЦСКА изживях в мачовете срещу северноирландския „Гленторан“. В първия мач у дома спечелихме с 2:0. Още в 3-ата минута открих след отлично изпълнение от фаул, а после Ради Здравков ги довърши от дузпа. На този двубой стана и една голяма трагедия. Физиотерапевтът на гостите Робърт Макгрегър се затича на терена да окаже медицинска помощ на един от играчите. Внезапно обаче падна на тревата и остана неподвижен. Дойде, изправи се и падна. Буквално пред очите ми се свлече. Оказа се, че е получил сърдечен удар. После разбрахме, че е починал в линейката на път за болницата. Беше истински шок за нас. За реванша в Белфаст останах на резервната скамейка. Влязох в игра четвърт час преди края на редовното време. Май бяхме подценили съперника, който ни дръпна с 2:0. Срещата отиде в продължения. Спомням си онази 114-ата минута, все едно се е случило всичко днес. Още ми е пред очите. Ето, Цецо Йончев е спънат на границата на наказателното поле. Аз отивам, взимам топката, нагласям си я, засилвам се и – гол! Патерсън е безпомощен, „Гленторан“ – ЦСКА 2:1. Радостта ни беше огромна. Дали съм се чувствал герой ли? Не. Всички бяхме такива. В самолета научих, че съм произведен предсрочно в старши лейтенант. На четвъртфиналите срещу „Ливърпул“ беше нещо уникално като изживяване. В Сосиедад Джони Велинов изигра мача на живота си. Направо отчая домакините с отличните си намеси. Колкото до полуфиналите с „Байерн“, всички знаете какво се случи. Разбира се, че можехме да елиминираме баварския колос, нали всичко започна перфектно в София. До 18-ата минута водехме с 3:0. После обаче какво стана…Не мога до днес да си обясня. Може би и „Байерн“ беше прекалено силен. Както и да е. Жалко, защото имахме уникален шанс да играем финал в КЕШ. Щяхме да излезем срещу „Астън Вила“, а ние по принцип играехме успешно срещу английски отбори. В ЦСКА се задържах само един сезон.

Раздяла с играта
След престоя на „Армията“ приближих и към края на кариерата си. Чувствах, че е така, въпреки че не бях чак толкова стар – едва 32-годишен. Получих покана от „Спартак“ (Плевен). Именно там проходи и синът ми. Започнахме силно, бяхме се събрали добри футболисти – Пламен Гетов, Краси Лазаров – Въбела, Венчо Съботинов, Данчо Христов…Да не забравя и 19-годишния Лъчезар Танев. Големи приятели бяхме с него и семейството му. Даже аз го докарах в София, когато идваше да играе в ЦСКА. Докарах го с нашия москвич. За мен нещастието дойде по време на едно гостуване в Хасково (1:2) през есента на 1982 г. Скъсах менискус. Оттам – операция, възстановяване. Имал съм две оферти от чужди отбори. Когато бях още в „Локо“ (Пд) гръцкият „Ксанти“ ни покани заедно с Бонев. Не ни пуснаха обаче да отидем в чужбина. Години по-късно получих изкушаващо предложение и от френския „Мартиг“. По принцип аз бях щатен дузпаджия навсякъде, където съм играл. В кариерата си имам само две изпуснати дузпи. Едната беше срещу „Хасково“, а другата даже не си я спомням. Не искам да се хваля, но бях доста добър изпълнител на фаулове. Общо в „А“ група имам 49 гола, а в „Б“ са 55. Постигнах майсторство с много, много труд. След тренировка оставах на игрището и биех по 150-200 фаула допълнително. Но бях и амбициозен. В главата си нямах нищо друго освен футбол.

Учител на младите
Дал съм път на много футболисти. Стотици момчета, които направиха име и в професионалния футбол, са минали през мен. Бил съм треньор на Любо Пенев, Емо Костадинов, Владо Манчев, Захари Сираков… Никога не съм имал проблеми с тях. Добри деца. Доволен съм, че съм допринесъл за тяхното развитие. Преживял съм доста инфарктни моменти покрай терена. Най-тежко в школата на ЦСКА ми беше след една загуба от „Левски“ с 0:5. Сблъсквал съм се и с родителски натиск, разбира се. Може много пари да имаш, но щом нямаш качества, дори да те налагат, рано или късно всичко лъсва. На терена не можеш да избягаш. Оптимист съм за бъдещето на нашия футбол. Вярвам, че всичко ще се оправи. Искам да кажа нещо на младите таланти, искам да ги призова: Нека на първо място за вас да бъде футболът, и само футболът! Всичко останало е на заден план. Има време за забавления, за удоволствия. Сега мислете само за играта! Сега е моментът да градите кариера.

Aliosa 1Aliosa 6Aliosa 8Aliosa 9
Милен ДИМИТРОВ
Снимки: Личен архив

Сметка, чрез която можем да помогнем:
Първа инвестиционна банка
IBAN BG96FINV91501016748712
Альоша Анастасов Димитров

About Author