Николай Бухалов: Станилия заслужаваше най-много да стане Спортист 1 на България

Николай Бухалов: Станилия заслужаваше най-много да стане Спортист 1 на България

Николай Бухалов е роден на 20 март 1967 г. Отраснал е в карловското село Дъбене. Той е най-великият български кануист в историята. Тренира гребане в „Тракия“ (Пд). Бухалов е двукратен олимпийски шампион. Единственият наш спортист с две титли от една Олимпиада. На Игрите в Барселона през 1992 г.триумфира на 500 и на 1000 метра. Бронзов медалист от Олимпиадата в Сеул през 1988 г. Има пет световни титли. От Мондиали има още 3 сребърни и 6 бронзови медала. Последното му отличие е бронз от Евро 2000 в Познан. Бухалов е Спортист №1 на България за 1992 г. През 1994 и 1995 г. е №2. Изпреварват го съответно Христо Стоичков и Стефка Костадинова. Бил е старши треньор на националния отбор. От 2 години е треньор на световната и европейска шампионка Станилия Стаменова. Бухалов е женен за известната каякарка Бонка Пинджева. Има три деца – Ваня, Памела и Александър.

Г-н Бухалов, вашата състезателка Станилия Стаменова остана втора в класацията „Спортист на България“. Вие пък дори не попаднахте в челната тройка при треньорите…
-Срамна работа… Не съм се надявал мен да посочат като победител, но Станилия беше без конкуренция. Ако тя беше заела заслуженото място, това щеше да бъде оценка и за моя труд. За мен лично най-срамните места, когато бях състезател, винаги са били второто и четвъртото. Винаги боли, когато завършиш там. Не искам да обиждам никого, обаче…Едно е да си шампион и да чуеш химна, а друго и по-гадно е да останеш в подножието на върха. Що се отнася до треньорската класация…Съжявам за израза, но в такива класации няма място за гурбетчии. Ние избираме треньори за българския спорт. Трябва ли човек да не работи в България, за да бъде справедливо оценен? Хайде тогава всички да отидем някъде навън. Малко е обидно.
Как си обяснявате вота на журналистите?
-(Въздиша) Аз на победителката Габриела Петрова (лека атлетика) мога да й пожелая само успехи и да не бъде втора или четвърта. Момичето няма никаква вина за това нещо. Тя се е борила и е искала да бъде първа. С нея сме от един град, познавам се и се уважавам много с треньора й Наско Атанасов. Колкото до вота…Виновни за вашите колеги. Те й направиха лоша услуга на Габриела. Не може и не трябва лицето на българския спорт да бъде второто или четвъртото място. Трябва да бъдат само шампионите.
Не е ли странно, че дори в анкетата за „Спортист №1 на Пловдив“ Петрова остана втора, а спечели в националната класация?
-Странно е, разбира се. Явно в Пловдив като спортен град критериите са различни. Освен това погледнете и анкетата за „Спортист на Балканите“. Станилия е шеста, а Габриела е далеч назад – чак на 18-о място! Сами си направете изводите. Трябваше поне утешителна награда да дадат на Станилия. Дали е била по-достойна от Петрова за първото място? Вижте и каква е конкуренцията на Габриела и каква е тази на Стаменова. Тя стана световна шампионка в битка с 42 състезателки. Въпреки трите си европейски титли и едната световна Станилия взе 8 000 лева, а за европейската получи 3 000. Тя получава по-малка премия, отколкото от федерацията по кану-каяк отпуснаха на Мирослав Кирчев за златния медал при младежите. Това стана, защото дисциплината й (200 м едноместно кану) не била олимпийска. Надявам се, имаме и такива уверения, че от Игрите в Токио 2020 ще влезе в програмата. Вижте, трябва да запазим Станилия за нашия спорт, защото тя е богатство. Тя вече се замисля дали да се състезава за други държава. Щом като тук не я ценят, ще печели медали за чужда земя. Това ли искаме да стане? Да изпуснем още един от и без това малкото ни елитни спортисти. Дано не го допуснем…Бих се радвал Станилия да издържи на изкушението, но ако продължават така да се отнасят към нея, не съм оптимист, че това ще се случи. Дори и да не отиде да се състезава за дружа държава, тя може да спре със спорта, щом не среща подкрепа.
Станилия вече има нов треньор. Какво наложи привличането в щаба й на Александър Кирпиченко от Беларус?
-Това е един доказан и изключително ерудиран специалист. Един от най-добрите в света. Опитен е, но и новатор, не е зкостенял в разбиранията си. За последно работеше с молдовския тим. Освен поддържане на високото спортно-техническо ниво на световната шампионка, Кирпиченко ще помага да се изгради школа за женско кану в България. Ние сме много закъснели в това отношение. В моя клуб „Тракия“ има само четири момичета.
Какво предстои като участие в състезания за Стаменова?
-Тази година тя ще вземе участие на Световна купа и на Европейското първенство в края на юни в Москва. Станилия ще гони четвърта евротитла. За следващата световна титла обаче ще трябва да почака до 2017-а, защото в олимпийската година няма Мондиал.
В какъв период от време работехте без заплата със Станилия?
-В продължение на два месеца през 2014 г. Но пък тогава изобщо не е ставало и дума за пари. Не съм се пазарял. Тогава Станилия имаше и друг треньор, който трябваше да получи своето възнаграждение. Аз й помогнах заради спорта. Човек не трябва да забравя откъде е тръгнал. Този спорт ме е направил известен, направил ме е това, което съм.
-Имате славна кариера. Колко годишен бяхте, когато за първи път влязохте в лодката?
-Занимавал съм се и с други спортове. В началото искаха да ме правят борец. Два пъти се борих и разбрах, че това не е моят спорт. С нищо не ме привлече. Вижте, аз никога не съм се срамувал от корените си. Не крия, че съм момче от село. В родното Дъбене нямаше кой знае какъв избор на занимания за едно хлапе. Имахме там малка секция по борба. Физическото възпитание обаче беше на ниво, за разлика от сегашното. Спортувал съм лека атлетика, вдигане на тежести, футбол – почти всичко, което се сетите. Отдаваха ми се добре, но накрая надделя гребането. До селото ми имаше река, водата винаги ме е изкушавала. Бях шестокласник, когато ме привлече под своя опека Георги Учкунов. Той е първият ми треньор. Стърчах една глава над другите деца и сигурно заради това треньорът се спря на мен. Подбра си четири момчета, единствено аз се съгласих да отида на изпити в Спортното училище в Пловдив. Така се започна. Кануто е много красив спорт, макар че остава малко в сянка.
Гребането не е ли един много самотен спорт обаче? Човек остава сам с лодката и дълбоката вода…
-Прав сте…Когато тренираш сам е малко гадно. Осъзнах го, когато националният ни отбор се разпадна и останах сам. И резултатите ми паднаха. Спрях след Сидни 2000 г. въпреки че можех да изкарам още две Олимпиади. Вътрешно обаче нямах мотивация. Бях спечелил вече всичко.
По време на прехода от тези спортни училища излязоха доста от т.нар. мутри. Имахте ли вие такива съученици, които после да попаднат в криминалните хроники?
-Не. Никога не съм се движил в тези среди и не ме е привличал този живот. А и не мисля, че визираните от вас хора излизат само от спорта. В престъпния свят е пълно с такива, които не са спортисти.
Кога почувствахте, че имате заложби на елитен състезател?
-Това стана в началото на 80-те години на миналия век. Човек, който се захване със спорт, трябва да има своя мечта, задължително е да иска да стане голям. Иначе няма как да живее. Повярвах си, когато започнах да бия всички на състезанията у нас. Започнах да вдигам летвата. Дойдоха и победите навън. През 1985 г взех медал на световното първенство за юноши. На следващата година станах трети при мъжете. Влязох в световния елит и исках винаги да бъда първи.
Кой беше вашият пример за подражание като състезател?
-Любо Любенов. Той тъкмо беше спечелил олимпийската титла в Москва през 1980 г., когато аз започвах с любимия спорт. Невероятно е да им пред теб един човек, който да ти е прокарал пътя (просълзява се). Да знаеш, че щом той е могъл, значи можеш и ти. Да разбереш, че не сме по-долна категория хора. Любо винаги за мен е стоял на един пиедестал и ми е бил идол.
Вашите родители имаха ли някакви претенции относно бъдещето ви?
-Не, те никога не са ме спирали или пречили. Мога да им бъда само благодарен. Не мога да кажа, че са ми помогнали пряко, но винаги са ме поощрявали. Това е невероятна подкрепа. Най-ценното е, че ме научиха на труд. В Дъбене ако знаете какво посрещане ми устроиха след завръщането от Олимпиадата в Сеул. Целият двор на училището в селото беше препълнен с народ. Всеки искаше да ме поздрави за бронзовия медал. Имаше песни, хора, чевермета…Много приятни спомени.
Имахте ли някакви специални ритуали преди състезание?
-Не.
Фаталист ли сте?
-Не, дори напротив. Състезателен номер ми е бил №13. В училище съм бил 13-и номер. В Сеул по време на Олимпиадата през 1988 г., пък бяхме настанени на 13-и етаж. Там ми направи впечатление, че върху копчето на асансьора беше залепено тиксо, за да не се вижда номера на етажа. На Игрите взех бронзов медал, въпреки че се пуснах в дисциплина, в която изобщо не се бях готвил преди това. Числата не определят съдбата на човека. Човек, когато започне да се занимава с такива неща, само може да си утежни живота. Трябва да вярваш само на себе си и на хората, с които работи, а не на нациите на съдбата.
В тази връзка, имахте ли някакво предчувствие, че ще вземете два златни медала от Олимпиадата в Барселона през 1992 г?
-Предчувствие – не, но просто бях в страхотна форма преди турнира. Никой предварително не може да каже, че ще завърши първи. Това е божа работа. Олимпиадата е такова състезание, че винаги се получавт доста изненади. Конкуренцията ни беше силна – разпадна се СССР и имаше куп нови републики. Германците по традиция бяха надъхани за победа. Между другото, аз в Барселона по една случайност щях да пропусна първия финал на 500 метра.
Какво се случи?
-Благодарение на главния съдия Никола Велев взех златото. Ставаше въпрос за няколко секунди, за най-много минута. Ако бях пропуснал този страт, нямаше да има и втора олимпийска титла. Знаете, че преди старт на на Игрите винаги обират часовниците от състезателите. На Световно или Европейско не е толкова строго. Събраха ни часовниците. При мен от загрявката до старта всичко е разчетено до секунди. Бяха сложили един голям електронен часовник отгоре. Видях го, оставаха 3 минути и нещо, близо 4. Но да останеш и да стоиш така, за мен е непривично. Реших да направя една обиколка. Тъкмо обърнах и видях, че другите вече се нареждат на старта. Ситуацията беше такава – нито да се забързам, нито да карам бавно. След това научих, че е имало разговори дали да бъда допуснат или гонката да стартира без мен. Те я задържаха благодарение на Велев с повече от минута. Ако изпуснеш един старт отпадаш и от следващите, ако имаш по програма такива. Тоест за мен Олимпиадата приключваше вместо триумфално трагично. Любопитно е, че същият този съдия години по-рано ме дисквалифицира. Тогава ми взеха сребърен медал. Обаче пък после ми се реваншира стократно. При втората титла – на 100 метра, пък карах против правилата. В единия полуфинал, в който бях и аз, се събрахме петима от най-силните гребци. Другият беше доста по-слаб. Можех да спечеля гонката, но реших да се съхраня за финала, защото за там се класираха първите четирима. Германецът ме изпревари и отиде самоуверен малко повече в решителната гонка. Аз по принцип съм спринтьор, а не хилядаркаджия. Немецът поведе още отначало. Изкарахме цялото състезание на атаки, а това е анти всякакви правила. Двамата с немеца се откъснахме доста пред останалите, но накрая аз издържах и взех златото, а той остана четвърти.
1992 ли е най-скъпата за вас година?
-Може и така да се каже. Избраха ме и за „Спортист на годината“ в България. Но по-важни са ми двете олимпийски титли. Досега аз съм единственият българин с два златни медала от една Олимпиада.
-Имал ли сте предложения да съ състезавате за друга държава?
-Да,имал съм. Гърците ме търсиха, оферта ми изпратиха. Но честно казано никога не съм искал да сменям България. Радвам се, че устоях на това изкушение. После, като треньор отново ме потърсиха от южната ни съседка. Отново им отказах. Просто не искам да тренирам хора, които после да бият българи.
Преди Олимпиадата в Пекин през 2008 г. от федерацията ви скроиха мръсен номер. Подготвяната от вас дълго време двойка кану отива с друг треньор на Игрите. Вашите състезатели Деян Георгиев – Аднан Алиев са имали потенциал за медали, но в крайна сметка финишират седми. Защо ви смениха в последния момент с Камен Куцев?
-Не са ме сменили. Всъщност аз сам се смених. Започнаха да се месят много хора в работата ми, това ме подразни. Начините да се изкачиш нагоре по пътя са два: или се за по-силния, за този, който може и той те тегли нагоре, или започваш да тъпчеш можещия, за да се качиш върху „трупа му“. Обаче понеже явно българинът не блести с много ум, той ползва втория начин. Бях оплюван, набеждаван, какво ли не. Обстановката стана нетърпима. Нямаше как да продължа. От всяка случка съм си вадил поука, но на никого не съм се сърдил. Не се сърдя и на Камен Куцев.
Работил сте с много треньори. На кого сте задължен най-много?
-От всекиго съм взел по нещо. Започвам с Георги Учкунов, после дойде Филип Духовников, с когото бяхме заедно в Барселона и при петте ми световни титли. С Дамян Дамянов работихме в националния отбор. Не искам да подмина още Борислав Ананиев и Бойко Савов. Искам да благодаря и да се поклоня на всички.
Разпознават ли ви все още по улиците?
-Да, не мога да се оплача в това отношение. Популярен съм. Спират ме хора, радват ми се. И аз се опитвам да бъда етичен и коректен към всички останали. Популярността ми е помагала и при срещи с пътни полицаи (смее се).
Защо толкова лесно популярни личности и бивши велики спортисти, били някога на върха, после пропадат до дъното, някои влизат и в затвора?
-На какво се дължи това ли? И аз съм си го задавал този въпрос. Доста са негативните примери в това отношение. Някои хора не могат да понесат товара на славата. Тя е наркотик. Опиянява. Води до самозабрава. Другото, което е вярно е, че като млади, докато са на върха, елитните спортисти вадят доста пари. Те имат висок стандарт на живот. В един момент обаче всичко това свършва. Стандартът не може да се подържа. Високите доходи и вниманието на околните някои си мислят, че ще продължат вечно. Няма такова нещо. Винаги на небосклона излизат нови и нови звезди. Преди бях аз, сега е Станилия. В това е магията на спорта. Не може да гледаме усмивки от старите ленти. Ако ти не си свикнал, няма как от горе да паднеш долу, и да останеш цял. Точно това води до такива депресии, превръща се в личностен проблем.

Милен ДИМИТРОВ

Categories: Интервю, Спорт

About Author