Днес се навършват 168 години от рождението на Христо Ботев

Днес се навършват 168 години от рождението на Христо Ботев

Забравен, забранен, изтрит от съвременните читанки, буквари, и учебници.
Ето списък с 20-те му стихотворения:

Майце си
Към брата си
Елегия
Делба
До моето първо либе
На прощаване в 1868 г.
Хайдути (Баща и син)
Пристанала
Борба
Странник
Ней
Гергьовден
Патриот
Защо не съм…?
Послание (на св. Търновски)
Хаджи Димитър
В механата
Моята молитва
Зададе се облак темен
Обесването на Васил Левски

МОЯТА МОЛИТВА

 

“Благословен бог наш…”

 

О, мой боже, правий боже!

Не ти, що си в небесата,

а ти, що си в мене, боже –

мен в сърцето и в душата…

 

Не ти, комуто се кланят

калугери и попове

и комуто свещи палят

православните скотове;

 

не ти, който си направил

от кал мъжът и жената,

а човекът си оставил

роб да бъде на земята;

 

не ти, който си помазал

царе, папи, патриарси,

а в неволя си зарязал

мойте братя сиромаси;

 

не ти, който учиш робът

да търпи и да се моли

и храниш го дор до гробът

само със надежди голи;

 

не ти, боже на лъжците,

на безчестните тирани,

не ти, идол на глупците,

на човешките душмани!

 

А ти, боже, на разумът,

защитниче на робите,

на когото щат празнуват

денят скоро народите!

 

Вдъхни секиму, о, боже!

любов жива за свобода –

да се бори кой как може

с душманите на народа.

 

Подкрепи и мен ръката,

та кога въстане робът,

в редовете на борбата

да си найда и аз гробът!

 

Не оставяй да изстине

буйно сърце на чужбина,

и гласът ми да премине

тихо като през пустиня!…

 

НА ПРОЩАВАНЕ В 1868 Г.

 

Не плачи, майко, не тъжи,

че станах ази хайдутин,

хайдутин, майко, бунтовник,

та тебе клета оставих

за първо чедо да жалиш!

Но кълни, майко, проклинай

таз турска черна прокуда,

дето нас млади пропъди

по тази тежка чужбина –

да ходим да се скитаме

немили, клети, недраги!

Аз зная, майко, мил съм ти,

че може млад да загина,

ах, утре като премина

през тиха бяла Дунава!

Но кажи какво да правя,

кат си ме, майко, родила

със сърце мъжко, юнашко,

та сърце, майко, не трае

да гледа турчин, че бесней

над бащино ми огнище:

там, дето аз съм пораснал

и първо мляко засукал,

там, дето либе хубаво

черни си очи вдигнеше

и с онази тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиеше,

там дето баща и братя

черни чернеят за мене!…

Ах, мале – майко юнашка!

Прости ме и веч прощавай!

Аз вече пушка нарамих

и на глас тичам народен

срещу врагът си безверни.

Там аз за мило, за драго,

за теб, за баща, за братя,

за него ще се заловя,

пък… каквото сабя покаже

и честта, майко, юнашка!

А ти, ‘га чуеш, майнольо,

че куршум пропей над село

и момци вече наскачат,

ти излез, майко – питай ги,

де ти е чедо остало?

Ако ти кажат, че азе

паднал съм с куршум пронизан,

и тогаз, майко, не плачи,

нито пък слушай хората,

дето ще кажат за мене

“Нехранимайка излезе”, –

но иди, майко, у дома

и с сърце сичко разкажи

на мойте братя невръстни,

да помнят и те да знаят,

че и те брат са имали,

но брат им падна, загина,

затуй, че клетник не трая

пред турци глава да скланя,

сюрмашко тегло да гледа!

Кажи им, майко, да помнят,

да помнят, мене да търсят:

бяло ми месо по скали,

по скали и по орляци,

черни ми кърви в земята,

земята, майко, черната!

Дано ми найдат пушката,

пушката, майко, сабята,

и дето срещнат душманин

със куршум да го поздравят,

а пък със сабя помилват…

Ако ли, майко, не можеш

от милост и туй да сториш,

то ‘га се сберат момите

пред нази, майко, на хоро

и дойдат мойте връстници

и скръбно либе с другарки,

ти излез, майко, послушай

със мойте братя невръстни

моята песен юнашка –

защо и как съм загинал

и какви думи издумал

пред смъртта си и пред дружина…

Тъжно щеш, майко, да гледаш

и на туй хоро весело,

и като срещнеш погледът

на мойто либе хубаво,

дълбоко ще ми въздъхнат

две сърца мили за мене –

нейното, майко, и твойто!

И две щат сълзи да капнат

на стари гърди и млади…

Но туй щат братя да видят

и кога, майко, пораснат,

като брата си ще станат –

силно да любят и мразят…

Ако ли, мале, майноле,

жив и здрав стигна до село,

жив и здрав с байряк във ръка,

под байряк лични юнаци,

напети в дрехи войнишки,

с левове златни на чело,

с иглянки пушки на рамо

и с саби-змии на кръстът,

о, тогаз, майко юнашка!

О, либе мило, хубаво!

Берете цветя в градина,

късайте бръшлян и здравец,

плетете венци и китки

да кичим глави и пушки!

И тогаз с венец и китка

ти, майко, ела при мене,

ела ме, майко прегърни

и в красно чело целуни –

красно, с две думи заветни:

свобода и смърт юнашка!

А аз ще либе прегърна

с кървава ръка през рамо,

да чуй то сърце юнашко,

как тупа сърце, играе;

плачът му да спра с целувка,

сълзи му с уста да глътна…

Пък тогаз… майко, прощавай!

Ти, либе, не ме забравяй!

Дружина тръгва, отива,

пътят е страшен, но славен:

аз може млад да загина…

Но… стига ми тая награда –

да каже нявга народът:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода…

 

БОРБА

 

В тъги, в неволи, младост минува,

кръвта се ядно в жили вълнува,

погледът мрачен, умът не види

добро ли, зло ли насреща иде…

На душа лежат спомени тежки,

злобна ги памет често повтаря,

в гърди ни любов, ни капка вяра,

нито надежда от сън мъртвешки

да можеш свестен човек събуди!

Свестните у нас считат за луди,

глупецът вредом всеки почита:

“Богат е”, казва, пък го не пита

колко е души изгорил живи,

сироти колко той е ограбил

и пред олтарят бога измамил

с молитви, с клетви, с думи лъжливи.

И на обществен тоя мъчител

и поп, и черква с вяра слугуват;

нему се кланя дивак учител,

и с вестникарин зайдно мъдруват,

че страх от бога било начало

на сяка мъдрост… Туй е казало

стадо от вълци във овчи кожи,

камък основен за да положи

на лъжи святи, а ум човешки

да скове навек в окови тежки!

Соломон, тоя тиран развратен,

отдавна в раят нейде запратен,

със свойте притчи между светците,

казал е глупост между глупците,

и нея светът до днес повтаря –

“Бой се от бога, почитай царя!”

Свещена глупост! Векове цели

разум и совест с нея се борят;

борци са в мъки, в неволи мрели,

но, кажи, що са могли да сторят!

Светът, привикнал хомот да влачи,

тиранство и зло и до днес тачи;

тежка желязна ръка целува,

лъжливи уста слуша със вяра:

мълчи, моли се, кога те бият,

кожата да ти одере звярът

и кръвта да ти змии изпият,

на бога само ти се надявай:

“Боже, помилуй – грешен съм азе”,

думай, моли се и твърдо вярвай –

бог не наказва, когото мрази…

Тъй върви светът! Лъжа и робство

на тая пуста земя царува!

И като залог из род в потомство

ден и нощ – вечно тук преминува.

И в това царство кърваво, грешно,

царство на подлост, разврат и сълзи,

царство на скърби – зло безконечно!

кипи борбата и с стъпки бързи

върви към своят свещен конец…

Ще викнем ние: “Хляб или свинец!”

В механата

Тежко, тежко! Вино дайте!

Пиян дано аз забравя

туй, що, глупци, вий не знайте

позор ли е или слава!

 

Да забравя край свой роден,

бащина си мила стряха

и тез, що в мен дух свободен,

дух за борба завещаха!

 

Да забравя род свой беден,

гробът бащин, плачът майчин, –

тез, що залъкът наеден

грабят с благороден начин, –

 

грабят от народът гладен,

граби подъл чорбаджия,

за злато търговец жаден

и поп с божа литургия!

 

Грабете го, неразбрани!

Грабете го! Кой ви бърка?

Скоро той не ще да стане:

ний сме синца с чаши в ръка!

 

Пием, пеем буйни песни

и зъбим се на тирана;

механите са нам тесни –

крещим: “Хайде на Балкана!”

 

Крещим, но щом изтрезнеем,

забравяме думи, клетви,

и немеем и се смеем

пред народни свети жертви!

 

А тиранинът върлува

и безчести край наш роден:

коли, беси, бие, псува

и глоби народ поробен!

 

О, налейте! Ще да пия!

На душа ми да олекне,

чувства трезви да убия,

ръка мъжка да омекне!

 

Ще да пия на пук врагу,

на пук и вам, патриоти,

аз вече нямам мило, драго,

а вий… вий сте идиоти!

МАЙЦЕ СИ

 

Ти ли си, мале, тъй жално пела,

ти ли си мене три годин клела,

та скитник ходя злочестен ази

и срещам това, що душа мрази?

 

Бащино ли съм пропил имане,

тебе ли покрих с дълбоки рани,

та мойта младост, мале, зелена

съхне и вехне люто язвена?!

 

Весел ме гледат мили другари,

че с тях наедно и аз се смея,

но те не знаят, че аз веч тлея,

че мойта младост слана попари!

 

Отде да знаят? Приятел нямам

да му разкрия що в душа тая;

кого аз любя и в какво вярвам –

мечти и мисли – от що страдая.

 

Освен теб, мале, никого нямам,

ти си за мене любов и вяра;

но тука вече не се надявам

тебе да любя: сърце догаря!

 

Много аз, мале, много мечтаях

щастие, слава да видим двама,

сила усещах – що не желаях?

Но за вси желби приготви яма!

 

Една сал клета, една остана:

в прегръдки твои мили да падна,

та туй сърце младо, таз душа страдна

да се оплачат тебе горкана…

 

Баща и сестра и братя мили

аз да прегърна искам без злоба,

пък тогаз нека измръзнат жили,

пък тогаз нека изгния в гроба!

ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

 

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

 

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

 

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

 

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

 

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.

About Author