Ивайло Йорданов за Туньо: Винаги ще остане да живее в сърцето ми

Ивайло Йорданов за Туньо: Винаги ще остане да живее в сърцето ми

Героят от САЩ`94 Ивайло Йорданов говори рядко, но винаги казва истината. Легендата на Спортинг (Лисабон) гостува в предаването “КОД СПОРТ” по TV+ и коментира актуални теми от най-популярния спорт.

– Няма как да не те попитаме за Трифон Иванов. Много неща ви свързваха…

– Да, наистина е така. Много съжалявам за него първо като човек, оставям назад футболните качества и всичко останало. Познавам го много добре. Запознахме се през 1991 година. Не бяхме толкова близки, но след това в националния отбор се сближихме. Преди всичко загубих един приятел. За съжаление си отиде много млад. Не можа да се нарадва на внуци. Много ми беше тежко, защото това не може да се опише с думи. Имаше невероятно чувство за хумор. В първия момент, в който научих за неговата смърт, веднага си спомних мача с Русия. Бях в титулярния състав и двамата загрявахме заедно. Когато виждах, че няма да мога да взема участие и почти със сълзи на очи напусках терена, той дойде и ме прегърна и каза: “Няма страшно, ние ще бием! Не се притеснявай, ще ходим на световното първенство!”. Просто такъв беше случаят, че аз не можах да взема участие в този мач по здравословни причини и много се радвам, че той вкара гола и наистина отидохме на Мондиал’98 във Франция. Това никога няма да го забравя! Имам много моменти с него, които са незабравими. Винаги ще остане да живее в сърцето ми един велик човек. За съжаление тук уважаме хората, когато вече ги няма. Много е тежко да виждаш всички 30 камери наредени там за едно човешко нещастие. Окей, животът продължава за всеки един от нас. Най-тежко ще бъде на семейството му, но не можем да бъдем такива чакали. Трябва да бъдем съпричастни с болката на близките.

– Жалко за Трифон, жалко и че България не е играла на световно първенство от 1998 г. Сега само празнуваме годишнини от “американското лято”. Накъде отива футболът ни?

– Знаете, че винаги говоря честно. Мисля, че още много време ще празнуваме 94-а и 98-а година. Макар че 98-а бяхме почти същия отбор, не се представихме добре по съвсем други причини, но това е много дълга тема. Обаче 94-а година ще си я спомнят дори нашите деца и внуци.

– Кое беше водещото за теб и колегите ти в годините, когато редовно участвахме на големи форуми?
– Първо трябва да започнем с уважението, с респекта един към друг. Независимо кой къде играеше и какво правеше, имаше едно уважение. Не казвам, че всички са били приятели или че всички си ходеха на гости, но когато бяхме на лагер или на такива големи първенства, бяхме като един отбор. Независимо какво се случваше в базата, на терена излизахме и показвахме всичко най-добро от себе си. Просто имаше уважение помежду ни, което за съжаление не го виждам в днешната футболна България.

– За феновете на Спортинг (Лисабон) ти си идол, но когато прекрати кариерата си, имаше някакви проблеми с ръководството. Преминаха ли?
– Да, аз винаги съм разграничавал ръководството от футбола. Феновете ме поддръжаха по време на съдебния процес срещу Спортинг, но винаги съм казвал, че не съдя Спортинг, а ръководството на клуба. За мен Спортинг е една институция, която няма как да съдя, защото де факто тя ми даде всичко, което съм постигнал в моя спортен живот.

– Но и ти също даде.
– Естествено, това е взаимно. Винаги трябва да дадеш, за да получиш. Ако не бях дал, със сигурност нямаше да ме уважават феновете на Спортинг, а за мен фенската маса е много важна.

– Мисля, че пет години след последния ти мач за Спортинг беше бенефисът, на който имаше над 20 хиляди души.
– Беше тогава, защото трябваше да се съдим през тези пет години с ръководството. Истината беше на моя страна. Знаеха много добре, че ще загубят това дело, но просто не знам по каква причина отлагаха бенефиса. Имаше някои хора, които за моя радост вече не са в Спортинг. Видя се, че са там само заради интереси. Мисля, че повече няма и да допуснат този човек да влезе в ръководството на Спортинг.

– Независимо от всички тези успехи, които постигна в Спортинг, имаше и тежки моменти. Как ги преодоля?

– Не винаги животът е цветя и рози. Да, имах доста тежки моменти. Особено с катастрофата, след това с болестта. После пак имах проблеми със здравето, но преодолявах всичко с помощта на семейството, на приятелите, на феновете. Наистина се радвам, че съм бил футболист в “Спортинг”, защото тяхната помощ оказа огромно влияние да продължавам да се боря.

Беше за кратко треньор, сега си се отдръпнал. Ще опиташ ли пак или тази тема е затворена за теб?
– Не, темата “футбол” не е затворена за мен. Никога не казвай никога, но за съжаление мисля, че темата “футбол в България” е затворена. Наистина в България има много таланти, но с всяка измината година нещата стават по-зле и по-зле.

– Кой е виновен за кризата в българския футбол?
– Мисля, че всички са виновни. Не мога да персонализирам. Ако кажем, че еди-кой си е виновен, окей, махаме го и едва ли не футболът ще тръгне нагоре. Не! Всички сме виновни – от ръководители до футболисти плюс родителите на бъдещите футболисти. Знаем, че във футбола се изкарват много пари и имам чувството, че някои от родителите карат насила децата си да стават футболисти, когато това не ги влече.

– Има ли все пак някаква нотка на оптимизъм?
– Знаете, че по принцип съм оптимист. Наистина искам да повярвам, че българският футбол ще тръгне напред, но…

– Да има ли Висша лига в България?

– Ние нямаме отбори, за каква Висша лига говорим? Това е странно. Дори в Португалия няма Висша лига, а знаем какви отбори и футболисти има там. А ние тук ще правим нещо… Не знам, дано успее. Ако е за доброто на българския футбол, защо не?

About Author