Демократура или Диктатура на демокрацията

Демократура или Диктатура на демокрацията

Всеки, който прочете тази книга, ще остане изненадан. Дори по-точно е да се каже, че изненадата е не след прочитането – а започва още с първите й редове. Всъщност, за повечето читатели ще е валидна думата „шокиран“, и този ефект се постига още с нейното начало – като не само не намалява, но и нараства прогресивно с навлизането навътре в текста.

По степен и причини на шока (или, най-малкото, изненадата) от това, което ще срещнат в „Демократура или диктатура на демокрацията“, мисля, че читателите биха се разделили на две части.

Едните ще бъдат сюрпризирани от обстоятелството, че въобще е възможен подобен начин на мислене.

Причината тук е ясна: съвременният човек е възпитан, приучен, дори някой с вкус към силните изрази би казал: „дресиран“, да мисли идеологически. Стереотипно. Конвейерно. С категориите, щампите и клишетата, които не просто неизбежно, а задължително и целенасочено вкарват мисленето му в определени граници и не само дирижират целия му живот – но са направлявали и определяли живота на поколения преди него, и по този начин са намалили до минимум шанса му за свободен избор. Възможността, и то възможност, така ярко демонстрирана в тази книга, да бъде заявен категорично и безкомпромисно друг начин на мислене, вкарва тази група читатели в един ползотворен, положителен, градивен стрес буквално от първите изречения и това продължава до края на книгата, защото „изненадите“, поднесени от декларираната авторска философия, буквално извират с всяка следваща глава.
Тази първа група може да определим като „стресираните“ читатели.
Другата част ще бъдат сюрпризирани не толкова от начина (за който те са се досещали и преди да разтворят „Демократура или Диктатура на демокрацията“) на възприемане на политическата система, в която живеем – колкото от самия факт на появата, изявата и „излизането на бял свят“ на този начин в публичното пространство. Тук може да поставим по-“вещите“ в разплитане на исторически мистерии и загадки – но загадки не по форма и разчитащи на външните ефекти, колкото скрити в лабиринтите на едно непривично и разрушаващо клишетата трактуване на историческите явления.

Защото тази книга действително и в пълния смисъл на думата е изненада.
Тя е огромна изненада както за читателите, така и за изкушените литературни критици (доколкото все още са останали), а да не говорим за хората с повече или по-малко афинитет към размисъл върху обществено-политическата действителност, която ни обкръжава. Съзнанието и на едните, и на другите очевидно ще бъде доведено до точката на кипене; на привържениците на демокрацията – от възмущение и негодувание заради безмилостната дисекция на любимата им политическа система, а на противниците й – от чувство за солидарност и съпричастност с един автор, който се е осмелил да „озвучи“ в публичното пространство техните по необходимост затаени съмнения, споделяни само в лични разговори от кухненско-поверителен вид.
Рязкото, категорично, демонстративно-безкомпромисно, но (което е най-важното!) подкрепяно на всяка страница с примери и аргументи отричане, отхвърляне и заклеймяване на демокрацията (без кавички – бива низвергната истинската, автентичната демокрация!) блика с неподправено негодувание буквално от всяка страница на тази книга. Шокиращите подробности около зверските деяния на основоположниците на съвременната демокрация – френските републиканци от 1789-1794 гг. в Глава 10 – „Вандея“ се преплитат и наслагват върху „Подлите технологии на демокрацията“ (Глава 3), обрастват с подробности от демократичната пропаганда чрез художествени образи (Глава 15 – „Злият испански губернатор“) и се оказват закономерно звено от схващането за „Демокрацията – медицинско отклонение“ (Глава 5).

В едно съм абсолютно сигурен: сред океана от книжнина, залял ни след 1989 г. с автори, теми, жанрове, идеи, философия и пр., не може да се намери по-яростно отричане на тази политическа система от романа-есе на Любомир Чолаков „Демократура или Диктатура на демокрацията“. Повествованието се води във формата на диалог между двама герои, характерни в своята условност още с имената си – Демократ и Антидемократ, една пряка реплика към жанра роман-диалог, водещ своето начало още от диалозите на Платон и по-късно достигнал върховете си в Ренесанса с „Утопия“ на Томар Мор и „Градът на слънцето“ на Томазо Кампанела.
Чолаков обаче отхвърля дори и екзистенц-минимума на художествената метафорика, като не оставя никакво съмнение, че стилистиката на „роман“ е просто извън авторските му намерения. Обаче, колкото и парадоксално да звучи в случая, наличието на персонажи, независимо от факта, че трудно се вписват в жанра на „есето“, лично според мен е благоприятно и подпомага автора за по-пълното разкриване на тезите и антитезите, върху които разсъждава. Дори безцеремонната трансформация на „диалога“ фактически в монолог не успява да попречи на разглеждането на проблема с демокрацията от различни ракурси. Защото тезите на Демократа, които се предпоставят в началото на всяка глава, са ни до болка познати от ежедневното им, а ако имаме предвид „многоканалността на съвременното медийно въздействие върху човешкото съзнание – ежечасното и ежеминутното им повтаряне, потретяне, въобще постоянно ретланслиране по всевъзможни начини и с пълния набор комуникативни средства от арсенала на идеологическата пропаганда. Затова е и очевидно, че те нямат нужда от още едно, допълнително и в случая съвсем излишно преповтаряне – просто са и без това достатъчно известни, буквално до втръсване.
Докато разгърнатите в широк, и обикновено неочакван, план разсъждения на Антидемократа ни принуждават толкова често да се спъваме в необходимостта ние самите да започнем да си задаваме въпросите, които той поставя – а и немалко други, останали „зад кадър“, че от само себе си се превръщаме в съучастници на автора и неговите герои.

Именно това е едно от големите достойнства на романа-есе „Демократура или Диктатура на демокрацията“ на Любомир Чолаков. Той не предпоставя тези, версии, хипотези или твърдения. Дори не принуждава читателя да мисли – а просто му предлага това, като на всичко отгоре му показва, че размисълът, разсъждението, анализът е увлекателен и интересен процес. Постига нещо, което е изключително рядко в жанра на есеистиката, пък била тя и с прехвърлен мост към романа: превръща умозрителното, абстракцията, понятието, философията в едно неповторимо духовно приключение. Читателят се пренася не само във времето и пространството, подпомогнат от умели и с мярка поднесени исторически вметки, но авторът го води по следите на духовни феномени, проявени и намерили място в различни епохи – и го прави с вещината и майсторството на истинския романист. Както и самият той със съжаление признава, „съзнавам, че е много по-интересно да се чете за Камелот, крал Артур, рицари и прекрасни принцеси – но трябва да се върнем към демокрацията, в която сме затънали до гуша“.

И тук стигаме до друго главно достойнство на този роман- есе – неговата увлекателност. Читателите са свикнали това да е качество на класическата романна форма, с нейните сюжети, фабули, перипетии, страсти, приключения и т. н. В случая с „Демократура или Диктатура на демокрацията“ авторът реализира постижение от висока литературна класа: превръща абстракцията, философията, идеята в разследване. В издирване. Това е вървене по зададени и оставени в близката и далечна история следи, една неочаквана авантюра, в хода на която не знаеш на какво може да се натъкнеш – от толкова неочаквани ъгли и аспекти са разглеждани различни характеристики на това, което днес механично и (както е убедително показано и доказано в романа!) до голяма степен безсмислено наричаме „демокрация“.
Така в този роман, сполучливо определен като „роман-есе“ е постигнато почти невъзможното: абстрактната идея е станала увлекателна.
Пътят на мисълта е придобил видими очертания.
Читателят има усещането, че в един момент престава да бъде воден от автора и вече съвсем самостоятелно върви по загадъчните и кривуличещи пътеки на историята, където го очакват неочаквани приключения и смайващи открития. Тази съпричастност, толкова трудно постигана по принцип, тук е реализирана с изключителна лекота – читателят се чувства приятел и съучастник на автора, заедно с когото търси скритите потайности на историята, забулени от мистификациите и камуфлажите на политическата пропаганда.
Това обаче е постигнато с помощта на едно средство, което не само рядко се използва в тези материи, но и просто, поради някакви неведоми причини, винаги е било трудно за овладяване от страна на хуманитаристите – разбираемостта.
Защото текстът, който ни предлага „Демократура или Диктатура на демокрацията“, е не само изненадващ и като съдържание с безапелационното си противопоставяне на закостенелите пропагандни шаблони в нашето съзнание – но и абсолютно разбираем като форма и изказ за средностатистическия читател; а този читател, опарил се неведнъж, вече е свикнал да бяга като дявол от тамян от високоумните напъни на знайни и незнайни „политолози“, „анализатори“, „шамани“ и пр. кандидати на „интелектуалната“ слава.

И тук именно, в аспекта на разбираемостта, подтекстът на романната форма, макар и на пръв поглед само декларативно заявен, се оказва пътеводната нишка на Ариадна, която не просто не позволява на читателя да скучае, но точно обратното – държи го в напрежение до последната страница на книгата. Излагането на привичната пропагандна теза в началото на всяка глава играе ролята на приятелски идентификатор спрямо читателя, който така се предразполага към настроението: „Да, ето, това ми е познато, значи не съм в чужди води“ – след което именно започва интересното и увлекателно пътешествие към опровергаването на привичния шаблон и разрушаването на пропагандните манипулации.

Разобличенията на демокрацията като политическа система се сипят от всяка страница на книгата и, което е най-интересното: оказва се, че тези разобличения се съдържат не толкова в някакви нови и непознати факти, обстоятелства и явления – а в нов, неочакван поглед към вече известни ни неща, за които несъмнено читателят неведнъж ще каже сам на себе си: „Да, това го знаех, ама как не съм се сетил?“ Така е, в един взет напосоки пример от книгата, с финансирането на Руската революция от 1917 г. – всеки що-годе грамотен в историческо отношение читател знае, че първи Съединените американски щати установяват дипломатически връзки през 1922 г. с новопоявилия се Съветски съюз, но малцина са се замисляли над това странно обстоятелство, освен ако не са имали специални интереси към темата. И когато авторът на „Демократура…“ ни предложи както да се замислим над това, така и да го свържем с известния факт, че болшевишката революция е финансирана от банкерски акули на Уолстрийт начело с небезизвестния Якоб Шифт, внезапно се оказваме изправени пред богат материал за размисъл, който може да ни отведе до сериозни обобщения върху самата природа на демокрацията. И така нататък – подобни неочаквани ракурси към известни и недотам факти ни се предлагат изобилно в тази книга, която очевидно е обречена да разбие мисловните стереотипи на не едно съзнание.
Едно е сигурно: „Демократура или Диктатура на демокрацията“ предлага не просто изненадващо навлизане в една на пръв поглед позната до баналност тема – която тема в тази книга буквално бива взривена до основите, за да се разчисти терен за нов прочит както на историята, така и на съвременността, в която сме потопени. Не, това е цяла поредица от приключения по пътя на мисълта към освобождаване от сковаващите я стереотипи, към разрушаване на невидимите бариери пред нея, издигани от медии, партии, политически и идеологически централи, правителствени и „неправителствени“ организации – и прочие, както ги нарича авторът, „пипала на демократичния октопод“.

Всеки, който държи в ръцете си (или, по-точно: вижда върху екрана си, защото книгата се продава само в електронен вид) това ново произведение на българската есеистична романистика, може да разчита на едно: приключението е гарантирано.

Автор: Владимир Маринов 

https://sites.google.com/site/demokraturailidictatura/home

About Author