Класация на позора

Класация на позора

Има ли по-голям абсурд в и без това най-скандалната за българския футбол година от това да избираме най-добър сред футболистите? В годината, в която клубните ни отбори отпаднаха от европейските турнири, още докато хората уреждаха летните си отпуски и едва започваха да разпъват кърпи по плажовете.

Ако сте забравили, съществуват и такива отбори като „Милсами” и „Йелгава”, които се оказаха непосилно препятствие за уж най-силните български тимове.

В годината, в която най-сериозните конкуренти на шампиона „Лудогорец” бяха пратени с административно решение в аматьорските групи, а силните им състави бяха разпилени.

В годината, в която капитанът на втория най-титулуван български клуб и титуляр в националния отбор за пореден път се оказа нежелан от нормален европейски отбор и след неколкомесечна почивка се прибра в родния клуб, където на минутата се превърна в титуляр и го изведе до второ място в класирането.

В годината, в която играчите от националния отбор за пореден път следяха жребий за голямо първенство с бира и чипс в ръка пред телевизорите.

А в този жребий участваха Албания, Северна Ирландия, Исландия, Унгария, Румъния… В тази година ни предлагат да избираме най-добрия футболист? Е, кой да бъде този играч?

Владо Стоянов ли – последният победител в анкетата? Ами неговият „Лудогорец” се сгромоляса тежко в предварителния кръг за Шампионската лига, след това Стоянов изгуби титулярното си място в конкуренцията на сърбо-канадеца Борян, а за капак, изглежда, е прибавил и няколко килограма отгоре върху и без това неособено спортната си фигура.

Другият национален вратар Николай Михайлов може по-скоро да използваме като шега, докато говорим за най-добрия футболист на която и да е година.

Потенциалът сред защитниците е също толкова свит. Играещият на най-високо ниво Иван Иванов всъщност не игра цяла година заради контузия. Бодуров изглежда приключил с голямата игра, Георги Терзиев е на приливи и отливи, Страхил Попов все още не е направил големия си мач, а Бандаловски започна все по-често да играе за „Партизан”, но това (случайно или не) съвпадна с тоталния срив на довчерашния шампион без конкуренция в западната ни съседка, който в момента се лута в средата на класирането.

Време е отново за шега – братя Миневи са другите потенциални футболисти на годината, защото все пак са титуляри в своите клубове и в националния отбор. И с това шегите приключват, защото става още по-тъжно.

Кои са полузащитниците, които биха могли да претендират за титлата „Футболист на годината” за 2015-а? Капитанът на шампиона и твърд титуляр в националния отбор би трябвало да е сред основните заподозрени.

Но нали обещахме, че сме спрели с шегите, затова няма дори да обясняваме защо евентуалното присъствие на Светослав Дяков изобщо сред номинираните ще бъде истинска трагедия.

Да коментираме доскорошните надежди Симеон Славчев и Тодор Неделев е излишно губене на време, а кариерите на Александър Тонев и Михаил Александров – други млади и перспективни играчи, също зациклиха здраво през изминалата година. Ивайло Чочев и Георги Миланов се превърнаха в постоянни фигури, но все още не и във величини в „Палермо” и ЦСКА (Москва).

В „Левски” имат няколко млади играчи (Краев, Деян Иванов и братя Цоневи), които обаче трябва сериозно да поработят, преди да попаднат в полезрението на специалистите за класацията, дори в тази постна футболна година. Същото важи и за талантливите и израстващи през последните месеци Кирил Десподов, Никола Колев и Кристиян Малинов от „Литекс”.

Нападението? Обикновено те са с едни гърди пред изявилите се на другите постове, защото все пак целта на футбола е да се бележат голове и тези, които го правят, имат най-голям принос за успехите. Българските отбори – национален и клубни, обаче нито имат успехи, нито играят атакуващ футбол.

Тазгодишното първенство е най-импотентното в историята, а неумението да се градят атаки и да се бележат голове – най-същностната му характеристика.

Ако има някакъв проблясък, то той почти винаги се дължи на чуждестранните играчи. Не е случаен фактът, че водачите в класирането при голмайсторите са все легионери – Данило Асприля, Клаудио Кешерю, Матиас Куриор и Бьорн Йонсен, а в челната десетка българите са само трима, и то с някакви си 5-6 гола на сметките за изминалите 20 кръга.

Какво правят зад граница някои от родните нападатели, доскоро определяни като големи надежди? Венцислав Христов стигна до резервните скамейки в хърватския „Риека” и албанския „Шкендербеу”, Илиян Мицански постъпи като всеки играч в залеза на кариерата си и пое на изток към Корея, Валери Божинов разтърси „Партизан” не с голове, а с неразбираем сърбо-английски и със скандални снимки след тежки за отбора загуби.

Бербоманията отново се развихри през лятото на 2015-а, но настроението на феновете на ПАОК се преобърна по-скоро от очакваното и неизбежното. Да се чуди човек защо Бербо се спря на варианта с южняшки отбор с огромна маса фенове, след като винаги е предпочитал по-уютните и тихи футболни места. Но това е друга тема…

Накрая да се спрем на сочения като фаворит и почти сигурен „Футболист на 2015 г.” Ивелин Попов. Трансферът му в „Спартак” (Москва) през лятото наистина може да се сочи като крачка напред в кариерата му, а и Попов се възползва от гласуваното му доверие в руския гранд и отбеляза няколко решаващи гола от началото на сезона.

Само че за да си „Футболист на годината”, се изискват и някои други постижения и качества, които не кореспондират нито с футболиста, нито с личността на Ивелин Попов. Вижте само какви футболисти, шампиони и големи мъже са носители на титлата: Георги Найденов (ЦСКА, 1961), Иван Колев (ЦСКА, 1962), Александър Шаламанов (Славия, 1963 и 1966), Никола Котков (Локомотив София, 1964), Георги Аспарухов (Левски, 1965), Димитър Пенев (ЦСКА, 1967 и 1971), Христо Бонев (Локомотив Пловдив, 1969 , 1972 и 1973), Атанас Михайлов (Локомотив София, 1979), Георги Велинов (ЦСКА, 1981), Любослав Пенев (ЦСКА, 1988), Христо Стоичков (ЦСКА, Барселона, 1989, 1990, 1991, 1992 и 1994), Красимир Балъков (Щутгарт, 1995 и 1997).

Някъде там, около последния ни силен национален отбор се къса нишката между големите играчи, шампиони и личности със съвременните, на които неизменно им липсва по някой от тези три компонента.

Изключение, разбира се, прави триото Бербатов, Мартин Петров и Стилиян Петров, които покориха много международни върхове, ставаха шампиони и класираха националния отбор за последно на голям форум.

Деградацията обаче започна през 1999 г. с избирането на Александър Александров (Левски), продължи с Георги Иванов (Левски, 2000 и 2001), за да стигне през последните четири години до дъното – Николай Михайлов (Твенте, 2011), Георги Миланов (Литекс, 2012), Иван Иванов (Базел, 2013), Владислав Стоянов (Лудогорец, 2014).

В тази низходяща тенденция всъщност Ивелин Попов е идеален завършек. Капитанът, който може с лека ръка да пропилява малките останали шансове за националния отбор в името на някакви проблеми от съблекалнята. Играчът, който дави мъката с бутилка уиски и болкоуспокояващи и не се притеснява да го съобщи публично.

А друг път поръчва каса бира за хотелската стая в навечерието на важна квалификация. Човекът, за когото се твърди, че обича да издевателства над по-нискостоящите от него в йерархията в националния отбор.

За честта на хората, които през 60-те, 70-те, 80-те и 90-те са били удостоявани с титлата „Футболист на годината”, е редно да се обяви нулева година. Закъсняла с почти десетилетие, но крайно необходима, за да послужи за отрезвяване. И за да съхрани достойнството на легендите.

Стоян ГЕНОВ, в. “Новинар”

снимка: ludogorets.com

About Author