Ивайло Петев: Аз да се откажа? Абсурд!

Ивайло Петев: Аз да се откажа? Абсурд!

Ивайло Петев е роден на 9 юли 1975 година в Ловеч. Играе в “Литекс”, “Първа атомна” (Козлодуй), “Олимпик” (Тетевен), варненските “Спартак” и “Черно море”, “Родопа” (Смолян), “Дунав” (Русе), “Марек” (Дупница), гръцкия “Трикала”, “Любимец”, “Етър” (ВТ). Два пъти е шампион на България като футболист с “Литекс” (1998 и 1999 година) и веднъж е носител на Купата на България (2001 година). В националния отбор има 3 мача, както и 11 мача и 1 гол за младежкия национален отбор. Треньорската му кариера започва в “Любимец”, където е играещ наставник. През лятото на 2010 година поема „Лудогорец“ и го извежда до “А” група в последователни сезони. Печели две титли на България (2012 и 2013 година), една купа (2012) и една Суперкупа (2012). После води кипърския АЕЛ. От декември 2014 г. е селекционер на националния отбор. Петев даде обширно интервю за вестник “ШОУ”, като трябва да уточним, че разговорът ни с него се проведе през миналата седмица.

Г-н Петев, кога за първи път ви заведоха на стадиона?
– Не мога със сигурност да ви кажа, но предполагам, че е било някъде към 1983-1984 г. Баща ми сигурно ме е завел. През далечната вече 1987 година издържах приемни изпити за Спортното училище в Ловеч и започнах там с футбола. Моят първи треньор е Николай Василев – Коцето. Не си спомням да е имало ден, в който да не сме тичали около топката. Нямаше тогава и кой знае какви забавления. Мечтата на повечето деца беше да станат футболисти или космонавти. Е, аз станах футболист (смее се).

Вашите родители с какво се занимаваха?
– Най-обикновени хора са, които цял ден са работили, но никой от тях не се е занимавал активно със спорт. Проверявал съм и поколения назад – дори и моите роднини не са били спортисти. Майка ми Пенка работеше в сладкарски цех, а татко Петьо – в едно военно поделение.

– По времето, когато бяхте професионален футболист, мислили ли сте си, че ще се захванете с този инфарктен занаят – треньорството?
– След 30-ата ми годишнина започнах да се замислям какво ще правя, когато окача бутонките на пирона. Бях на сто процента убеден, че треньорството е моята съдба. Записах се да уча и изкарах лиценз.

Търсите ли за съвети бившите си треньори?
– О, разбира се, разбира се. Всеки съвет е полезен. Винаги и във всеки един момент всеки един от тях може да ми окаже помощ.
На кого от треньорите, с които сте работили, сте най-много задължен?
– Трудно е да посоча само едно конкретно име. От всички, с които съм бил, съм взел по нещо. Все пак имах възможност да отида и в чужбина на специализации. Така че съм в течение на всички нови тенденции. Футболът се развива с всеки изминал ден и ние не трябва да изоставаме. Привърженик съм на испанската школа. Иначе на мен

шанс да пробия и се
наложа в мъжкия футбол
ми даде Ради Здравков

Бях още ученик. В „А“ група дебютирах срещу „Славия“ на 17 септември 1994 г. Паднахме с 0:4. Мисля, че Мариан Христов ни вкара два гола. После “Литекс” ме преотстъпи в “Първа атомна” (Козлодуй), след което, когато се събра силният тим в Ловеч, от първия ден бях там.

Как ви посрещнаха старите футболисти в Ловеч?
– Доста добре. Но имаше и дисциплина, да ви кажа. Като всеки новобранец и аз съм събирал топките, конусите и мръсните потници преди и след тренировка. Имах си определени задължения. Изпълнявам съм абсолютно всичко. Преминал съм през тази стара школа.

Винаги ли сте били „перде“ на терена?
– Да. И до голяма степен това ми е помогнало, за да успея. Иначе много трудно можеш да пробиеш. И футболът беше съвсем друг тогава. Във всеки град, във всеки отбори имаше страхотни футболисти. Трудно можеш да изпъкнеш. Сега е доста по-лесно.

Що за отбор беше „Първа атомна“?
– Е, много приятни спомени имам от престоя в Козлодуй. Треньор ни беше една легенда – Семко Горанов, за съжаление вече е покойник. В тима ни бяха Петьо Драгиев, Гошо Тасев, Иво Железаров, Станислав Стоянов… В събота (7 май) празнувахме 20 години от влизането в „Б“ група. Играхме с ветераните на ЦСКА. Получи се истински празник за града.

Как се работи с култови босове като Страхил Димчев и Станислав Танев?
– Страхотно се работи! Доста пари са инвестирали във футбола. Двамата са много добри и коректни хора. И до ден-днешен съм им благодарен. Приятели сме. Страхил и Станислав ме привлякоха в „Олимпик“ (Тетевен) в един труден за мен период. Не бях играл 9 месеца футбол заради контузия. До голяма степен те ме върнаха в играта.

Играли сте и в двата варненски отбора…
– В „Спартак“ първо отидох заедно с Мариян Тодоров. Треньор беше Велислав Вуцов. Изключително много уважавам този клуб. Имам два периода там, първият беше по-успешен. Усетих атмосферата на варненското дерби. Това са мачове, заради които си заслужава да живееш.

Феновете на „Спартак“ не приеха ли като предателство отиването ви в „Черно море“ през 2002 г.?
– Мисля, че не. Аз съм се раздавал напълно за „соколите“, бил съм професионалист. Виждате и към днешна дата колко пъти стават подобни трансфери. Нормално е вече. Не се приема, а и не трябва да е предателство.

Трансферът в „Родопа“ (Смолян) как стана?
– Покани ме Ангел Станков. Бат Геле изяви желание, аз отхвърлих по същото време една оферта от чужбина. Предпочетох да остана в България, защото дъщеря ми беше още доста малка. В Смолян изкарах един изключително добър сезон, след който реализирах трансфер в гръцкия „Трикала“. Тимът ни се подвизаваше във Втора дивизия. В началото всичко беше окей. Треньор беше Йоргос Скартадос. Освен мен там играеха двама бразилци. После, след около една година, президентът на клуба започна да изпитва затруднения с бизнеса си. Събра ни и ни каза, че не може повече да плаща такива заплати. Предложи ни, ако искаме, да се разделим по взаимно съгласие. Постъпи коректно човекът. Прецених да се върна и преминах в „Дунав“ (Русе).

Доволен ли сте от престоя си там?
– Естествено. За мен, където и да съм играл, е било най-важно да оставя някаква добра следа, хората да останат доволни от мен. Специално с „Дунав“ се разминахме на една крачка от връщане в елита. Малко не ни достигна. Пламен Бобоков беше спонсор на клуба. Така се случиха нещата, че той се оттегли.
Следващата стъпка в кариерата ви беше „Марек“…
– Да, изиграх една пролет в Дупница.

В „Любимец“ започна треньорската си кариера…
– Вижте, за мен даже беше малко стряскащо тогава, когато получих оферта от този клуб. На първо четене бях доста учуден, че изобщо има футбол в Любимец. Поставих им някакви условия. Още на другия ден те бяха изпълнени.

Притесних се, че ме
искат толкова много

Отидох там, и като видях какви отлични условия има, каква инвестиция се прави, разбрах, че не съм сбъркал. Изкарах 3,5 перфектни години в Любимец. Станах и играещ треньор в един момент. Разделихме се по ред причини. И до ден-днешен обаче сме приятели с президента на клуба.

На 35 години спирате с футбола. Можехте ли да поиграете още малко?
– Не. „Етър“ (Велико Търново) е последният ми отбор. Той е особено скъп на сърцето ми. Знаете, че в живота се помни винаги първият и последният отбор, където си играл. Феновете са невероятни във Велико Търново. Устроиха ми такова изпращане, че се просълзих. Направиха един плакет, публиката ме изпрати на крака след последния ми мач. Такова уважение… няма как да го забравиш. Николай Арнаудов – Кайцата беше наш треньор. Взех участие във всички срещи от сезона, но след всеки мач по два дена виех от болки. Просто беше ад да играя, голяма мъка, но стисках зъби.

Срещу кой отбор беше последният ви мач?
– Е, не мога да се сетя сега, забравил съм. Помня само, че вкарах гол.

Имали ли сте конфликти с някой от вашите треньори?
– Естествено, естествено. Аз не си мълчах, не бях от най-тихите води. Имало е изблици на нерви, но в рамките на нормалното. По време на самата тренировка не съм изпълнявал тактическите указания или съм избухвал нещо. Когато съм бъркал, после съм ходил и съм се извинявал за постъпките си. Иначе не съм имал прегрешения от дисциплинарен характер. Бях режимлия, изряден до максимум.

Сега обяснявате ли на младите играчи, че футболът е до време, а трябва да мислят за времето след края на кариерата? Предпазвате ли ги от изкушенията на съвременния живот?
– Винаги им казвам, че футболът е до време. Не съм от тези, които обичат да дават пример чрез себе си. Гледам да ги спася, да им помогна. Правя го само за тяхно добро. Тези, които искат да успеят, трябва да бъдат дисциплинирани и отдадени само на футбола. Има време за всичко. Знаеш ли колко много таланти пропиляха кариерата си? Има го и към днешна дата, за жалост.

В годините имаше мода футболистите да се женят за гимнастички. После на дневен ред дойдоха манекенките. Семейство Петеви обаче е изключение от това правило. Съпругата ви Юлия е красива, но се занимава с друга професия…
– Да, така е. Тя работи в „Електроразпределение”. Повече от 20 години вече сме заедно. Бях доста млад при първата ни среща. Тя е ученическата ми любов. Щастлив съм, че съм избрал нея.

Дъщеря ви Полин интересува ли се от футбол?
– И тя е далеч от спорта. Учи в немска гимназия. Не съм от бащите, които налагат личните си амбиции върху децата. Нека тя сама да си избере пътя, по който да продължи. Тя е на такава възраст, че един ден може и зет футболист да имам. Кой знае (б.р. – смее се). Дали ще е футболист, дали ще е математик или друг, няма аз да го избирам. Не искам да се меся.

Страда ли момичето, когато вашият отбор губи?
– Естествено. Е, не го показва чак толкова видимо, но го изживява това нещо. Двете с жена ми са били на доста малко срещи, на не повече от 10 в цялата ми кариера.

Юлия прави ли ви разбор след мач?
– Не, тя не разбира от футбол.

Сигурно го е
намразила

защото заради него не може да вижда мъжа си. Семейството ми е доста ощетено, но пък не съм само аз, който живее по този начин. Неизбежно е. Няма как. Търпим лишения, едното е за сметка на другото.

Суеверен ли сте? Имате ли някакви ритуали преди мач?
– Да ви кажа честно, като футболист не бях суеверен. Сега обаче имам специални ритуали. Правя всеки път нещо, след което ми е вървяло преди това. Няма да ви издавам обаче какво е то. Имам и един талисман за късмет.

Какъв е той?
– Имам една иконка, която си я нося винаги с мен.

Какви филми гледате?
– Обожавам екшъните. На мен целият ми живот е един екшън. Адреналинът ми е доста висок.

Хоби имате ли?
– Почивам се от футбола отново с футбол. Гледам мачове.

Какъв ученик бяхте?
– До шести-седми клас бях пълен отличник. После леко развалих успеха си. Любимият ми предмет беше биологията. Не понасях математиката.

Откъде идва прякорът ви Кмета?
– О, това е стара история (смее се). Прякорът го измисли култовият домакин на “Литекс” – Гаваза (Кольо Гавазов – б.р.). Викаше ми така, понеже съм ходел така, леко наперено (изправя се и показва).

Получавали ли сте тежки контузии по време на кариерата си?
– Да, имах една много тежка, която ме извади за доста дълъг период от време от игра. На 22 години бях. Загубих година и половина, трябваше после да започвам едва ли не от начало – от “А” и “Б” във футбола, така да се каже. Скъсах кръстни коленни връзки. Мачът беше “Литекс” – “Добруджа” в Ловеч. Спомням си много ясно и денят – 29 ноември 1997 г. Това е. Случват се такива неща във футбола. Беше ми ужасно тежко през дългите месеци на възстановяване. Нито за миг обаче не ми е минавало през акъла да се отказвам и да прекратявам кариерата си. Бях и твърде млад, де. Но е факт, че контузията ме върна доста назад в развитието ми.

Кои бяха идолите ви като футболист?
– Идоли, честно казано, не съм имал и нямам. Като треньор също нямам такива. Определено имам някакви симпатии към определени хора, но чак идол…не. Като дете мой пример за подражание беше Христо Стоичков. В махалата всички искахме да приличаме на него. Той е най-голямата ни футболна звезда и до ден-днешен си остава такъв. Иначе от чужденците се възхищавах на Марко ван Бастен.
Вие имахте една неприятна случка през 2013 г., но имахте такава и през 2001 г. на “Герена”…
– Намеквате за мача от Купата на България. Тогава отстранихме “сините”, а след мача се разиграха наистина грозни сцени. Аз се затичах да помагам на Витомир Вутов. Нашият вратар беше нападнат от Станимир Стоилов, Георги Марков и Иванков, ако не се лъжа.

В тунела
го набиха

а аз се опитах да се намеся. Това беше. Даже бях забравил тази случка.

Нека ви върна и към актуалното състояние на националния отбор. Записахте от началото на годината две престижни победи за самочувствие – срещу Португалия (1:0) и Македония (2:0). Защо играем по-успешно в контролите, отколкото в официалните мачове?
– Може би се дължи и на манталитет. Психологическият натиск върху момчетата преди квалификациите е много голям. Идеята ми е да играем в официалните срещи по същия начин, по който се представяме и в контролите. Веднага давам пример с Италия. Всички техни национали играят всеки уикенд пред поне 40 000 души, преценете с какъв заряд е всеки мач в калчото. Паралелът с българската действителност не е в наша полза. Това малко или много влияе. Съвременният футбол е психология и математика.

В тази връзка, планирате ли да привлечете към вашия щаб и психолог?
– Не. Мисля, че не е нужно на този етап.

Обиден ли сте от реакцията на Валери Божинов? Забравен ли е той от вас?
– Мисля, че точно Валери е човекът, който има най-малко право да коментира моите решения. Той е футболист, аз съм треньор, така съм сметнал, така съм направил. Пак казвам, не съм затварял вратата пред никого.

Андрей Гълъбинов пък сам се отказа?
– Негово решение. Така си е преценил, така е направил.

Получихте упреци от Венци Стефанов, че повикването на Янис Карабельов и Тони Тасев е било „само прах в очите“ (за подмладяване). Двамата младоци били само на екскурзия с вас…
– Не искам изобщо да отговарям на г-н Стефанов. В България всеки може да си говори, каквото си иска. Янис и Тони са момчета, които имат определен талант, но нямат опит. Сега получиха възможност да усетят каква е обстановката и атмосферата в националния отбор. Не бях работил с тях. Друго е, когато всеки ден са пред очите ми. Само от полза им беше престоят в лагерите с нас. Сигурен съм, че ако бъдат повикани за втори път, ще бъдат на едно по-високо ниво.

Нали не делите футболистите на млади и стари?
– Разбира се. В националния отбор ще играят тези, които са в най-добра форма в момента. Веднага ви давам пример с Португалия. Бруно Алвеш е на 35 години и е титуляр. Нима Португалия няма богат избор от млади таланти? Съгласен ли сте с мен?

Да.
– Тоест, трябва да играят най-добрите. Не изключвам никого.

Чуха се гласове, че трябва да отпишем предстоящите световни квалификации в името на едно тотално подмладяване…
– Това би било голяма грешка. И какво значи подмладяване? Ако имаме момчета, които да играят на високо ниво, дори и 14- и 15-годишни да са те, повярвайте ми, че няма да ги оставя. Ще им се даде шанс. Но няма, за съжаление.

Групата ни в квалификациите за Русия 2018 е кошмарна. Обречени ли сме?
– Не смятам така. Няма аутсайдери и фаворити. Ще се борим във всеки един мач да защитим честта на България и да извлечем максимума. Не можем да си правим никакви сметки – тук ще паднем, там ще вземем точки.

Програмата ни също е тежка – започваме с домакинство на Люксембург на 6 септември и две гостувания на Франция (7 октомври) и Швеция (10 октомври).
– Прав сте, програмата ни е направо плашеща. За съжаление не можехме да се намесим. Тя е изтеглена по служебен път. Изтегли се жребият, след два часа стана ясна и програмата. Това са съперниците, с всички трябва да играем.

Такъв ни е
бил късметът

Ако можех да избирам, бих направил календара по съвсем различен начин.

Получихте доста критики за представянето в европейските квалификации…
– (Прекъсва ме) Вижте, в по-голямата си част критиките бяха лични и неоснователни. Опитаха се да ме уязвят. Но нищо, това е в миналото вече. Забравил съм го.

Не ви ли идваше по едно време да се откажете?
– Не. Никога. Аз не дезертирам никога. Не зная какво означава тази дума „отказване“. Изобщо не ми е минавала тази мисъл. Абсурд! Националният отбор е най-голямото предизвикателство и отговорност.

Ходът с натурализирани чужденци май ще се окаже успешен. Марселиньо направи блестящ дебют. Кой ви препоръча обаче неизвестния за българската публика Борис Ташчи?
– Борис ми го препоръча човек, който уважавам и на когото вярвам. Започнах да го следя, ходих да го видя и на живо в Германия. Видяхме се, поговорихме. Той има желание да играе за България. Все пак, за да те привлекат в клуб като „Щутгарт“, трябва да имаш качества. Борис ги притежава. Надявам се до турнира в Япония неговите документи да бъдат уредени и той ще бъде повикан. Други натурализирани българи засега нямам в списъка си към днешна дата.

Да очакваме ли изненади в списъка на повиквателните за това турне в Далечния изток?
– Не. Чак големи изненади няма да има. Наблюдавам голям кръг от хора.
Милен ДИМИТРОВ

About Author