Боксовата легенда Георги Костадинов: Спечелих олимпийската титла със счупени ръце

Боксовата легенда Георги Костадинов: Спечелих олимпийската титла със счупени ръце

Георги Костадинов е първият олимпийски шампион по бокс на България. Легендарният боксьор е роден на 16 януари 1950 г. в Бургас. Печели титлата през 1972 г. на олимпийските игри в Мюнхен.  През 1975 г. прекратява своята кариера. После работи като треньор и учител по физическо възпитание в Бургас. Бил е треньор и в Ирак. От 1999 г. до 2014 г. е главен експерт по спорт към Община Бургас. Удостоен е с най-висшия държавен орден “Стара планина”, а също с орден “Народна република България“ I степен и златен медал “1300 години България“. Почетен гражданин е на Бургас от 2000 г. Боксовата легенда даде едно от най-откровените си интервюта.

-Г-н Костадинов, как и защо станахте боксьор?
– О, аз първоначално тренирах футбол като дете. Играех в „Ботев” (Бургас). Скришом от баща ми ходех и на бокс. Чак на 14 години се преориентирах и се качих на ринга. Ей така, на майтап беше. Един ден през 1964 г. ме взеха на състезание. 2 години по-късно участвах на републиканско първенство в Хасково. Изненадващо за всички станах първи. В залата там сигурно още ми стои снимката, със същото ляво кроше. Дадоха ми награда за най-добре представил се състезател и за най-техничен. Прибрахме се в Бургас. Баща ми видял снимката във вестника. Посрещна ме на вратата: „Оп, къде ходиш ти, бе, сине майчин? На футбол ли ходиш, бе?” Аз – мрън, мрън, мрън (смее се).  Какво да му обяснявам? Моят треньор обаче беше приятел с брат ми и успя да успокои татко. Скъсах с футбола, въпреки че двете федерации се бяха разбрали да участвам и на двете места и по двата вида спорт. На следващата година отново станах шампион по бокс. Прескочих старшата възраст и започнах направо при мъжете. През 1968 г. взех приза „Златна ръкавица”, а на края на годината триумфирах и на държавното първенство. Останалото е известно – „Странджи”, купи, медали, та чак до Олимпиадата в Мюнхен.

– Кога ви взеха в националния тим?
– За първи път получих повиквателна през 1968 г.

– Кои родни боксьори ви служеха за пример?
– Тук, в България, нямаше кой знае каква конкуренция, специално в моята категория. Между другото, аз съм се учил от грешките на другите. Гледах им мачовете и се опитвах да избягвам техните гафове. Повечето боксьори не гледат срещите на останалите си колеги. Свършва мачът и айде, кой откъде е. Липсваше разузнаване по онова време. Треньорът, каквото и да ти каже, ако противникът не го познаваш, обърне обратния гард и край! Дотам си. И затова никога не съм слушал треньорите. Викаха ми: ляв, десен, прав… прав, ляв, десен. И аз така учудих всички. Тръгвах с ляв, десен, пък тогава прав (смее се). Побърквах ги. Това бяха едни тактики и хитринки, които ми носеха успех. Останалите слушаха треньорите, аз обаче си правех каквото съм си наумил. И това ми носеше успех. Не че не съм ги уважавал хората, де. Просто моето си правех.

– Работили сте с доста треньори. На кого сте задължен най-много?
– Първият ми треньор се казваше Стефан, почина, Бог да го прости. После се подготвях пред Капрелян, който също вече не е между живите. Първата титла я взех с Васил Костов.

– Изпитвали ли сте някога страх, преди да се качите на ринга?
– Никога! Нали знаете – който го е страх от мечки, да не ходи в гората. Страх не съм имал, но предстартова треска – да. Всеки я изпитва преди важно състезание. Боксьорът не може да изпитва страх, иначе нямаше да стане боксьор. Нашият спорт е от най-опасните и рискови.

– Някога в кариерата ви нокаутиран ли сте?
– Не! Такива работи при мен няма. Дори носът ми не е бил чупен. Ама, аз не им давах да се доближат до мен, как да ме ударят. Бях страшно бърз и техничен. Никой не ме е докосвал даже.

– Каква беше първата ви заплата? А премията?
– Не си спомням каква заплата съм имал. А каква премия? Нямаше такива по онова време. В националния отбор ми даваха по 80 лева и това беше. Играехме за чест и слава, както се казва. Получавахме по едно тупане по гърба само. Големците ни викаха: „Браво! Продължавайте така”. Някакви тенекии, демек ордени, имаше тогава. С такива награди ни кичеха.

– Наскоро дарихте златния си олимпийски медал и ръкавиците на Музея на спорта. Защо го направихте?
– Вкъщи никой няма да ги види, но в музея ще ги гледат и ще си казват, че България е имала олимпийски шампиони. Трябва да се върне интересът не само към бокса, а към целия спорт. Сега децата имат компютри, не спортуват, а трябват години къртовски труд, за да станеш шампион.

– С тези ръкавици, които дарихте, колко съперници сте победили?

– С тях съм играл само на олимпиадата в Мюнхен. Петима боксьори победих с тях и ги свалих. Както медалът ми от олимпиадата е златен, ръкавиците също са златни.

– Кой беше най-тежкият ви мач на олимпиадата?

– Срещу колумбиеца Калисто Перес на четвъртфинал. Тогава си счупих ръцете. Спечелих мача с 3:2 съдийски гласа, защото удрях леко. Следващият ми сблъсък беше с тогавашния европейски шампион Лешек Блажински. Бих го с огромна разлика в точките. Удрях го, а той кляка, поглежда ме и сякаш ми казва: “Удари ме по-силно. Не искам да играя. Биеш ме”. Аз удрям, но в последния момент спирам от чувство за самосъхранение, защото болката в ръцете ми е ужасна. Макар че ми биха някакви обезболяващи инжекции преди двубоя. Иначе съм от малкото боксьори, които или нокаутират противника си, или го свалят в нокдаун. Ръкавиците ни бяха с конски косъм отвътре. В България играехме само с два чифта ръкавици от първата категория до последната. А ръкавиците се набиват отпред и все едно биеш с гола ръка. Аз биех много рязко и здраво. Така от бокса ми се изпочупиха костиците. Та болката е част от спортния ми път. Но това е сладка болка. Забравяш всичко лошо, когато медалът ти е на врата.

– На финала на Игрите побеждавате угандиеца Лео Руабуого с 5:0, въпреки че играете с две счупени ръце. Откъде намерихте сили да извършите този подвиг?
– Аз преди да тръгна заМюнхен, казах, че ще стана олимпийски шампион. Нямаше как да не си изпълня обещанието (смее се). Имах си самочувствието и класата. От бившия соцлагер ги биех наред всички – руснаци, кубинци, германци… Няколко месеца преди олимпиадата се появи един проблем. Трябваше да сваля килограми. Ръководителите на националния отбор мислеха, че няма да се справя. Обаче аз опровергах всички.

– Били сте страшно убеден в победата?
– Човешките възможности са неограничени, когато човек има голямото желание да постигне нещо. Аз отидох на Игрите в Мюнхен да стана олимпийски шампион и за нищо друго. Сребърни, бронзови медали – въобще не ми минаваха през главата. Крака да ми бяха отрязали, пак щях да стана първи. Имах любопитна случка преди Игрите. На лагер на Белмекен бяхме преди олимпиадата и дойде Тодор Живков. Пита: „Кой от вас, момчета, ще стане олимпийски шампион в Мюнхен?”. Другите мълчат, само аз ставам. “Ти си много малък, какъв шампион ще ми ставаш! Мускули имаш ли?”, се чудеше Тодор Живков. Отговорих му: “Ще стана олимпийски шампион и ще ме посрещаш”.

Вярно ли е, че сте били на път да пропуснете олимпиадата?
– Караха ме да мина в долна категория. А биех всички в Европа и не можех да свалям килограми, защото възмъжавах, растях. Тогава ме изгониха от националния отбор. Спаси ме това, че никой не искаше да ходи на състезание в тогавашния Съветски съюз, на тяхното първенство. Всички се “разболяха”, защото по това време беше по-лесно да станеш европейски шампион, отколкото шампион на Съветския съюз, в който имаше 15 републики. Тогава бях в казармата и се състезавах за ЦСКА. Аз не обичам да губя и направих фурор на първенството на СССР. Чак тогава ме върнаха в националния отбор.

– Спечелването на олимпийското злато ли е най-щастливият миг в кариерата ви?
– Разбира се. И сега настръхвам и се просълзявам, когато си спомня мига, в който издигнах българското знаме и пуснаха химна. Велик момент… До края на живота ми няма да го забравя. Не може да се опише, защото сам трябва да го преживееш. Уникално нещо. Възнагради се тригодишен къртовски труд.

– Защо се отказвате толкова рано от спорта? Заради контузиите ли?
– Е, да. Травми, травми, травми. И операция направих. Болките в двете ми ръце бяха нетърпими. Фалангите на пръстите ми бяха засегнати – пет костици бяха счупени. Изпитвах адски болки. Ръцете ми оперира през 1973 г. проф. Матев, лека му пръст. Професорът случайно ме видя след олимпиадата и ми каза: “Момче, ти ще осакатееш. Ела при мен да те оперирам”.  Извади ми кост от хълбока и я присади на ръката, за да зарасте по-бързо. Иначе имали практика да слагат свински кости. И сега имам болки на дясната ръка, но съм претръпнал.

– Когато бяхте на върха на славата, предполагам, че сте имали много височайши почитатели и много приятели. Намаляха ли драстично те в по-късно време, когато вече не бяхте толкова популярен?
– Имаше такова нещо, но ще ви кажа едно: у нас, спортистите, които сме били на върха, вече няма злоба. Иначе ние, българите, сме си злобари малко, нали знаеш. Не случайно имаме такава приказка „Не ми дреме дали аз съм добре, важното е Вуте да е зле”. Завистници има много. И на мен ми завиждаха. А уж са ми се пишели приятели…Но, както и да е. Аз не завиждам на никого. Чувал съм зад гърба си подмятания от сорта „Ей, голяма работа, станал шампион, много важно. Всичко е случайно.” Е, как да е случайно? Веднъж да стане, да кажеш, че е случайно. Ама то – първи мач, втори мач, трети… Пет мача спечелих, и то убедително в Мюнхен. Случайности в живота няма. Завист много, но както и да е. Това са неща, за които не искам да се сещам. Минаха и заминаха.

– Как се справихте със славата, връхлетяла ви след триумфа в Мюнхен?
– Никога не съм се чувствал герой или за нещо повече от другите хора. Останах си предишното момче от квартала. Аз нямах никакъв проблем със славата, други имаха.

– Имали сте изкусителна оферта от прочутия мениджър Ласло Пап…
– Най-великият унгарски боксьор е Ласло Пап. Знаеш, че той за първи път в историята става олимпийски шампион три пъти поред – през 1948 в Лондон, 1952 в Хелзинки и 1956 в Мелбърн. Два пъти е шампион на Европа в средна категория. Ласло е първият професионален боксьор от социалистическия лагер и през 1964 година става претендент за световната титла в средна категория, но унгарското комунистическо правителство не му позволява да се бие за титлата. После беше станал промоутър. Пап искаше да ме купува. Това стана, след като нашите ме бяха извадили от националния отбор. Имам любопитен случай с Ласло. На един турнир на дружествените армии се паднах да играя с негов състезател. Той обаче обяви: „Няма да играеш с моето момче”. Направи го, защото знаеше, че няма шанс срещу мен. След това Пап потърси връзка с мен. Предложението беше умопомрачаващо. Няма да ви казвам за каква сума ставаше въпрос. Щях да се бия в Канада и Западна Германия. В крайна сметка не ми разрешиха оттук и всичко пропадна. Такава беше системата. Нямаше как да ме пуснат в чужбина. Партията навсякъде имаше „ушенца”, нямаше как и да избягам. Щяха да подгонят пък тогава моите близки в България. Съжалявам, че така се разви кариерата ми. Ако бях заминал, щях сигурно да стана световен шампион. Всички щях да ги бия. Много пара се даваше още тогава на професионалистите, да не говорим сега за какво става въпрос. Чудя се сега друго. Гледам този Флойд Мейуедър. Е, кажете ми, той какъв боксьор е? Средна ръка. Бяга, скача, прави, струва. Нищо особено не е, обаче прибра рекордна сума. Просто е имал късмет да се роди в подходящото време.

– Кой е №1 за вас за всички времена?
– Касиус Клей или Мохамед Али. Най-великият за мен е той.

– Вие имахте ли някакви специални ритуали преди мач?
– Не. Не бях суеверен. Като го питам оня дали ще ме бие, той гледа нагоре. Страх ги беше всички от мен. Какво да ти разправям.

– Като треньор сте работили и в Ирак. По време на войната в Персийски залив ли беше това?
– Да. Една година изкарах в Ирак. Прибрах се. Имах да си взимам бая пари от иракчаните. Така и си останаха. За Бог да прости останаха дължимите ми заплати, но както и да е.

-Разкажете за семейството ви. Съпругата ви е бивша състезателка по художествена гимнастика…
– Да, беше и националка. Сега е треньорка. Имах и син Антонио, който за съжаление почина. Но не искам да коментирам това.

– В леката категория кого от нашите боксьори определяте като свой наследник?
– Ивайло Маринов. Хубав боксьор беше. И той танцуваше на ринга като мен.  Двамата с Петър Лесов станаха олимпийски шампиони.

– Радвате ли се на завръщането на Серафим Тодоров?
– Е, не, какво да му се радвам? Щял да се бие с Мейуедър. Отправял му предизвикателство, хвърлял му ръкавицата. Глупости! Това е проста работа сега. Не мога да го възприема. Серафим откога е прекратил активната си кариера? Пуши, пие, отпуснал се е… От години е спрял да тренира сериозно. Сега ще ми ходи и ще играе… Как ще стане. В махалата може да играе, но не и с Мейуедър.

– Следите ли изявите на Кубрат Пулев?
– Да, гледам му мачовете. Трудно ще му бъде да стигне отново до бой за световната титла, както му се откри шанс с Владимир Кличко. Кобрата сам си е виновен. Беше се поотпуснал, защото му даваха само слаби съперници. Много грешки направи в мача с украинеца. Вместо да подходи по-внимателно, той избра погрешна тактика. Прибърза, искаше рано да реши мача. Трябваше по-тарикатски да подходи. Да използва хитринки, да изчака и види къде са слабостите на Кличко, къде и как да го удари. Вместо това хвърли се ва банк и беше нокаутиран бързо-бързо. Подходи с прийоми от аматьорския бокс, което нямаше как да върви срещу съперник като Кличко. Дано отново да има този шанс…Но трябва да качи нивото, да тренира по-сериозно, да се бие с класни спаринг-партньори, а не с такива кръчмарски биячи, каквито видяхме в последно време. От такива съперници Пулев полза няма. Гледам го, че е почнал да променя тактиката си. Ляв, прав, дай оттука, оттам.

– Диетите и непрекъснатото сваляне на килограми ли беше най-големият ви ад като състезател?
– О, не ми напомняй. По 7-8 кила свалях преди състезание. Не ме питай…Глад, глад и само глад. Тренировки и сауна. Така е. Големият спорт дава много, но и много взима. Дава слава, но пък взима половината здраве.

– Вие занимавате ли се с бокс в момента? Защо не предавате опита си на малките?
– Не, нямам никакво желание да преподавам. Децата нямат елементарна двигателна култура и спортни навици. В училищата дори нямат часове по физкултура. Толкова правителства се смениха, а разрухата става все по-голяма. Нашите спортисти тренират при много неравностойни условия в сравнение с колегите си от по-развитите страни. Дори и в африканските държави вече има по-добра база и финансиране, отколкото у нас. Специалистите бяха прогонени, някои се отказаха, други отидоха в чужбина. Останаха само последни мохикани, които са или идеалисти, или мазохисти.

– Вие сте бургазлия, морето ли ви зарежда най-много?
– Разбира се. От малък съм си рибарче. Имам си една лодка и с нея излизам в морето. Разкарваме се с приятели.

– Наскоро претърпяхте тежка операция…
– Правиха ми операция на сърцето. Професор Начев от болница “Света Екатерина” ми смени клапа. Сега съм с изкуствена. Като в тунел бях, чак в болницата се осъзнах. Най-лошо ми се отрази на психиката – предпочитах да се кача на ринга и да ме бият, отколкото да ме отварят на операционната маса. Беше голям шок.

– Как живеете сега? Кое ви радва най-много?
– Какво да ме радва? Пенсионер съм, седя си предимно вкъщи. Виждам се от време на време с приятели и това е. Често ми идва да се махна от големия град и да отида някъде на спокойствие.

– Защо е объркана рождената ви дата?
– Ама и аз не зная защо постоянно ваши колеги бъркат, че съм бил роден на 3 март. А всъщност съм роден на 16 януари. Кой го измисли това навремето. На 50-годишнината ми честитиха с три месеца закъснение, а не през януари (смее се). Дори по телевизията. Къде е 16 януари, къде е 3 март.

– Милиони зрители по света харесват филмите за бокс. „Разяреният бик” и „Роки” са еталони в жанра. На вас допадат ли ви?
– Като филми са интересни. Колкото до това дали Робърт де Ниро и Силвестър Сталоун са добри боксьори, това е отделен въпрос. Стойката я имат, имат някакви прилични данни, но при ударите си личи, че са аматьори. Ударите им са малко кривички. Виж, Мики Рурк е бил боксьор, играл е професионални мачове. Също така и братът на Джулия Робъртс – Ерик. Погледни му ръцете как са му начупени.
Милен ДИМИТРОВ

About Author