In memoriam: Иван Здравков

In memoriam: Иван Здравков

Иван Здравков почина вчера на 73-годишна възраст. Бившият национал е роден на 16 октомври 1942 г. Юноша на “Левски”. Три пъти е шампион на България (1964/1965, 1967/1968, 1969/1970). Два пъти е носител на Купата на България (1966/1967, 1969/1970). За “Левски” има 128 мача и 8 гола в “А” група. Общо 8 сезона изкарва в клуба. Играл е като войник и в ЦСКА през периода 1961 – 1962 г. Популярен е като Джек Раби. Иван е баща на старши треньора на “Левски” Антони Здравков. Пред „ШОУ” той даде последното си интервю през октомври 2013 г. В негова памет пускаме и акцентите от интервюто. Поклонението е във вторник от 10:30 часа на Централни гробища в София.

Вечното дерби
Тези момченца нямат левскарски дух, не значи какво нещо е да носиш свещената фланелка. И ние сме падали навремето, ама не се предавахме. Падахме с вдигнати глави, запазвахме поне достойнството си. Не може в дерби между два равностойни отбора да се получава такава разлика в резултата. И трите гола се дължат на груби наши грешки.
Тези в сини фланелки изглеждаха като кротки и тъпи агънца, които ги удариш по дупето и те се въртят доволно. Живец, злоба – няма такива работи. Правиха някакви селски фаулове и то от некадърност.
Плюс това не слушат треньорите. Тони отвънка си съдра гърлото да крещи, да им подсказва, но те си правеха каквото си искат. Само оня, малкият (Антонио Вутов – б.р.) ми хареса донякъде. Поне се стара момчето, колкото може. Личеше си, че му пука какво става на терена. А останалите бяха пълни марди. Бездушници! В центъра – гола вода. Къде са ни халфовете, къде им е периферното зрение на тези хора? На няколко пъти подаваха на цесекари. Нали уж играем с различни фланелки, защо ги бъркаха. Думите на Тодор Батков, че щял да гони всички и да почва начисто само с юноши, го отдавам на неговата емоционалност. Сигурно е бил превъзбуден и за това го е казал. Той е доста емоционален и често се изказва по този начин. Не вярвам да изпълни заканата си. Не е възможно “Левски” да отписва сезона толкова рано. “Левски” никога не се предава.

Ситуацията на “Герена” и съветите към сина

Това не е моят “Левски” и е така от години насам. Това е най-слабият отбор в историята на този славен клуб. Бездушни човечета! Държаха се като благородни девици. Абе, как така не се намери никой да се озъби, да се сбие. Абе дръпни му фланелката, ако трябва – скъсай му я, но ставай за смях, най-малкото поне да видим някаква злоба, някаква борба. С тези момчета просто нищо не става – няма какво да се лъжем. Не са за “Левски” и колкото по-рано го разберат отговорните фактори, толкова по-добре. Не може повече това срамно положение да се търпи. На Тони не съм му давал кой знае какви съвети. Казах му само да оправи атмосферата в отбора. Липсва ли тя, няма ли колектив и настроение – пиши работата бегала. Първата работа на един треньор е да създава веселба в съблекалнята и спокойствие. Добрата атмосфера в отбора е ключ към успеха. Без претенции и не само ръкомахане.

Детството на треньора
Тони беше много разсъдливо хлапе. Не правеше пакости, не ни е създавал проблеми на мен и на майка си. Не е бягал никога от училище. Беше примерен ученик. Носеше ми само отлични оценки в бележника. Той отрано се научи на дисциплина. Заигра още много малък – едва 8-годишен, организиран футбол. Първият му треньор беше Петьо Дончев. На Тони денят му беше разграфен по часове. Спазваше стриктен график – тренировки, мачове, уроци. Не е плакал след загуба на “Левски”. Много отговорно момче беше. Като беше дете, измислих една тактика. Връзвах левия му крак за десния. Цял ден го карах да рита само с единия, на другия ден – с другия. По този начин Тони се научи да ползва еднакво и двата си крака, при него няма ляв-десен. И като футболист не приличаше на мен. Играеше център-халф, разумен беше техничен, поема, подава, отлична игра с глава. Доказа се и в Португалия, където не излизаше от идеалния отбор на всеки кръг. Класацията я правеха местните журналисти. Тони направи прилична кариера. Играл е за “Левски”, “Локомотив” (Сф), “Янтра”, “Велбъжд” и “Септември”. В “А” група има 225 мача и 16 гола. Като треньор е работил в “Левски”, “Черноморец”, “Родопа”, “Чавдар” (БС), “Калиакра” и “Ботев” (Вр). Никога не съм го бутал напред, не съм го лансирал, не съм ходатайствал за него. Не съм си падал никога по тези неща. Мразя ги. Нямам претенции за нищо. От 40 години не съм давал интервю. Вие сте първият журналист, пред когото говоря. Тони пое “Левски” в много тежка ситуация, но няма да се предаде. Моментът е изключително деликатен, вярвам, че той ще се справи. Много от тези момчета повече няма да ги видите със сини фланелки.

Скандал след скандал
Инцидентът със събличането на Ивайло Петев е отвратителен. Няма как по друг начин да определя това, което се случи на “Герена”. Това нещо е грозно, недопустимо и немислимо. Умът ми не го побира как е възможно да се случи на “Георги Аспарухов” посред бял ден такава гавра.
Излагацията отпреди две седмици обаче си има предистория. Тя беше заложена с оглед събитията от последно време в моя любим клуб.
По времето, когато бях футболист, нямаше как да се случи такова нещо. Хората и обстоятелствата бяха коренно различни. Истината е, че тези момчета, които в момента носят свещената синя фланелка, чисто и просто нямат качества за “Левски”. Това е истината, а иначе, който иска, каквото си иска да ми разправя. Това не е моят “Левски. Говоря от години, че е така.

Златните години
Когато аз бях футболист, цялата тежест на мачовете я изнасяха нападателите и халфовете. Ние в защита нямахме почти никаква работа.
Знаете ли, че тогава “Герена” беше непревземаема крепост. Викаха на стадиона “Долината на глинените гърнета”. Тук нямаше милост за гостуващите отбори. И всички трепереха преди визита в София. Молеха се да паднат с по-малко. Случвало се е много пъти наши колеги от противниковите отбори, с които сме в приятелски отношения, да не цитирам сега имена, да идват да ни се молят: “Айде спрете се, де! Ставаме за резил!”. И ние ги пожалвахме. По времето, когато старши треньор ни беше Рудолф Витлачил, нямахме милост към никого. Не знаехме що е милост. Мачкахме всичко живо наред. Съперниците си тръгваха с пълни чували с голове. За да върви един отбор може би най-важното нещо е да има добър колектив. По онова време Витлачил беше измислил най-различни начини, за да ни стимулира. Даваше ни шоколадчета. Направиш едно упражнение идеално – получаваш сладко.
С “Юргорден” изиграхме страшно силно първо полувреме. Смачкахче ги шведите, те се отърваха само с 4:0. Очаквахме похвали в съблекалнята. Чехът обаче връхлетя навръщен, с трясък затвори вратата. “Вон, всички вон! Какво играете вие, бе?! Това не е футбол! Това е подигравка!” Ние излязохме като попарени. Като ги подкарахме шведите – 6:0! А изпуснахме поне още 10 гола да им набутаме. Другарят Рудолф беше голям мотиватор. Тези, сегашните футболистчета, не знаят къде са попаднали, не осъзнават какъв клуб е “Левски”. Ние сме победители! Разберете това, момчета! Излизахме във всеки мач с настройка не за победа, това се подразбираше от само себе си, а с настройка за голяма победа. Въпросът беше не “Дали?”, а “С колко?”. Цял живот се учиш да бъдеш победител. Изграждаш си шампионски манталитет. Големият ни треньор бате Коце Георгиев ни напътстваше: “Излизате и биете! Иначе няма смисъл”. Ние само гледахме с колко да ги бием. С шампионско самочувствие – то се изгражда. Да те освирква собствената публика е най-неприятна. И в ЦСКА положението е същото. Нас хората хората ходеха на тумби да ни изпращат. На ръце ни носеха, обичаха ни, защото се раздавахме до последно за фланелката. Отделно от това да ви кажа ние си играехме редовно и в махалата с аверите. Случвало се е в един и същи ден да игра за юношие, после за мъжете, а вечерта в квартала. Ако знаете какви яки мачлета ставаха в махалата… Играехме в двора на училището, на асфалта. Залогът често беше една каса бира и десет кебапчета. Избивахме се направо. Ставаха войни. Даже се случи и трагедия с Любо Гайдаров. Шампионът с “Левски” през 1965 г. така си отиде от едното нищо. Идваше с нас да рита едно много здраво момче. Помпаше яко топката. На един от тези мачлета удари в гърдите Любо. На Гайдаров му прилоша от болка, откараха го в болница. За два дни си отиде. По професия беше строителен инженер, много интелигентно момче. Случват се такива работи… И тук говаря за футболисти от “А” група, от елитните отбори, които не се срамуваха да ритат с обикновените хора. Обаче ако откажехме на приятелите в квартала щяха да кажат, че сме се “надули”. Нямаше такива работи. Всички бяхме обикновени момчета. Сутрин играем с мъжете на “Левски”, следобед – в квартала. На следващата сутрин – отново. Ритахме в двора на Художествената академия. 2 години бях войник в ЦСКА – не се спирах на малки вратички. На “Черковна” беше базирана спортната школа. Прескоча и хоп – отивам да ритам с ашлаците.


Първи стъпки

Започнах кариерата си в “Левски”. Станахме шампиони под ръководството на Чори Петров. Любовта към футбола беше водеща при нас. Никой не говореше за пари,у за премии, за коли или материални облаги. От юношески тим излязохме 8 души, които ни взеха при мъжете. Вратарят Бисер Михайлов, аз, “деветката” носеше Сашо Борисов. Считаха го за по-добър и от Гунди. Затова Аспарухов играеше с №6 на гърба, Йоско Кирилов – брат на Янко Кирилов.
Стана после една неприятно история – така наречената “Нивелинова афера”. Заради нея изключиха от физкултурното движение сума ти футболисти. Аз заместих в “Левски” опитния Блаже Филипов. Пътуват с автобус за Гърция. Милиционери и митничари ги чакат на Кулата по сигнал. Свалят багажа от рейса и намират нивелина и пачка нелегални долари. Арестуват Блаже Филипов и Дервентски още на Кулата. На връщане ченгетата причакват автобуса на “Черния кос”. Оттам – директно в Дирекцията на народната милиция на Лъвов мост и “Московска”№5, и ги разпитват като нацисти. Оттам изхвърлят всички контрабандни стоки през прозореца – часовници, кожуси, дънки и т.н. Натопиха се един друг. Един вика: “Този ме накара”, другият: “Не е верно, оня е виновен.” Станаха за смях. Беше сенцазия тоя случай. Всички вестници гърмяха. Събраха ни една сутрин в съблекалнята. Известиха ни: “От днеска Блаже е освободен”.

Авантюрата с ЦСКА

Аз вече бях станал популярен. Под ръководството на Любомир Ангелов – Старото, се представях отлично с младежкия национален отбор. Познаваха ме в цяла България. Големият Димитър Миланов беше скаут на ЦСКА и ме харесал. Една сутрин, ама рано-рано, ти казвам, преди 6,00 часа беше, се звъни на вратата. Отварям, отвънка стои Пижо. “Ванка, обличай се, моето момче”. Аз се зачудих: “Ама, къде, бе, бате Митко?”. Той ми направи знак да мълча и ме изгледа строго. Нямаше къде да мърдам. Качиха ме на една джипка и потеглихме из тъмните улици на София. Това стана през пролетта на 1961 г. По същото време Кирил Ракаров, който беше титулярен десен бек на ЦСКА, скъса менискус и ме сложиха на негово място. Дебютирах с червената фланелка във Варна при гостуването на “Черно море”. Бързо се наложих като титуляр. То вече ми не се издържаше в ЦСКА. Казах си: “Тука не искам!”. Бях си левскар, сърцето ме дърпаше. То всички войници в ЦСКА бяхме привърженици на други отбори. Ама, нали си под пагон. Няма къде да мърдаш. Заповядват ти – изпълняваш.
Крум Милев – Палаврата или Чичето, много ме харесваше. Бях му любимец. Обаче с другия началник в ЦСКА-то – Стефан Божков не се разбирах. Стевето не ме кльопаше много-много. Докторът изнерви обстановката. Понеже му се отядох веднъж и отказах да изпълня едно негово нареждане, за назидание и наказание ни прати мен и Александър Шаламанов да чукаме камъни на Витоша. Да, буквално това правехме от сутрин до вечер като каторжници. Трябваше да катерим баирите. Задачата ни беше да преместим една огромна морена, за да освободим вход за ресторант под Черни връх. На мен ми писна да хамалувам и измислих една хитрост. Симулирах, че съм настъпил ръждив пирон. Доктор Лавренов ме прегледа, повярва на измамата. Изкарах 20 дни в лазарета. Есента си се прибрах в “Левски”. Там пък имах ядове с Любомир Алдев, който беше един от шефовете на дружеството по партийна линия. Защо стана всичко ли? Спечелихме някакъв мач и администраторът на клуба Коце Божилов ми каза да отида да си прибера премията. Отивам при секретарката, но тя не ме намир в списъка. Извадили ме от списъка за премиите. Отидох да питам Алдев какво става, а той: “Много си малък още. Пари не ти се полагат”. Побеснях, скарахме се, треснах му вратата под носа. Алдев навремето е бил вратар на “сините”. Може тогава да е бил пич, но аз го запомних като катил. Почна да се ебава с мен. Пак ми писна, взех си шапката и право у “Горубсо”. В Мадан отидох, в мините. Боре Ковачев беше треньор там и ме взе. Изкарах златни времена, макар и бедни, и във “В” група. Водехме се на щат в предприятието като подземни миньори. Беше ми екстра там, сред истински и корави мъже, добри футболисти, но и честни и почтени хора. Вече се бях примирил, че така ще отмине кариерата ми. Чепат характер бях, не отричам. Такъв съм си по рождение. Не цепех басма никому. Предстоеше финал за Купата на Съветската армия между “Левски” и “Славия”. Случайно отидох да гледам мача. Седнах зад едната врата, за да не се набивам на очи. По едно време обаче ме скива Йончо Арсов, който беше помощник-треньор на “сините”. “Къде си тръгнал, бе, момче? Айде, връщай се при нас”. Аз категорично отказах заради отношенията ни с Алдев. Оттам почна една сага, не е за разправяне.
През 1962 г. бяхме още само гаджета с бъдещата ми съпруга. Заплашиха ме, че ще изключат баща ми от БКП. За него това беше нещо страшно. Нямаше да го преживее. Върнах се в “Левски”. Само 3 дни по-късно влязох в игра и то отново във Варна срещу “Черно море”, както направих и преди това с ЦСКА. Бихме с 2:1, аз вкарах един гол.

За кожата на един гангстер от Тексас
Историята на моя прякор е много интересна. Играем през 1963 г. контрола срещу “Спарта” (Прага). Имахме си номер със Сашо Манолов. Реших да го приложа на чехите. Извиках му: “Пускай”. Той се разкрачи, топката мина под него, аз я докопах и стрелях към вратата. Греда! Оттам се отби в главата на вратаря и влезе в мрежата. Страшно изпълнение, публиката си умря от кеф. Обаче лявото крилце на “Спарта” побесня и ме наплюва. “О – викам си, ама ти знаеш ли къде попадна, моето момче? Сега ще видиш какво те чака”. Само чаках сгоден момент. Ние, защитниците, си имаме разни трикове. Освободих му умишлено зоната на чеха, той получи топката, пуснах го набере малко преднина. Аз бях изключително бърз футболист, малко хора можеха да ми се опънат в нашето първенство. Догоних крилото и му сложих коляното на бедрото. Хвърлих го като утрепан на пистата. Горкият падна като изхвърлен от батут. Чехът се преби, освести се, ама пак скочи да ми се кара. От публиката се провикна Пилето – един от нашите най-известни фенове: “Браво, Ване, ти си като Джек Раби!” Точно тогава бяха много нашумели събитията в Далас, убийството на президента Джон Кенеди, а след това и разстрела на сочения за негов убиец Лий Харви Осуалд. Един тескаски гангстер на име Джек Раби застреля Осуалд пред очите на полицаите на излизане от съда. В България всички говореха с дни наред за инцидента. Те, малко от моите съотборници ме наричаха с този прякор. Най-често вратарят ни Бисер Михайлов ми подвикваше “Раба, дай Раба”. Аз не бях грубиян на терена. Много твърдо влизах, рязко и нападателите ги беше страх от мен. Никого не съм контузил в кариерата си умишлено. Бях прочут с чистите си шпагати. Правех ги отзад, без да докосна футболиста. Падах на дясно бедро. После, в “Левски” достойно ме наследи Стефан Аладжов. Той беше също много елегантен футболист. Сегашното ми житие-битие е като на всеки средностатистически български пенсионер. Аз вече не съм добре със здравето. Прекарах 2 инсулта, 2 инфаркта. Преди 3 месеца се наложи да направя още една тежка операция. Абе, половин човек съм си, няма какво да се лъжем. През по-голямата част от година стоя на вилата на село Чуковец.

Партийо любима

Патрата и Йончо Арсов бяха нашите партийни секретари. После избрахме Георги Аспарухов и Георги Златков – Бегача, на техните места. Няма да забравя колко щастлив беше Гунди, като научи. Приемаше избирането си за голяма чест. После двамата със Златков направиха обилен банкет, абе, направо си беше сватба. Всички имахме карти на Държавна сигурност, не го крия това. Но почти никой не парадираше с тях. Обаче имаше и други мои колеги, които пък прекаляваха. Мишо Гьонин и Стоичко Пешев например ходеха навсякъде с едни пистолети. Питат ги партийните другари: “Защо са ви оръжията?”. А те: “За да трепем глигани по гората”.
Министър Ангел Солаков беше голям образ. Имаше навика често да идва преди важен мач в съблекалнята на разбори. Спомням си как ни обясняваше: “Другари, знаете ли какъв кеф ми е като биете ЦСКА-то, да ходя на другия ден да се бъзикам с Добри Джуров?”.
Незабравими спомени имам с Георги Аспарухов. Гунди искаше само аз и Сашо Костов да му центрираме. Гунди ме напътсваше: “Над вратаря ми я даваш, и аз я вкарвам. Христо Илиев – Патрата, сякаш имаше очи и на гърба си. Треньорът ни Рудолф Витлачил разбра моите предимства пред нападателите. Така ми викаше. “Бисере, хвърляш на Здравков, оттам Патрата я поема, той на Гунди, Гунди му я сваля с глава и Ицо само подлагаше крак и топката влизаше във вратата. Много лесно изглежда на пръв поглед, ама то като има добри футболисти, всичко е лесно.
Аспарухов и Сашо Костов си имаха трик. Щом Сашо сложи палеца – ще я центрира напред. Ката настъпи топката – значи ще я даде назад. Двамата се разбираха и със затворени очит. Витлачил рано ги усети и залагаше много на тези комбинации. Повечето останаха скрити за противниците.
Всяка тренировка се провеждаше пред минимум 3000 души. Феновете ни буквално боготворяха Витлачил.

Полетът на Сокола
Жоро Соколов беше феноменален футболист, роден за този спорт. Имаше качества на световно ниво. Можеше да се превърне в мегазвезда. Обаче извън терена, в живота винаги си остана едно голяма и непослушно дете. От 1958 г. бяхме непрекъснато заедно, неразделни. Познавахме се много добре. Жоро беше и изключително здрав физически, яко копеле. Не те ли изпраска в диафрагмата на тренировка, значи си се отървал лесно. Когато беше най-много закъсал, Томас Лафчис му пращаше по 50 лева всяка седмица. Соколов пропадна. Него го провали лошата компания. Какви ли не мошеници и пиявици се въртяха около него. Имаше един, Вальо Плувеца му викаха, с него обикаляше около басейна “Спартак” по най-долнобробните места, по кварталните кръчми. Чувах приказки, че най-голяма вина за пропадането на Жоро има баща му. Категорично това не е вярно! Бате Поцо Соколов го направи голям футболист. Жоро си пропиля живота. Местеше се от работа на друга. Беше и хамалин, и шофьор и продавач…Към края на живота си беше закъсал. Починаха най-близките му хора – и баща му, майка му, и сестра му. Беше останал сам.“Левски” му помагаше с пари. На други не съм носил, но на него съм носил. Той наистина имаше нужда. Давахме му не всеки месец, през определен интервал от време. На него и тежка контузия го съсипа допълнително. На мач в Дупница вратарят на “Марек” Иван Пепелджийски и един от защитниците му влязоха едновременно. Получи се “ножица” и кракът на Соколето отиде. На две места счупване! Ама той, Жоро донякъде сам си беше виновен. Прекалено много задържаше топката, ако на мач не мине двама-трима, не им прокара топката между краката, значи не е играл. За публиката – да, шоу, обаче…Гавреше се със защитниците. Имате такъв лош навик. Даже веднъж се подигра със своя приятел Сашо Шаламанов от “Славия”. Направи го за смях насред “Васил Левски”. Играхме приятелски мач срещу “Ювентус” в Италия. На другия ден тамошните вестници пълни със снимки на Жоро и на Омар Сивори – тяхната голяма звезда. В един от материалите имаше критичен материал за двамата. “Цялата среща премина само в индивидуални действия на двама души. От едното поле лъжеше Сивори, а от другото – Соколов. Двамата се надпреварваха в това който ще финтира повече защитници.” Йогата го искаха “Милан”, бразилския “Гремио”, които направо дойдоха с куфарчето с 300 000 долара вътре, огромни пари за онова време, и още куп грандове, но съдбата му беше да си остане тук.

Гундивисти, соколовисти и сашовисти
Вярно е, че левскарската публика се делеше на гундивисти и соколовисти. Но имаше и трета “фракция” – сашовисти (смее се). Това бяха феновете на Сашо Костов. Нейни членове са моята жена и тази на Гунди. Незабравими си остават мачовете ни с “Бенфика” (Лисабон) в турнира за КЕШ. Ще ви разкажа за една любопитна случка от срещата на “Луш”. Поставиха ме десен бек. Срещу мен играеше един бързак – Симоес се казваше. Истинско шило, ти казвам. Не се удържаше. Срещу мен обаче си намери майстора. Цял мач се гонихме, аз тръгна напред, той след мен. Той се втурне в атака, аз по него. В един момент ме настъпи отзад, обувката ми падна. Симоес тъкмо премина покрай мен, аз се ядосах и го праснах с бутонката по гърба. Съдията беше с гръб и не видя нищо. Португалецът обаче хвана обувката и я запрати в публиката. Феновете на “Бенфика” изпопадаха от смях. Шоу по трибуните…Аз отидох към тях с надеждата да ми я върнат. Португалците обаче не щат. Така изминаха поне 2-3 минути. Наложи се съдията да спре мача и не поднови играта, докато не ми хвърлиха бутонката.
По-късно пък в същата среща ние излизаме вече за второто полувреме. Показахме се от тунела и ни заля дъжд от портокали. Местните ултраси ни посрещат за “добре дошли”. Постреснахме се всички, само Сашо Костов – тая маймуна ниедна, взе един от портокалите на терена, обели си го най-спокойно и започна да го яде. Едната половина подаде не на някой друг, а на Еузебио. Черната пантера от Мозамбик, както викаха на този изключителен нападател, прегърна българина. Смях ти казвам! После го попитаха португалски журналисти наш Сашо сзащо е направил тази сценка. А той им отвърна: “Еми, какво да правя, вашите много ме изморяват. Реших да си почина малко”. Образ неземен е Костов.
С него имам безброй истории. Често преди гостуване в провинцията се хващахме двамата на бас кой ще разкаже повече вицове по пътя. В автобуса ни наставаше страхотна веселба – смях до сълзи. Веднъж ни предстоеше тежък мач в Пловдив. Със Сашо не спряхме да ръсим вицове цял час. По едно време Витлачил, понеже не разбираше толкова добре български, се усъмни нещо. Седеше до шофьора, връхлетя между нас с викове: “Бунт, тук има бунт”. Попитайте Сашо Костов как си е взел изпита по плуване във ВИФ. Всички се наредили на стъпенка в басейна и чакат сигнал от треньора. “Старт” и те – “Бух във водата”. Само нашето момче си остава на място. “Какво става, бе, Костов?”. Сашо най-спокойно му отговаря: “Ами, нищо. Просто не мога да плувам, другарю инструктор”. Все пак моят приятел си взе изпита, защото инструкторът се оказал левскар.

Патрата
Христо Илиев е една от иконите на “Левски”. Един от забележителните играчи. Никога няма да забравя какъв лидер, какъв истински капитан беше. Аз дойдох на “Герена”, когато той вече беше към края на кариерата си. След мач отиваме на баня и масаж на Панчарево. Бате Ицо (никой от не му викаше Патрата) събираше от всеки от нас по 2 лева. Никой не ги поти за какво са тези пари. Свършваме процедурите и влизаме в ресторантчето. Бате Ицо вече наредил масите – 2-3 кюфтета или кебапчета и по една биричка. Нареждаше ни: “Сядайте, за се види, че ние сме колектив, а не разпасана команда. Ще ви разкажа как нелепо загина Патрата. Ицо, заедно със Сашо Костов, би на сватба в хотел “България”. Той не можеше да кара, не беше добър шофьор, затова винаги си водеше със себе си едно момче, което изпълняваше тази роля. Веселбата свършва, Патрата и шофьора му стават да си ходят. Добре, ама това момче бил солидно почерпен. Сашо Костов им се скарал да не тръгват в това състояние, но те се заинатили. Те били паркирали в една малка уличка в съседство. Докато Сашо отишъл до тоалетната, двамата се измъкват. Качват се в колата. В тази нощ имало поледица, мъгла. На един завой до Западен парк колата поднася и се забива челно в дърво. Христо изхвърча през предното стъкло и с главата – право в дървото. От удара черепът му се разбива, по кората на дървото даже остава част от косата му и мозък, толкова е бил жесток сблъсъкът. По зловещо стечение на обстоятелствата по същото време край лобното място преминава трамвай, в който се вози…дъщерята на Патрата. Момичето пристига вкъщи шокирана от гледката и разказва на близките си на какво е станала свидетел. “Знаете ли каква ужасна гледка видях?”. Но през цялото време не е знаела, че жертвата от катастрофата е собственият й баща. Когато разбира, припада в ръцете на майка си.

Последно “10”
Христо Момчев от “Черноморец” (Бургас) ми счупи крака по време на мач на “Герена”. 8 месеца бях в гипс. Баш преди Олимпиадата в Мексико стана нещастието. Бях готов за титуляр там, но такъв ми бил късметът. Месеци по-късно, вече играех, излизаме срещу “Лъсков” (Ямбол). Гледам – в техният тим е и Момчев. Понеже му се бях заканил, където го видя, да го бия, и той се беше изплашил много. През целия мач бягаше поне на 10 метра от мен. Аз ляв бек, той дясно крило. Ей, така и не му видях очите.
После направиха обединението между “Левски” и Спартак” през зимата на 1969 г. Валяка Спасов ни събра 30-40 футболисти. Нямаше място за всички. Трябва да останем накрая 22 души. Почна да ми търси кусури. “Влачиш си крака”, ми каза. Аз тъкмо се бях възстановил от много тежка контузия – счупен крак. 8 месеца в гипс. Не се чувствах във форма, вярно е, обаче влагах всички сили. Напрегнах се – страшни силови тренировки, катерих Витоша, Пампорово. Добре, ама лекарят също ме предупреди, че има проблем: “Правиш шипове в глезена”, ми вика. Почнах да се оглеждам за смяна на обстановката. Можех да премина в “Марица” (Пд). Даже тренирам една седмица под ръководството на великия Жоро Найденов. С Боян Радев бяхме много близки. Той ме предупреди: “Искат да те пратят в “Дунав” (Русе). Треньорът там Атанас Цанов държи на теб.” Реших да опитам. Направих няколко тренировки в Русе, обаче не се получи. Сам си тръгнах. В “Дунав” вече ме бяха картотекирали. Излъгах секретарката да ми даде разрешително да си замина за София. Скочих при жена ми в жигулата и айде обратно. Боян ми уреди среща със Солаков. Кумът ми Никола Иванов беше директор в “Балкантурист” и ме покани там. Обаче аз започнах работа в 5-о РПУ в отдел “Сигурност”. Нали се бях скарал с партийния секретар Алдев. Той викаше, че не ставам за тая работа. Аз се напънах да му докажа, че е сбъркал.

Накрая работих по охраната на хотел “Родина”, в ресторант “Бохеми”. Бяхме приятели с голяма част от софийската бохема. Това артисти, певци, филмови дейци – познавахме се един от друг. Редовно ходехме на театрални постановки, дори на опера. Щом влезехме в залата или в театъра – публиката ставаше на крака, или обръщаше внимание повече на нас, отколкото на актьорите на сцената. С легендарния Емил Димитров имам много случки. Бяхме близки с него. Познавахме се още от времето, когато беше млад войник в Пловдив. Караше по-лека служба като певец. По същото време в спортната рота там служеха Димо Печеников, Сашо Костов, Христо Илиев. Емо беше късоглед, носеше очила. Димо му правеше редовно един номер – криеше му цайсите. Сутрин го караше да пее. “Айде, изпей некоя песен”. Димитров обаче се дърпаше: “А, не, още е много рано”. Печеников му връщаше очилата и Емо отваряше ангелския си глас.
Милен ДИМИТРОВ

About Author