Ради Здравков: Трябва да се потърси отговорност от убийците на ЦСКА

Ради Здравков: Трябва да се потърси отговорност от убийците на ЦСКА

Радослав Здравков е роден на 30 юли 1956 г. Играл е в „Локомотив” (Сф), ЦСКА, португалските „Шавеш”, „Спортинг” (Брага), „Пасош де Ферейра”, „Фелгейрош”, „Янтра” (Габрово), ЛЕКС (Ловеч). Има 307 мача и 81 гола в „А” група, от които 165 мача и 48 гола за ЦСКА. Има 75 мача и 10 гола за “А” националния отбор, 1 мач за “Б” националния отбор, 18 мача с 5 гола за младежкия и 17 мача с 4 гола за юношески национален отбор. Европейски шампион за юноши през 1974 г. Участва на Световното първенство през 1986 г. в Мексико. Четирикратен шампион на България (1978 – с Локомотив, 1981, 1982, 1983 – с ЦСКА). Носител на Купата на страната (1981, 1983 и 1985) и на Купата на Съветската армия (1985 и 1986 г.). Полуфиналист за КЕШ през 1982 г. Футболист № 1 на България за 1982 г. Бил е треньор на ЛЕКС, „Локомотив” (Сф, „Литекс” (Ловеч), „Славия”, „Локомотив” (Пд), „Спартак” (Варна), „Черно море”, както и помощник-треньор на националния отбор, „Литекс” и ЦСКА. За последно беше асистент на Едуард Ераносян в „Лудогорец” (Разград).

-Г-н Здравков, какъв е вашият коментар за случващото се в ЦСКА?
-Ситуацията на „Армията” е такава, че разделя хората. Както ветераните, така и феновете. За това убийство на клуба са виновни хората, които управляваха ЦСКА в последните години. Аз имам мое мнение по въпроса. Трябва да се потърси отговорност от тези, които доведоха славния клуб до този крах, източвайки го. Може би тактиката е да се цели разделение на „червената” общност. Не визирам последната година. През предните сезони целенасочено се манипулираше общественото мнение относно случващото се на „Армията”.Феновете бяха настройвани срещу определени ветерани. Това действие си има своята цел. Като се изключи дълга към НАП, който е 10-11 милиона лева, натрупан в годините назад, останалите пари са поели странен път. Много ще се радвам, ако някой намери доказателства за да ме обори. „Титан” оставиха на Александър Томов задължения в размер на 5 милиона лева. ЦСКА в момента е на това дередже, да има синдик, който може да обяви несъстоятелност, защото тези 5 милиона са се увеличили петкратно. Не два пъти, не три пъти, а пет пъти! Действително вече няма човек, който да плати сметката.

-Откъде се е получила тази разлика според вас?
-Бюджетът на ЦСКА беше висок. Тези две години, които трябваше да бъдат оздравителни, с какво оздравиха клуба? С нищо! Нали щеше да има затягане на колана? Единственото „затягане” беше уволнението на бат Стоян обущаря, Запрянов, домакина на юношите Томето, Бог да го прости, както и 2-3 чистачки, които взимаха минимални заплати от по 300 лева. Това ли им беше гениалният план? През тези 2 години през „Армията” преминаха близо 60 чужденци. Голямата лъжа беше, че максималната заплата в ЦСКА е била 15 000 лева. Голяма лъжа е и това, че футболистите били дошли без трансферна сума. Бюджетът – висок, а цената каква е? Защо се обявиха за спасители? За мен добър пример в положетелен аспект е треньорът на волейболния ЦСКА Александър Попов. Той какво направи? Икономии, икономии, продава, а не купува. Да, в първенството нямаше успехи, но клубът се закрепи и оцеля в кризата. Във футболния клуб какво се получи? За две години наливане, източване, плащане, присвояване на огромни средства, които плюс това не са на президента на клуба. Взимаха се големи кредити от други хора. В момента ЦСКА е в такава ситуация поставен, че не може да се вземе правилното решение. Хората са объркани. Някои искат в „А” група, други са за варианта с окръжната група. Оттук идва това разделение.

-Вие лично за кой вариант сте?
-Аз като част от историята на ЦСКА желая най-много да я съхраним и нея, и трофеите. Никой обаче не ни дава гаранции, че това ще се случи.

-„За” или „против” евентуално обединение с „Литекс” сте?
-Пак повтарям, че подържам този вариант, който ще позволи историята на ЦСКА да бъде запазена. Един клуб се крепи на привържениците си и на историята. Как младите хора ще се асоциират с нашия клуб? Някои ветерани и фенове държат на всяка цена ЦСКА да бъде в „А” група. Аз не съм от тях. Това са двата варианти – „А” група или историята. Ако някой знае трети такъв, нека излезе и да го каже.-Гледате ли мачовете на ЦСКА в Югозападната „В” група?
-Доскоро, както знаете, не бях в София. Работих в „Лудогорец”. Гледах мачовете по телевизията. Имам впечатления. Виждам, че Христо Янев и колегите му се справят добре със ситуацията. Играе се с настроение, налага се определен стил на игра, радвам се, че феновете са все още ентусиазирани и подкрепят. Но съм доста обезпокоен с оглед бъдещето.

-Как си обяснявате кризата, в която беше изпаднал шампионът „Лудогорец”? Защо не успяхте да наложите идеите си със старши треньора Едуард Ераносян?
– При нас отборът не показваше постоянство. Все си мисля, че „Лудогорец” притежава много качествени футболисти и все още е фаворит за титлата.

-Все още ли ви боли от начина, по който бяхте освободени с Любослав Пенев от националния отбор?
-Е, никога не е приятно, когато става по този начин. Аз два пъти съм уволняван в кариерата си. Първият път го направи Николай Гигов, и то въпреки, че бях му донесъл Купа на България и сребърни медали от първенството. Тогава две седмици преди старта на шампионата Гигов ме махна от поста. Вторият път беше от националния тим. Заболя ме, да си призная честно. Не го направиха по цивилизован начин. Ще ви кажа нещо, което за първи изнасям пред медиите. Няколко месеца преди да ни уволнят поднових договора си с БФС. Имаше един момент, в който можеше да отида и да го разтрогна. Получих едно изключително изкушаващо предложение от Африка. Не уведомих даже Любо за това. Останах лоялен към националния отбор. Точна затова казвам, че от БФС не постъпиха коректно. Липсваше човешко отношение в начина, по който ни смениха. Пратиха някакъв човек с едни листа да ги подписваме…

-Искам да ви върна към самото начало на вашата кариера. Спомняте ли си първата титла с отбора на 63-о училеще в Требич?
-Е, разбира се. Станахме шампиони за пионери. Изключително много съм задължен на бате Жоро Петков – първия ми треньор. С цялостното влияние, което оказа в моето развитие. Макар че по онова време не се задържах дълго на едно място. Баща ми Методи беше офицер от Строителни войски. По разпределение го изпратиха в Благоевград. За съжаление той се разболя тежко и трябваше да се приберем в София. Иначе той е бивш футболист. Стигнал е до дублиращия отбор на “Славия” навремето. Бате Жоро беше първият човек, който ме забеляза. Това стана със съдействието на небезизвестния Борислав Хаджиев – Шмайзера, който беше войник при баща ми. Петков ми даде тласъка, необходимите насоки. След престоя във “Вихър” (Требич) започнах да тренирам организирано в “Локомотив” (Сф).

-Винаги ли сте играли като халф?
-Като дете – да. По-късно откриха в мен универсални качества и ме преквалифицираха като ляво крило. Като ученик в техникума изненадващо за мен пристигна повиквателна за мъжкия тим. Не си спомням срещу кой отбор дебютирах в “А” група, но беше през сезон 1973/1974.

-През същата 1974 г. сте основна фигура в епохалния триумф на юношеските национали, които стават европейски шампиони в Швеция под ръководството на Цветан Илчев и Григор Петков…
-Да, това е един от първите върхове в моята кариера. На финала бихме Югославия с 1:0 след гол на Красимир Маналов – Малкия орел. Самите резултати – 2:1, 3:2, 1:0, показват, че силите са били изравнени. Може би сме показали необходимата класа, за да триумфираме. Независимо, че имахме много талантливо поколени, а повечето от нас направиха и прилични кариери в професионалния футбол. Заслугата на нашите треньори е огромна. За съжаление това така си и остана като последен голям успех на наши подрастващи футболисти. Това е скъп спомен за мен.

-Как стигнахте до титлата през 1978 г.? “Локо” наруши хегемонията на грандовете “Левски” и ЦСКА…
-Бяхме изключително балансиран отбор за онова време. Имахме изградена стратегия, която ни помагаше. Всички се влагахме еднакво на терена, трудно позволявахме на противника да ни тормози. Абе, с една дума – стабилна защита, добър вратар в лицето на Румен Горанов, гъвкава средна линия и добра контраатака. С наличието на един гений като Начко Михайлов тези контри ставаха убийствени. Да не забравяме и ролята на старши треньора. Васил Методиев е голям, ама много голям! Неговата заслуга е, че направи колектив. Нашата скамейка беше много къса. Разчиташе се едва на 19 футболисти. Игаехме обаче не повече от 13-14. Това, че е успял да ни съхрани през цялото време, говори за неговите способности.

-Кой е най-кошмарният период в кариерата ви?
-Те са няколко. Първият е, когато ми счупиха крака на мач в Дупница. Любен Колев го направи. Куриозното беше, че той беше много добър мой приятел. Играехме много често заедно в младежкия национален отбор. След това той игра и в „Левски” малко. Честно казано, не му се сърдя за това нещо, въпреки че влизането му беше по-твърдо от нормалното. Любен беше по-сърцат футболист, обичаше сериозните единоборства. Като се вземе предвид нивото на тогавашната ни медицина, аз се възстанових доста бързо. Изкарах 45 дни в гипс и на 90-ия ден влязох в игра. Вторият период е раздялата с „Локомотив” (София), а след това и наказанието, което ми наложиха, след като подписах с ЦСКА.

-Не се разделяте по най-приятния начин с „Локомотив”…
-Да, така е. Ще ви кажа истината. Аз съм доста честолюбив, даже в някои моменти и прекалено. Тогава ръководството на клуба не прецени добре ситуацията и взе неадекватно решение. С това окончателно се убедих, че е дошъл моментът да избягам от „Локомотив”. В продължение на близо две години бях заблуждаван и лъган, те се отнесоха несериозно. Става въпрос за лични проблеми. Много лесно можеха да се вземат в ръце и да решат проблема ми с техникума, където учех. Заради „Локомотив” и заради футбола там учих само половин година. Училището винаги ми е пречело на футбола. Трябваше да се плати една сума, за която техникумът ме осъди. Моите началници не си изпълниха обещанието. След това си счупих крака. Някакво недоглеждане, забавяне на подновяването на застраховката, ми изигра лоша шега. Не получих и тази застраховка, въпреки че си бях дал здравето за родния клуб. Поставих им ултиматум, те не го изпълниха. Прецениха, че като скромен младеж аз ще се уплаша. Това наказание от тяхна страна беше, че ме лишиха от премия за третото място. Не ме пуснаха срещу „Академик” (Сф) през главата на старши треньора Васко Методиев. Да, колегите спечелиха медалите, но огорчението остана в мен. Реших, че за мен няма място повече в „Надежда” и подписах с ЦСКА.

-Освен от ЦСКА, имахте ли оферта от „Левски”?
-Не, никога не съм имал контакт със „сините”. Всички знаят моето негативно отношение към „Левски”. То датира още от финала за Купата на Съветската армия през 1977 г., когато ни излъгаха по най-гаден начин. Тогава бях много огорчен, както и останалите ми съотборници. Никога нямаше да отида на „Герена”. Бях се зарекъл.

– Подписвате с ЦСКА, но без разрешението на Локомотив (София). В резултат на това БФС ви наказва тежко, вадейки ви от футбола за определен период. Как ви се отрази санкцията?
-Е, това са ми най-тежките мигове в живота.  Година и четири месеца…Бях национал, но… Доста се отчаях. Не виждахме с моето семейство някаква надежда, че нещата могат да се оправят.  Минавало ми е през акъла да се откажа от футбола, но не бях подготвен да правя нищо друго, освен да играя футбол. За мой късмет нито за момент не бях забравен от ЦСКА. Заедно със Стойчо Младенов си изтърпяхме санкцията. Нямахме право да играем дори в контроли. Само тренирахме. Бях вече офицер от Българската армия, получавах си заплатата, въпреки че не играех. Вниманието на треньори и шефове на ЦСКА ми помогнаха кошмарът да премине по-леко.

-Дебютът за ЦСКА спомняте ли си го?
– Срещу полския „Шомберки” (Битом). На 22 октомври 1980 г. Бихме с 4:0. Аз влязох на почивката на мястото на Марио Вълков. Отбелязах последното попадение в 75-ата минута. Това беше моета завръщане във футбола. В следващия мач, този път за първенство, с мой гол победихме „Пирин” в Благоевград. Оттогава ми тръгна и не излязох от титулярния състав. Първият ми сезон на „Армията” беше успеше – в 21 мача вкарах 9 гола. Между другото, въпреки че никога не съм играл централен нападател, във всеки отбор съм бил сред водещите голмайстори.

-Имахте интересен начин на биене на дузпи – без засилка…

-Не съм го копирал от никого. Просто на тренировки, без да искам, случайно, усвоих този маниер. Придвижването ми към топката беше максимално бавно. Изчаквах реакцията на вратаря и тогава стрелях.

-Имате ли пропусната важна дузпа?
-Имам, да. С националния отбор играехме в Германия на тежък и заледен терен. Тогава се провалих от „бялата точка”. Общо да съм изпуснал 3 или 4 дузпи. Имам реализирани над 30 сигурно.  Бях щатен изпълнител в ЦСКА. Имало е случаи, когато от 20 поредни дузпи съм ги вкарвал всичките.

-Кой е най-скъпият ви спомен от евромачовете?
-Като важност ще дам предпочитания за полуфинала за КЕШ с „Байерн”  на 7 април 1982 г., когато бихме с 4:3, а аз вкарах дузпа.  Ако бяхме с по-голяма рутина и самочувствие, можехме да станем европейски шампиони. Не по-малко трудности и като важност преживяхме срещу „Реал Сосиедад” в Сан Себастиан – 0:0. Това се случи на 30 септември 1981 г. В първата среща спечелихме с 1:0, а Цецо Йончев вкара победния гол и се контузи тежко. Не по-малко скъпи са ми и сблъсъците с „Монако”.

-Как ще коментирате работата на Аспарух Никодимов и Димитър Пенев тогава? Какви са техните заслуги за чутовните успехи?
-Най-дълго съм работил с бат Паро. Успехите и визитката му говорят сами по себе си. Имаше добро настроение в отбора. Все пак и двамата с Пенчо (Димитър Пенев – б.р.) доскоро самите те бяха футболисти. Лесно намираха общ език с нас. Много съм им благодарен. На много неща ме научиха. Завинаги за мен те ще си останат просто бат Паро и бат Пенчо. Най-много ми помогнаха по време на онова жестоко наказание. Ако не бяха те, никой може би нямаше сега да си спомня, че съм играл някога футбол. Каквото и да направят, няма да си променя мнението за тях.

-През 1982 година ставате Футболист №1 на България…
-Така са преценили журналистите, така са гласували. Но лично за мен най-силните си години изкарах в Португалия.

-Играли сте в мното вечни дербита. Коя е най-скъпата ви победа?
-Може би тази на 19 юни 1985 г. Въпреки че този мач е свързан и с лош спомен за мен. Получих тежка контузия заради Пламен Николов. Мисля, че умишлено ме контузи. Можеше и да ме предпази. Топката беше много далече от него, летеше по тревата. Аз вече я овладявах, Николов обаче така ми влезе с бутоните, че ми разпра крака на десет сантиметра. Виждаше се костта! С линейка ме закараха в „Пирогов”. Зашиха ме с десет шева. Там научих за скандалите. Левскарите летяха високо в облаците като самочувствие. Бяха се помислили за голяма работа. Едва ли не очакваха сами да си паднем, но не им се сбъднаха плановете. Натрихме им носовете.

-Искам да ви върна към един велик мач на българския национален отбор на 21 декември 1983 г. Паднахме в Сплит от Югославия в европейска квалификация с 2:3. Защо в последната минута при резултат 2:2 не подадохте на Гошо Димитров или Божидар Искренов, които бяха излезли в по-чисти позиции пред вратата на домакините?
-В една ситуация винаги има няколко избора. Както можеше да подам, така можеше и да бия. В процентно съотношение, след като излязох на стрелкова позиция, цялата ми концентрация и внимание беше съсредоточено към вратата. Определено превъзхождахме югославяните. Спомням си добре ситуацията, въпреки че никога не съм я гледал на видео. Всичко се разви много бързо. В такива ситуации няма време за мислене. Реших да стрелям. За съжаление вратарят Симович изби с върха на обувките. Нямах никакъв късмет! Ако днес съм в същата ситуация, пак ще стрелям. Приказките за уговорка са измислици. Смятам, че моите действия бяха правилни. Липсваше ми шанс.

-Потърсиха ли ви след мача сметка в съблекалнята?
-Не. Всички бяхме разочаровани и ядосани. Никой не ме е упреквал.

-В Португалия изживявате своеобразен ренесанс в кариерата си. Имахте ли и други предложения, освен това от „Шавеш”?
– Едва след като направих силен сезон там, получих оферти. Потърсиха ме „Бенфика” и Депортиво” (Ла Коруня), но президентът на клуба не ме пусна заради феновете. Щеше да стане истински бунт, ако бях напуснал „Шавеш”. Иначе всичко беше уговорено и като трансферна сума, и като лични условия. С „Шавеш” са свързани прекрасни мои спомени. Страшно много ме уважават хората там и до днес. Наскоро бях поканен за честване 25-годишнината от първото участие на тима в евротурнирите. Имах и доста успехи. Избраха ме за чужденец №1 на първенството. Първата година се спасихме от изпадане. Втората бяхме в горната половина на таблицата. И третата се класирахме за евротурнирите. Треньор ни беше Раул Агуаш. За три години вкарах 58 гола.

-В тима ви имаше ли други българи?
-На втората дойде Георги Славков – Бенкса. После аз преминах в „Спортинг” (Брага), а на моето място дойде Лъчезар Танев. След Брага кариерата ми продължи в португалската Втора лига – в „Пасош де Ферейра”. Спечелихме промоция за елита. Преминах в третодивизионния „Фелгейрош” и отново се изкачихме в горната дивизия.

-После имате един полусезон в „Янтра” (Габрово)…
-Да, и го спасихме отбора от изпадане. Направихме впечатляващи победи и успяхме да останем в групата. Бяхме се събрали все стари кучета – Коце Янчев, Преслав Гетов, Стефан Бачев, Славчо Илиев…Няма да забравя победата ни над ЦСКА. Бихме ги с 2:1 , а аз вкарах и двата гола от дузпи.

-Започнахте треньорската си кариера в Ловеч по времето на кредитния милионер Георги Аврамов – Жоро Лекса…
-Отидох там като играещ помощник-треньор. Старши трябваше да бъде Аспарух Никодимов, обаче Жоро Лекса го излъга за пари, не му доведе и обещаните футболисти. Паро се махна и по неволя поех кормилото.

-Начело на „Локомотив” имахте успехи. Изведохте родния си тим до последния трофей засега в историята – Купата на България през 1995 г. На финала бихте „Ботев” (Пд) с 4:2. И до днес обаче се помни срамното 0:8 от „Левски” на 20.11.1994 г. Защо се стигна до погрома?
-Не мога да си го обясня. „Левски” бяха много силни тогава. В този период смазаха ЦСКА със 7:1, „Ботев” (Пд) с 6:1. На практика бяха непобедими на вътрешния фронт. Колкото до победния финал за Купата…Ако кажа, че не съм очаквал победата, значи да излъжа. Твърдо вярвах в собствените си качества, както и в тези на футболистите. Изградихме добър отбор, пълен с известни и доказани имена. Неслучайно докрая на сезона бяхме основен конкурент за титлата на „Левски”. Накрая не издържахме по ред причини.

-Какви са отношенията ви със Стойчо Младенов?
-(б.р.- мълчи дълго). Вижте, с този човек сме спали в една стая. Бяхме страшно близки, като братя едва ли не. Няма да е преувеличено, ако кажа, че поддържам връзки с всички мои колеги от миналото. Със Стойчо ситуацията е следната: като възпитани хора, които са делили една стая и са играли рамо до рамо дълги години, когато се срещнем, се поздравяваме. Но дотам…
Милен ДИМИТРОВ

About Author