Борещият се с рака Йордан Кичеков: Ще спечеля и този мач!

Борещият се с рака Йордан Кичеков: Ще спечеля и този мач!
Йордан Кичеков е роден на 9 март 1950 г. Играл е за „Борислав” (Първомай), „Ботев” (Пд), „Локомотив” (Пд), „Хасково”. Има 258 мача и 31 гола в „А” група. Носител е на Балканската клубна купа с „Ботев” през 1972 г. Има 2 мача за „А” националния отбор. За купата на УЕФА има 4 мача и 1 гол. Бизнесмен. Бивш президент и технически директор на „Хасково” и председател на Областния футболен съюз. Кичеков безспорно е един от най-атрактивните и интересни хора в нашия футбол през последните 40 години. Сега той е изправен пред най-тежката битка  – тази за живота си. От година и половина бившият централен нападател се бори с рака.

 

Най-тежката битка

Преди година и половина разбрах, че съм болен от най-тежката болест. Боря се, доколкото мога. Засега, да чукнем на дърво, ми е много добро състоянието. Печелил съм много мачове, ще спечеля и този, който е най-важният. Това, което имах като външни поражения, всичко се изчисти. Затвори се. Остана само една химиотерапия да направя. На 13 януари ми е последната процедура. Да се надяваме, че всичко лошо вече е зад мен. Трябва и един изследвания да направя. Имаше едни разсейки на белите дробове. Ако евентуално всичко е изчистено, значи това е сигнал, че нещата са се получили. Доста хора се отзоваха на моя зов за помощ. Преди Нова година организирахме с помощта на фенклуб “Гунди-Лев Яшин” благотворителен мач с участието на ветерани от Хасково, ЦСКА, “Ботев” и “Локо” (Пд). Трогнат съм от уважението на феновете. Уверих се, че все още милеят за  своите ветерани и хората, които са дали нещо за футбола в града. Благодаря на всички легенди, пристигнали за мача. Наистина човек има за какво да се радва в такива моменти, защото вижда с очите си искрица надежда. Благодаря за жеста на кмета Добри Беливанов, на общината и на бившите ми колеги от футболния терен. Това никога няма да го забравя. Искам специално да благодаря и на Руси Георгиев, който беше добър играч, сега е успешен бизнесмен. Мъри Стоилов също много ми помогна. Доста хора се отзоваха.

Късно за партизанин, късно за футболист

Аз твърде късно влязох в големия футбол. Дори закъснях. Ама по-добре късно, отколкото никога. Родом съм от Първомай. След като завърших гимназия, заминах за Брацигово. Разделих се с родния град точно преди казармата. Бях доста амбициозен. В Брацигово ритах при мъжете по селата. Като се върнах в Първомай, ми потръгна. Взех да вкарвам доста голове и влязох в полезрението на големите отбори. Започна се една кампания кой ще ме вземе. Първо за мен се сетиха от ЦСКА, но треньорът ми не ме пусна. После дойдоха от “Левски”. Бобата Жечев, с който впоследствие станахме големи приятели, ми призна: “Ей, Дана, няма да забравя колко критики отнесох заради теб от Валяка Спасов. Ти като драснеше, не можех да те стигна.” (смее се). Вярно е, бях много як и бърз. След “сините” ме искаше и “Локо” (Пд). И с тях не се получи. Вече с “Ботев” стана работата. Играхме една контрола с моя “Първомай”. Паднахме с 2:7, а аз вкарах двата гола. Администраторът Александър Петковски ми уреди среща с представители на клуба в хотел “България”. Подписах договор и влязох в казармата. Трябваше да ме изпратят в химически войски. Прехвърлиха ме в едно поделение пак да играя футбол. Два дни малко се гавреха с мене старите войници. Всичко стана, понеже трябваше да завършим наравно в един мач, аз обаче не влязох в уговорката, вкарах гол и бихме с 2:1. За назидание после ме караха да се качвам на едно легло и да повтарям: “Аз съм слаб футболист, аз съм слаб футболист.” Е, това са си нормални неща, де. След това ме оправиха и заминах за “Ботев”.
Chuguna 1_1.jpg
Чико, Тумби и другите “стари пушки”
Започнах много силно. Обаче изведнъж на лекарски преглед ми откриха сърдечен проблем. Спряха ме от състезателна дейност. В продължение на 7-8 месеца ходех с трандафорките (ниски мъжки обувки с остри върхове – б.р.) тогава на тренировка. Гледах отстрани момчетата. Играеше ми се, та ми се късаше сърцето направо. За мой късмет се оказа, че лекарите са сбъркали. Този сърдечен проблем се появяваше само когато възстановях, а не по време на мачове или тренировки. Така заиграх най-сетне в “Ботев”. Много ми помогнаха в онзи тежък период “старите пушки”. Най-много дължа на Динко Дерменджиев. Няма да забравя и Добри Ненов, Бог да го прости. Той беше титулярен център-нападател на отбора тогава, грам злоба не прояви към мен. Други ако бяха, щяха да ме смачкат. Но те се оказаха хора… Искам да посоча още вратаря Карушков, Георги Попов – Тумби… Ако не ме бяха подкрепили, нямаше да се развия като футболист.
Разбира се, че помня дебюта си в “А” група. Влязох още в 13-та минута при гостуването ни във Варна на “Спартак”. Стефан Стайков – Заека, им пазеше, беше още войник. Чико Дерменджиев получи контузия, разтегна мускул при 0:1 и старши треньорът на Георги Чакъров ми нареди: “Ставай, влизаш”. Влязох и вкарах два гола и спечелихме с 2:1. Изравних с удар отдалече, а после излъгах и вратаря…Абе, късмет имах…!
Спомням градските дербита между „Ботев” и „Локо”. На 19 август 1972 г. загубихме с 3:4 от „черно-белите”. Аз вкарах два гола. Беше паметен мач, защото те вкарат, ние изравним. Получи се една гоненица в резултата. Аз накрая намалих на 3:4 и уцелих греда, иначе ставахе 4:4. В следващия мач – на 25 февруари 1973 г. бихме с 1:0 с мой гол. Разписах се в 18-ата минута. Преди да се разпиша обаче направих невероятен пропуск от 50 см. Изкарах топката над гредата.
При кръвния враг

Причината да напусна “Ботев” беше твърде прозаична – просто от „Локо” (Пд) ми обещаха апартамент. С жена ми и двете ни деца живеехме в една малка къщичка. Теснотия, не ти е работа…Спешно ни трябваше жилище, сам разбираш. В „Ботев” се държаха добре с мен. Даже ме повишиха в младши лейтенант. Обаче се появи офертата от „Лаута”. Хората си изпълниха обещанието и ми връчиха ключовете на апартамента. Избрах жилището пред офицерското звание.

Футболен Юда?

Доволен съм от престоя си в “Локомотив”. Надявам се, че ботевистите не са го почувствали като предателство. Беше удоволствие да играя редом до фигури като Гочо Василев, Бончев, Христо Бонев…По ирония на съдбата станах главен герой на 8 септември 1974 г. Размазахме „канарчетата” със 7:3. Това и до днес си остава най-голямата победа на „Локото” в дербито. Зума и Гочо направиха 2:0, после аз се разписах на два пъти в 43-ата и 55-ата минута. Аз всъщност записах хеттрик, но не ми признаха шестия гол. Писаха го като автогол на Димитър Димитров. Ритнах топката и тя се отби от главата на Митко. Съдията сбърка, главата на Димитров и кракът ми бяха на едно място. Ние двамата бяхме приятели, в една квартира сме живели все пак. Взех да го прегръщам, когато топката попадна в мрежата на “Ботев”, а той ми се разсърди. Подхвърлих му: “Е как няма да те гушкам, нали ми помогна да вкарам три гола, бе?”.
След година се върнах отново в „Ботев”. Приеха ме добре, въпреки че бях играл в големия съперник.
Ботевист или локомотивец?
Да ти кажа честно, обичам ги и двата клуба. Много хубави моменти изживях и много приятни спомени оставих. Цесекар съм по убеждения, и то още по рождение, както се вика. Като дете моят идол беше Георги Аспарухов. моята лична градация обаче поставям Христо Бонев наравно с Гунди. Христо Стоичков също е велик. За мен те са най-големите в нашия футбол. Иначе какво да ви говоря…С “Ботев” съм бил “Левски” редовно. Левскарите, още като минеха табелата с надпис Ихтиман, и почваха да им треперят шортите (смее се). Шегувам се, разбира се. Имам много приятели и сред “сините”. Какво ни пречеше да се борим за шампионската титла ли? Имахме слаби постове, което нямаше как да наваксаме. Бяхме и непостоянни в представянето си – редувахме силни със слаби мачове.
 „Левски” и наказанието
Как се разделих окончателно с “Ботев” ли? Много инересна история беше. За треньор ни спуснаха Иван Манолов – Големия Орел. Той започна подмладяване в отбора през 1977 г. Мене не ме обичаше много. Нарочен бях за гонене. Примирих се. Васил Спасов ме повика в “Левски”. Изкарах 30 дни със “сините” на подготовка. Валяка ми каза да изчакам малко, защото тогава трудно ставаха трансфери между столични и пловдивски отбори. Добре, ама в този период “Ботев” тръгна лошо, падна навън, взе равен у дома, и предстоеше гостуване на “Спартак” (Варна). Започнаха да ми се обажда тоя, оня. Аз само ги лъжеш, че ходя на бани, на възстановяване и т.н. Орела беше доста зъл човек. Върнах се и ме взеха на лагера преди гостуването в морската столица. На една маса седнах на вечеряха с Тони Милков и с Гошо Славков – Бенкса, Бог да ги прости… Подсказаха ми, че мислят от ръководството да ме направят втори капитан на отбора, защото от най-старите останахме само аз и Вангел Делев, който беше с 6-7 години по-голям от мен. Всички бяха напуснали – Чико, Тумби, Виден, Добри и т.н. Орела обаче пусна вместо мен бащата на Гонзо – Сашо Иванов. Той вкара два гола и донесе победата с 2:1. Това става през уикенда. В понеделник Орела ми вика: “Ще дойдеш във вторник на заседание на Управилтелния съвет”. Съобщиха ми там, че ще ме наказват за две години заради преговорите с “Левски”. Аз се бях отчаял. Вече не ми се живееше направо…Обаче гледах да подържам леко форма. И един ден какво се случи? Както си играех на плажа на малки вратички в Пловдив на гребната база, туй-онуй, отнякъде се появи Димитър Пенев. Пената току-що станал треньор на “Димитровград”. Обясних му, че съм наказан, той ми отвърна: “Не се притеснявай, ние ще те оправим.” Щом чух това, направо се облякох и тръгнах с него. Сякаш отново се родих.
Цар под Кенана и екшънът с ЦСКА
Отидох в Димитровград. Играх един мач в събота с отбора, прибрах се в Пловдив. На трибуните обаче бил един функционер от отбора на “Хасково”. Видял ме и казал на нашия председател. И той веднага ги стяга: “Бързо отивайте да го търсите Кичека.” Прибирам се аз и гледам отвънка куп хора – бай Тодор, Йоско Журналиста и други. Бай Тодор Райчев беше най-известният чакръкчия в България. Лекувал е и самият Тодор Живков. От дума на дума ме убедиха да премина в “Хасково”. Тимът тогава беше 18-и в класирането на “Б” група, пред изпадане направо. Обаче ръководството като рече: “Айде, ще влизаме в елита”, си нямате представа направо какво се случи. Чудо, чудо…Само победи до края, само победи. Треньор ни беше Петър Алексиев – бившият национал от ЦСКА. Влязохме в “А” група. Изпреварихме “Миньор” (Пк), който завърши с 46 точки, ние имахме 55. За съжаление се успяхме да се задържим в елита. Събрахме само 19 точки и се сринахме надолу, заедно със столичния “Академик” (22). Последният над чертата – “Локо” (Пд), имаше 24 т. и се спаси. Не бяхме лош отбор – Коце Латинов, Тошко Апостолов, Стоян Димов, Сашо Георгиев, Живко Господинов, Кольо Костов, Кордов, Любенов, Якимов, Митко Димитров…В четвъртия кръг даже бяхме лидери в класирането. Виж, в Хасково винаги е имало добър отбор, прекрасна публика и общественост, но никога не е имало силни ръководители. Идват ЦСКА и ни предлагат равен. Нашите шефове обаче не се навиха и стана скандалът…
Chuguna_2.jpg
На 23 септември 1978 г. целият град беше настръхнал. Стадион “Димитър Канев” беше претъпкан още два часа преди първия съдийски сигнал на Никола Дудин. Всичко тръгна перфектно, поведохме с гол на Людмил Михалков. Пламен Марков обаче изравни. Биха ни с измислен “гол” на Кольо Христов. Топката изобщо не беше преминала голлинията, обаче страничният съдия Тони Георгиев хукна към центъра и Дудин призна попадението. След края на мача стана страшно. Феновете изпочупиха рейса на ЦСКА. Заради ексцесиите БФС ни одруса с лишаване от домакинство за три мача, което се оказа фатално за нашето оставане в “А” група. След този случай агитката на “Левски” роди  популярния рефрен: “До Хасково с рейс, а на връщане пеша. ЦСКА скрибуца, дайте им каруца!” На нас обаче ни тръгна всичко надолу от този скандал… Предстоеше ни решителен мач с “Берое”. Обаче старозагорци си имаха едно “канарче” от нашия отбор, хванато…Паднахме с 2:3, два пъти повеждахме, два пъти ни изравняваха и казахме “сбогом” на елита.
Тарикати, тарикати…
Никога не съм бил кредитен милионер. Имах само един кредит. По това време почти всички българи имаха такива.  Да, имаше кредитни милионери, обаче те го правеха за себе си, а пък аз теглих пари, за да вкарам “Хасково” в “А” група. Това е основната разлика, разбираш ли? Повечето от тези т.нар. “колеги” търсеха повече лична изява чрез футбола, опитваха се да станат популярни покрай него. Поех малко случайно клуба. По време на зимната пауза на сезон 1990/91 тогавашният президент Емил Тенев се оттегли. Човекът призна, че не може да се оправи с финансовата ситуация. Аз бях избран за президент, намерих пари и успяхме да завършим първенството. Фатални за изпадането ни бяха два мача. Домакинствахме на “Левски” и, ако бяхме били, може би щяхме да се спасим. Играхме в една страшна буря – гръмотевици, потоп…и загубихме с 2:4. За късмет бързо се върнахме сред най-добрите. Признавам, че влязохме в елита с една моя “еквилибристика”, която се позволяваше от правилника. За последния мач с прекия конкурент “Академик” в Свищов взехме четирима нови футболисти. Трима бяха от “Хебър”. Предния кръг пазарджиклии бяха изпаднали от “А” група. Наредбата позволяваше в такъв случай да се картотекират наемници. Винаги се консултирах с Панчо Панов, понеже той пишеше наредбите на БФС. За двубоя в Свищов ни подсилиха бащата на сегашния футболист на “Левски” Владимир Гаджев – Георги, Кирил Василев и Николай Митов. Четвъртото попълнение беше Станчо Герджиков от “Слънчев бярг”. Мачът беше на кръв – ако “Академик” биеше, влизаше в “А” група. На нас ни стигаше и равен. Направихме 1:1 и така през 92-а се класирахме пак за елита. В рамките на една седмица пък Василев, Митов и Гаджев изпаднаха и пак влязоха в “А” група. Тъкмо един от наемниците от Пазарджик – Кирил Василев, вкара златния гол за “Хасково”. Така станахме първи в “Б” група с 48 т. Раздадох на момчетата по 10 000 лева. Заслужиха си ги. Направиха уникално нещо!
Купонът после го проведохме в една вила на Бай Тошо. Направихме гръцко парти, цялата посуда изпочупихме. Не останаха чиния след нас. За жалост не можахме да се задържим в “А” група повече от един сезон. През 1993-а отборът завърши точно под чертата – на 15-ото място. Членовете на УС ме оставиха чисто сам да се оправям с бакиите. Когато моите пари свършиха, от тях се искаше да ме подкрепят с малки суми. Скриха се като мишки и корабът потъна. През март месец катастрофирах и нещата излязоха напълно от контрол. Това жестоко предателство не ме отказа от футбола. Малко по-късно създадох частен клуб “Марса 93”. 6-7 години го издържах сам.
Боби Михайлов не става
Боби беше добър вратар, но е слаб ръководител. Излезе и некоректен към своя ментор и учител Иван Славков, бека му пръст. На него са му слаби и ангелите. Преди е пазил режим, сега обаче се отпуши и няма спиране. Той направи и грандиозни грешки. Не може аматьорският футбол да определя развитието. Демек, професионалните клубове нямат реален глас в управлението. Аматьорите, дето има една дума – “цървулите”, от селата, които си правят някакво клубче, могат да избират главата на БФС. Сега знайни и незнайни герои командват. Как е възможно това? Това е пълен абсурд! Аз на Боби Михайлов лично му казах: “Футболът не е започнал с теб, но ще свърши с теб.” Според мен само Томас Лафчис ще оправи нашия футбол и ще раздели всичко по равно, а не по братски.
МИЛЕН ДИМИТРОВ
Снимки: Фенклуб “Гунди-Лев Яшин” (Хасково)

About Author