Георги Славчев: Разминах се с трансфер в Депортиво (Ла Коруня)

Георги Славчев:  Разминах се с трансфер в Депортиво (Ла Коруня)

Георги Славчев е роден на 1 октомври 1969 г. Юноша е на „Левски“. Играл е още в ЦСКА, „Велбъжд“ (Кюстендил), „Искър“ (Сф), швейцарския „Санкт Гален“ и „Баха“ (Бруней). Пет пъти е бил шампион на България, три пъти е носител на Купата на страната. Бивш младежки национал. Славчев е бил изпълнителен директор на „Миньор“ (Пк), а в момента е на същата длъжност и в „Оборище“ (Панагюрище).

Г-н Славчев, от няколко месеца сте изпълнителен директор на втородивизионния „Оборище“ (Панагюрище). Какви са амбициите на клуба?
-Нямаме поставени цели на сто процента. Може би и по тази причина това напрежение, което го има при останалите кандидати за промоция, липса при нас. Аз смятам, че в момента „Оборище“ се развива в много добра посока и целта е предно класилане. Ще се опитаме да влезем в челната тройка в крайното класиране на „Б“ група. Работим и по подобряването на базата, която сега е на доста ниско равнище. Надявам се най-късно до следващата година да имаме изградени два-три терена, за да се работи пълноценно с детско-юношеската школа. Със спонсор като този на „Асарел Медет“ в лицето на г-н Лъчезар Цоцорков, това няма да бъде проблем. Това е един човек, който си е панагюрец. Той държи много на града си. Лично той построи една зала, която е многофункционална и много красива. Като парите, вложени за нея, са на стойност около 13-14 милиона лева. Залата развива почти всички спортове в Панагюрище.
„Дунав“ (Русе) ли е най-силният отбор във вашата група?
-Не, не бих казал. Силите са доста изравнени. Всеки може да бие всеки. Заради това и „Б“ грубата е интересна. Може би мотивацията и желанието в даден мач оказват основна роля и за резултата.
Според регламента, а и заради изваждането на „Литекс“, от „А“ група няма да има директни изпадащи. Завършилият сезона на девето място ще играе бараж за оставане срещу втория от „Б“ група. Според вас може той да елиминира елитния си съперник?
-Аз мисля, че който и да финишира втори, има шансове срещу „Пирин“ или Монтана“. Не смятам, че елитният тим има някакво кой знае какво предимство. Видяхме как ЦСКА победи „Берое“ насред Стара Загора в полуфинала за Купата с 2:0. Защо да не се получат и други изненади. Даже не бих ги нарекъл и изненади. Затова и футболът е интересен. Напълно е логично втородивизионен отбор да спечели баража.
-Смятате ли, че след 2:0 за ЦСКА като гост реваншът вече е предрешен?
-Не, не бих казал. В София всичко е възможно да се случи. Може би никой не е очаквал ЦСКА да измъкне победата в Стара Загора. Но се видя, че пътят, който са избрали на „Българска армия“, е правилен и дава плодове. Само с български момчета, без чужденци-менте, с които се напълниха нашите отбори в последните години, нещата се получават. За мен това е правилният начин, за да се върви напред. Иначе, ако продължаваме така, нищо добро не ни чака.
Вие навремето бяхте считан за един от най-големите таланти в нашия футбол…Спомням си, че през 1988 г. лично Наско Сираков след прощалния си мач в „Левски“, преди заминаването за Сарагоса, ви връчи на „Герена“ своята фланелка с №8. Считаха ви за негов наследник…
-Да, прав сте. Никога няма да забравя как Наско ми връчи екипа си. Велик момент. Специалистите имаха големи очаквания към мен. Аз започнах като нападател. Бате Руди Минковски беше треньор на нашия набор, родени 1969 г. С него работих доста време. Но съм играл и под ръководството на Меци Веселинов, Стефан Грозданов, Кирил Ивков. Доста треньори са ме шлифовали през годините. От всички съм се опитвал да взема най-доброто.
Васил Методиев обаче ви даде дебют при мъжете…
-Да, винаги ще бъда благодарен на Шпайдела. Спомням си много добре дебюта ми срещу „Локомотив“ (Сф). На „Васил Левски“ играхме и победихме с 3:1 на 22 ноември 1987 г. Аз влязох като резерва през второто полувреме. Много труден мач. Ако не бъркам, мисля, че Сираков ни донесе победата. Разписа се в последните минути.
Може би за вас най-неприятни със синята фланелка бяха пораженията от белгийския „Антверп“ с 3:4 в реванша от турнира за Купата на УЕФА, както и само дни по-късно (1 октомври 1989 г.) от ЦСКА с 0:5 за първенство?
-О, не ми напомняйте за тези мачове…Това може би е най-черната седмица в кариерата ми. Обаче, ако не бяхме претърпели този инфарктен край в Антверпен, нямаше да паднем и във вечното дерби. Щяхме да се представим достойно, въпреки че бяхме доста млад отбор. Но, случват се и такива неща във футбола. Нещата продължават. Трудно е, когато се върнем във времето, винаги ми припомням този резултат в Белгия.
Според мен вие бяхте може би най-добрият на терена тогава…
-Да, вярно е, че направих силен мач. Обаче нещата не се получиха. Защо допуснахме този сензационен обрат от 3:1 до 3:4 ли? Може би ни повлия негативно и нечуваното за тогава продължение на редовното време, което назначи съдията. Попречи ни и липсата на опит. Плюс това десетина минути преди края един от нашите лидери – Георги Йорданов, получи контузия и трябваше да бъде заменен. А Ламята беше от хората, които можеха и знаеха как да успокоят темпото в тези важни мигове, да задържат топката.
Повлияха ли ви психологически на вас лично тези тежки поражения в рамките само на няколко дни?
-О, не, не. В продължения на около седмица наистина ми беше ужасно тежко. Но вижте, във футбола има една приказка: Когато побеждаваме, да се радваме по-малко. А когато губим пък трябва по-малко да съжаляваме. Имало е периоди, когато в рамките на 6-7 дни се играят по три мача. Ако вземем да се паникьосваме и вайкаме, тогава не трябва да излизаме. От тази дупка трудно може да се излезе, ако нямаш необходимата психика.
Вие бяхте титуляр в младежкия национален отбор през 1990 г. Тогава под ръководството на един отличен треньор като Христо Андонов достигнахте четвъртфинал на Европейското първенство.
-Така беше. Спря ни един много силен съперник – Югославия. За тях играеха футболисти като Давор Шукер, Роберт Просинечки, Роберт Ярни и т.н. Според регламента се играеше на разменено гостуване. На стадион „Масимир“ в Загреб паднахме в първата среща с 0:2. На реванша в София ни помогнаха Христо Стоичков и Трифон Иванов, лека му пръст, защото правилата позволяваха в тима да има двама играчи над 21 години. Въпреки усилията ни, отстъпихме отново, този път с 0:1. Само добри думи иначе мога да кажа за г-н Христо Андонов. Това е човек, от когото наистина много научих.
По стечение на обстоятелствата не можахте да се наложите трайно в родния си клуб. За това повлияха обаче и постоянните ви контузии. Мои колеги ви наричаха дори „момчето със стъклените колена“…
-Е, така е. Нямах късмет с тези колена. Направих една операция на кръстни връзки. Три-четири месеца не можех да играя. А малко по-рано, преди да се случи сакатлъка, бях подписал предварителен договор с „Депортиво“ (Ла Коруня). И може би това, че тогава нямаше достатъчно хора, които да ме натиснат, за да заздравя повече мускулатурата, защото все пак аз съм и по-висок, ми попречи. Никой не ме и изчака. Аз винаги съм бил такъв, че когато изляза на терена, играя на сто процента. Може да ме боли, но не обръщам внимание на болката. Обаче избързах от прекалено желание и сгреших. Последваха и още проблеми. Но ги имах предимно тук, в България. Когато отидох в Швейцария, не съм се оплаквал от контузии. На Запад разчитат дългосрочно на своите футболисти. Когато те имат здравословни проблеми, не ги насилват да се връщат в игра предсрочно и с цената на всичко. Никой не не натиска там да си биеш инжекции само и само, за да влизаш в даден мач. А така не си полезен за отбора. Ако знаете колко пъти съм излизал у нас на обезболяващи инжекции, свят ще ви се завие…Това съсипа и здравето ми.
Как скъсахте кръстните връзки?
-Случи се на мач в Испания. С „Левски“ бяхме там на подготовка. Играхме на един турнир с участието на местен тим и английския „Кристъл Палас“. Още в първата среща срещу „Спортинг“ (Хихон), за който играеше Гошо Йорданов, някъде около 30-ата минута, сякаш от нищото, пострадах. Повечето тежки контузии стават от подобни нелепи ситуации. За мой лош късмет по този начин пропадна и трансферът ми в Ла Коруня. Все пак ръководството на клуба не се отказа от мен. Даже ходих на преглед там. Аз направих и грешка, че не останах там да си направя операцията и да извърша възстановяването. Тогава, на тези години, мислих с друг акъл. Останах си в „Левски“. А испанците даваха 800 000 долара за мен.
Кой е най-силният ви мач със синята фланелка?
-Е, аз съм имал и силни и доста слаби мачове. Може би с така, най-приятни чувства, се сещам за победата ни над ЦСКА на 8 май май 1993 г. с 3:2, когато ги обърнахме от 0:2. (Славчев асистира за първото попадение на Пламен Гетов – б.а.).
Бяхте поливалентен. Треньорите ви използваха почти по всички части на терена…
-Да, така е. Само вратар не съм бил (смее се). Започнах като централен нападател при юношите. Иначе съм играл и централен защитник, и опорен халф. Помагало ми е и това, че знаех как се чувства футболиста на всеки един пост. На мнение съм, че младите момчета от школата трябва да опитат от всичко. Да могат да играят на два или три поста.
Вие сте един от малкото футболисти, преминали от „Герена“ на „Българска армия“…
-Да, даже имам две дербита срещу „Левски“ (смее се). Независимо от това срещу кого съм играл, винаги съм се раздавал докрай. Заради това всички мачове за мен бяха едни и същи.
Колебахте ли се дълго, преди да приемете офертата от „Армията“?
-Вижте, аз преди това не бях играл близо половин година заради травмата. Когато ми се обадиха от ЦСКА, въобще не съм се и замислял. Веднага приех. За мен не бяха важни тогава финансовите параметри, просто исках да играя. Бях преотстъпен от швейцарския „Санкт Гален“. Имах честта да играя една година в ЦСКА, с който спечелих титлата. Преди години наистина се работеше професионално в тези отбори, не мога да кажа същото за сега. Тези отбори се превърнаха в посредствени отбори, управляване от посредствени собственици и треньори. Жалкото е, че през последните години „Левски“ и ЦСКА не могат да направят нищо в Европа. Преди години имахме традиции, сега не можем да запишем победа навън.
Повече левскар ли сте или повече цесекар?
-(Категорично). Така, като ме гледате, на кой отбър симпатизирам? Левскар съм, разбира се! Все пак на „Герена“ са минали най-хубавите години от кариерата ми. В „Левски“ съм от 8-годишен. Много се дразня сега, когато чуя, че има някакви, дошли от незнам къде си, които обявяват, че „Герена“ е техния дом. А въпросните даже билет не са си купили за мач на „Левски“. Е, не мога да го приема. Заради това не ходя и на мачовете. Не съм стъпвал на „Георги Аспарухов“ от години. Там стават неща, които не са ми приятни. Аз прекрасно зная какво означава синята фланелка. Тя е свещена.
Какво ви е мнението за селекцията в „Левски“ и по-специално за привлечените чужденци?
-Това вече си е по преценка на някои ръководители. Дълга тема подхващаме. Много неща мога да кажа, но ще бъда по-тактичен. Аз мисля, че се прави подобна селекция само с цел, за да се прибират комисионни. Никой не може да ме убеди, че по-голямата част от тези футболисти стават за „Левски“. По този начин с нищо не се помага на българския футбол, а напротив – само му се пречи.
Защо се взимат ментета от чужбина, а не се дава шанс на българите?
-Аз смятам, че това е един от големите проблеми в българския футбол. На първо място държавата, на второ – БФС, и на трето самите клубове. Те нямат необходимите терени и бази за изграждането на млади футболисти. Имаме страхотни бази, които по един или друг начин започват да се раздават на познати и приятели, но не се инвестира в ДЮШ. Малко хора го правят това нещо. Защо се купуват чужденци? Схемата там е за да се присвояват комисионни от ръководителите. Знаете, че при юноши от клуба няма как да се вземат комисионни. Това е целият проблем със закупуването на недотам доказани чуждестранни играчи.
А собствените кадри, които влизат от време-навреме…Какво мислите за тях?
-Виждате, че само Божидар Краев е титуляр от тях. Сигурно, след още един – два мача няма и резерва да влиза.
Защо постоянно се дават обещания от страна на ръководството, че ще се налагат млади, а после не се получава?
-Уместен въпрос, но трябва да го зададате на треньорите и на хората, които командват „Левски“. Те най-добре си знаят защо правят така. Дано да ви отговорят честно, но много се съмнявам, че ще са откровени с вас.
Играхте успешно в Швейцария. Какви са спомените ви от Страната на шоколадите?
-Изкарах добри сезони там. Започнах при Уве Раполдер. После продължих при Роже Хеги, който по-късно пое и „Базел“. Мой съотборник беше Хакан Якин. Проблемът беше, че в последната година на моя престой в Швейцария се смени треньорското ръководство на „Санкт Гален“. Нормално беше новият наставник да си доведе свои любимци. За мен не остана място. Освободи ни четири-пет момчета.
Най-екзотичният етап от кариерата ви премина в Бруней. Как се озовахте в азиатската държава?
-В Бруней изкарах половин година. Изкарах много хубави месеци там. Отидох заради треньора Йордан Стойков, който работеше там. Отборът ми беше собственост на принца на Бруней. Хората ме харесваха. Поканиха ме и в техният национален отбор. Приех, но не съм играл в международните първенства, а в шампионата на Малайзия. Аз и един бразилец успяхме за 8 мача да вкараме 15 гола. Там играех като централен нападател, а условията, които ми предлагаха бяха невероятни в сравнение с тези в България. Престоят в Бруней е един много приятен спомен за мен.
Вие бяхте и спортен директор на „Миньор“ (Перник). Тръгнахте добре, после обаче защо се разпаднаха нещата и там?
-Много силен отбор направихме, създадохме страшен колектив. Всички бяхме приятели. Нещата се развалиха с идването на едни хора. Те почнаха да въртят интриги. Лека-полека заради това нещата се и разсъхнаха в Перник. След махането и на Никифор Вангелов, който беше и спонсор, и всичко за клуба, положението стана неконролируемо. „Миньор“ отиде към фалиране и изпадане. Сега не виждам кой може да спаси „жълто-черните“, ако не излезе някой нов Вангелов на сцената и не поеме клубните дела.
Съвсем доскоро играхте, макар и вече 46-годишен, в окръжната група, в отбора на „Урвич“ (Пасарел). Още ли го правите?
-На голям терен – вече не. Обаче все още на младите лъвчета в Панагюрище им преподавам футболни уроци от време на време (смее се). Дано да са прихванали нещо.
Кои бяха вашите идоли навремето?
-Имал съм щастието да играя редом с футболисти като Мишо Вълчев, Пламен Цветков, Кокала, Гибона, Наско…Не мога всички да ги изброявам. Като им кажеш името и настръхващ. Иначе от чуждите…Фен съм на аржентинския футбол. Харесвах Габриел Батистута, Даниел Пасарела и Диего Марадона. Имам снимка и с чилиеца Иван Саморано.
Критичен ли сте към начина на живот и навиците на днешните ни футболисти?
-Не. Всяко поколение с времето си. И ние сме правили глупости, но с мяра. Най-погрешното нещо сега е, да отидеш да празнуваш след мач. Подобна практика страшно много пречи на възстановяването. Изпиеш две бири или питие някакво и на другия ден нямаш сили за нищо.
Вие, вашето поколение, нямахте нито специални прически, нито обици и татуировки, както е модно сега…
-(Прекъсва ме). Ами, може би точно заради това и не станахме толкова големи футболисти.

Беше кмет на Пасарел
Георги Славчев беше кмет на село Долни Пасарел от 2003 до 2007 г. На изборите през 2011 остава втори с 24% от гласовете. Бившият халф не съжалява дори за миг за своя краткотраен флирт с политиката. „Не. Разбира се, че не съжалявам за това. Дори напротив. Имам вече доста добри контакти в политическите среди, които смятам, че сега ми помагат по един или друг начин в моя ежедневен живот“, признава бившият национал.

Милен ДИМИТРОВ

About Author