Европа показа, че е мекотело и няма гръбнак

Европа показа, че е мекотело и няма гръбнак

“Икономическият мотор на Европа – Германия, не е суверенна страна.”
Интервю на Юлия Владимирова с доц. Иво Христов.

Доцент Христов, какъв е резултатът за международната политика от срещата между Обама и Путин в Ню Йорк?

Резултатите от тази среща тепърва ще излизат наяве. Дипломацията има открита и скрита страна. Откритата програма е нереалната, а скритата е реалната. Знаем, че на срещата между Обама и Путин не бяха допуснати никакви журналисти и тя мина в рамките на общите приказки, но вече могат да се видят някои резултати, чиито детайли се договаряха на тази среща. Свързвам промяната на политиката на Русия в Сирия и на САЩ в Сирия и Украйна със странното посещение на Кери в Сочи в началото на тази година, когато той се срещна с Путин и Лавров. Оттогава започнаха процеси на замразяване на конфликта в Украйна и разблокиране на руското движение в югоизточна посока, имам предвид Сирия. Според мен от срещата в Ню Йорк се откроиха няколко неща. Очевидно се оформя нов силов триъгълник, който ще определя бъдещето на света. Той се очертава от САЩ, Русия и Китай. Очевидно е, че взаимодействието между тези три сили ще определя конфигурацията на взаимоотношенията в първата половина на XXI век. От друга страна ясно беше заявено, че Русия се връща на голямата международна сцена. В този смисъл тази страна, въпреки желанието на много русофоби, показа, че не е регионална държава, а световна сила. Изглежда, че параметрите на взаимодействието в Близкия Изток са били договорени от практическа гледна точка. Това, което подозирам, че стои сега на дневен ред, е разделянето на Сирия на руска и американска зона на влияние.

Каква ще бъде ролята на Русия оттук нататък в отношенията й с държави като Китай и Иран? Как Русия ще се открои в геополитическата игра?

Украинската криза беше само катализатор на едни дълго траещи процеси на еманципация на Русия, но също така и еманципация на Китай и на други регионални сили като Индия и Иран. Получи се класическата схема – вместо да избодат очи, изписаха вежди. Украинската криза катализира мъчителното оттегляне на Русия от гибелния прозападен курс, който нейните елити водеха. В западния проект за Русия има място единствено като суровинен придатък. И това са най-добрите планове, които Западът има за Русия. Тези планове обаче в основата си противоречат на субектността на тази велика държава и цивилизация. Русия заяви, че има червена линия. Тя бе прекрачена с преврата в Киев, т.е. създаде се опит за геополитически преврат. Това се случи в Украйна. Влезе се буквално в задния двор на Русия, което очевидно няма как да бъде оставено без последствия. В момента е налице геополитическо разтягане на пружината в обратна посока. Някои хора често задават въпроса, каква е връзката между Украйна и Русия. Тази връзка всъщност е много пряка. Да не забравяме, че Русия за първи път показа опити за еманципация в сирийската криза през лятото на 2013 г. Тогава точно се готвеше инвазия в Сирия. Но Русия за първи път открито заяви, че ще защитава своя геополитически съюзник (Асад) с цената на всичко, включително и с военни средства. И именно това доведе до прекратяване на опита за директна инвазия на САЩ в Сирия. Контраударът беше поднасянето на зимния преврат в Киев през 2014 г. Сега имаме втори акт на драмата. В третия акт на драмата ще видим, първо, доколко Русия ще успее да отиграе движението, наречено запазване на геополитическия съюзник в Близкия Изток (Сирия). Второ, докъде в крайна сметка ще стигне договорката със САЩ за спазване на някакви зони на влияние в Източна Сирия и Западен Ирак. И трето – тактически се очертава сериозен алианс между Русия и Иран в близкоизточния театър. Очевидно Русия залага на шиитския фактор в момента, защото виждаме индиректно и влиянието на този фактор в Йемен.

Китайският президент Си Дзинпин, иранският лидер Хасан Рохани и руският президент Владимир Путин създадоха в Ню Йорк атмосфера, която постави под съмнение целия световен ред, дефиниран под глобалнотото лидерство на САЩ.

Америка никога не е била абсолютен хегемон. Дори и след падането на Съветския съюз. По-скоро тук става въпрос за представяне на едно желание за действителност и това е част от пропагандните клишета на западния проект. Искаше им се. Това се нарича wishful thinking, т.е. представяме това, което ни се иска да бъде реалност. Ясно е, че върви еманципацията на тези сили и то по различен начин. Възходът на Китай като велика икономическа, военна и геополитическа сила възникна след опита на САЩ да разиграят китайската карта в далечната 1971 г. с посещението на Кисинджър в Пекин. Китайското икономическо чудо възникна благодарение на Америка – геополитическо, военно, най-вече икономическо. То е продукт на осъзнатия интерес и курс, предприет от китайския елит в лицето на Дън Сяопин и неговите поддръжници. Този чисто китайски курс влезе в синхрон с интересите на САЩ, тоест с очевидната геополитическа задача на Съединените щати да създадат противотежест на Съветския съюз чрез Китай. В значителна степен те успяха, но това не е продукт само на американската стратегия. От друга страна, след чудовищните 90-те години за Русия, когато тази страна бе на ръба на колапса, започна отдръпване от бездната в буквалния смисъл с Втората чеченска война, бавно, трудно, противоречиво, с много критики и по отношение на екипа на Путин и въобще на поведението на страната. Русия все още е суровинна страна в значителна степен, но не трябва да се забравя, че Русия осъществява ускорен процес на еманципация на своята икономика, която в момента действително преживява трудни времена, но ефектът от санкциите се оказа не толкова силен, както се предполагаше. Някои си мислеха, че с инструментариума на Рейгън от 80-те години, т.е. комбинацията ниски цени на нефта, съчетана с индуциране на вътрешно напрежение, Русия ще бъде доубита. Това не се случи. Третата част от уравнението е регионалният играч Иран. Очевидно е, че Иран ще играе все по-сериозна роля в Близкия Изток. Страната премина през няколко опита за сваляне на режима, които не успяха. Очевидно е, че САЩ се опитват да балансират в един сложен триъгълник на взаимоотношения между Иран, Израел и Саудитска Арабия. И нещастната Сирия беше полигонът, където се отработиха тези сложни взаимоотношения. Драмата на Сирия дойде от обстоятелството, че през нейната територия бе проектиран един от най-големите газови проекти за транспортиране на газ от находището „Южен Парс” в Персийския залив. Целта бе катарско-саудитска доминация на европейския газов пазар и редуциране ролята на „Газпром” там. Асад отказа това трасе да бъде прекарано, въпреки солидния турско-саудитски-катарски натиск. Тогава на него му поднесоха „спонтанна” народна революция по правилата, използвани по-късно в Киев. И всичко това в една страна, която беше образец за мирно съвместно същестуване на различни религии. За съжаление, в момента в Сирия е останала само една кървава сянка от проспериращото общество, което тя имаше преди 5-6 години.

И все пак каква е надеждата за Сирия?

„Ислямска дръжава” очевидно е геополитически проект за смазване на иранските и руските съюзници в региона. След като се отчете, че т. нар. „умерена” опозиция е военно джудже, на терена бяха пуснати главорезите от „Ислямска държава”, които нямат нищо общо, нито с местните хора от Ирак, нито с тези от Сирия. Става въпрос за „кучетата на войната” в буквалния смисъл на думата – джихадисти, които са обучавани, въоръжавани, подкрепяни ясно от кого – Турция, Саудитска Арабия, Катар. Целта бе да смажат режима в Дамаск. Бяха на косъм да го направят това лято, натискът „Ислямска държава” да излезе на морето беше много силен. Тази офанзива бе съчетание на двоен блицкриг: от една страна военен, долу на терена, а от друга, съчетан с активното мероприятие „бежанци”, което Турция осъществи пред очите ни и с което бе тестван гръбнакът на Европа. В този тест Европа показа, че е мекотело и няма гръбнак.

В същото време в Афганистан талибаните се опитват да превземат Кундуз и територии около него, а американски спецчасти от контингента на НАТО им противодействат.

Кундуз е част от северните територии, които никога не са били контролирани от талибаните, а от узбекските и таджикски милиции още от времето на покойния Ахмад Шах Масуд. Те като цяло са лоялни на режима в Кабул и представляват важна междинна полоса, водеща към зоната за сигурност, която Русия е простряла върху Таджикистан. В този смисъл Кундуз е ключов район. Това е опит за тестване, доколко може да бъде дестабилизирана бившата съветска Средна Азия. Ако си спомняте, имаше един метеж на бившия заместник-министър на вътрешните работи на Таджикистан в края на август и началото на септември, който беше потушен бързо от таджикските служби за сигурност, предполагам със съдействието на Русия. След това се засили опитът за дестабилизация на северната дъга на Афганистан, прилежаща към Таджикистан. А това се случи, защото проектът „Ислямска държава” е малка част от пъзела на големия замисъл за създаване на чудовищна дъга на нестабилност от Маракеш до Китайски Туркестан: взривяване на целия регион, елиминиране на светските режими, довеждането на огромни човешки маси до състоянието на „племена със знамена” и тяхното вторично оварваряване. По този начин Европа трябваше да бъде подпряна отдолу, от юг, от пресата на непрекъснатото движение на големи маси от хора, носещи очарователното име „бежанци”, които да държат Европа в непрекъснато стресово състояние. Под натиск бе поставена не само Европа, но и Русия, тъй като идеята е „Ислямска държава” да експортира ислямска революция в Кавказ, Централна Азия и Поволжието. По данни на Федералната служба за сигурност на Руската Федерация там воюват около 5000 човека от Русия и още около 6500 от бившите републики на Съветския съюз. Става въпрос за едно ядро на хора с боен опит, които след това трябваше да бъдат прехвърлени в съответните територии. Неслучайно преди няколко дни Ракка, столица на „Ислямска държава” в Сирия, беше бомбардирана изключително ожесточено от сирийските военновъздушни сили, а след това и от руските ВКС, тъй като освен всичко останало, там се намира рускоезичното ядро на ИДИЛ. На Европа пък допълнително й беше сервирано украинското чудо и с този казус бяха взривени засилващите се интеграционни връзки между Русия и Германия. Кошмарът на всеки англосаксонски геополитик е, че един хипотетичен съюз между Русия, Германия и Пекин поставя резонно въпроса: какво правят Съединените щати в Евразия? По този начин Европа беше подпряна с огромна дъга на нестабилност от юг и югоизток, втори път с огромна дъга на нестабилност от изток, т.е. прекъсване на генетични, функционални, военни, цивилизационни, икономически връзки с Русия и катализиране на и без това съществуващите противоречия вътре в европейския проект. Става въпрос за засилването на противоречията между Севера и Юга, между Изтока и Запада на ЕС, между европейското развито ядро и неговата периферия. Последната бежанска криза показа например, че Източна и Западна Европа нямат общи интереси. По този начин т.нар. „Европа” бива тласкана още по-плътно в американската геополитическа колесница, която „единствено” може да даде сигурност.

Споменахте, че „Ислямска държава” е книжен тигър. Благодарение на този книжен тигър обаче Европа се разкъса по шевовете и преживява абсолютен упадък на политическото.

Вижте, процесите имат един външен ситуативен, манипулативен скоротечен план, по който журналисти и коментатори обикновено се плъзгат. Но процесите имат и един много по-дълбок план, който е отвъд всякакви геополитически машинации. Става дума за надигащи се мощни тектонични демографски и цивилизационни процеси, които притежават чудовищен инерционен потенциал. Ален Беноа много точно определи Европа като континент на старци. Застаряващо петстотинмилионно население. Тя е заобиколена от младо и енергично население: към средата на века се очаква населението на Африка да нарасне на 3 милиарда души, това е континентът с най-висок естествен прираст. От друга страна, някъде към 2030 г. ще бъде пикът на нарастване на населението в Магреба и Машрика, т.е. Северна Африка и Близкия Изток, това е младо население, което някъде трябва да бъде насочено. Съществува обективна диспропорция между застаряващата, но богата и тънеща в охолство и цивилизационно скудоумие Европа и тези млади варварски тълпи, които по някакъв начин трябва да бъдат овладяни. Единият начин да се овладеят е, когато се създадат центрове на растеж вътре в тези общества, което очевидно не се случва. Замисълът е този кошер да бъде взривен и да бъде насочван избирателно в една или друга посока за смачкване в зародиш на всякакви геополитически алтернативи, каквито могат да възникнат било то в Европа или в Русия. В т.нар. бежански поток от август виждаме елементите на ръкотворно дело. Очевидно е, че става въпрос за насочване на бежански маси от Турция, от порядъка на 250-300 000 човека. В Турция има около 5-6 милиона „бежанци”, разположени в лагери или в градовете на страната. Това са хора, които бяха насочени в най-благоприятния момент, през август, когато Европа излиза в отпуск и престава да функционира. Тези потоци бяха прекарани по коридора на гръцките острови, Македония, Сърбия в посока Унгария и Германия, защото това е единственият начин да бъде избегнато нарушаването на договора между  ЕС и Турция за реадмисия на трети лица обратно на турска територия. Ясно пролича, че става въпрос за добре организирано активно мероприятие. Това са млади мъже между 18 и 40 г. в боеспособна възраст и никакви семейства. Семействата са за пред камерата на организираната медийна кампания, за да се създава сълзлив привкус за голяма трагедия. След това се намести и вторият етап на драмата: писмото на Ахмет Давутоглу до всички европейски лидери. По този начин Турция използва бежанския поток като инструмент за геополитически рекет и поиска това, което тя много отдавна искаше – да бъде легитимирана евентуална турска окупация на Северна Сирия с така наречената „зона за сигурност”, от която първа точка бе изискването за забрана на полетите. Ислямистките групировки на терена не разполагат с авиация. Очевидно целта е друга: да бъде създадена зона, от която сирийската армия да бъде елиминирана. Второ, зона, в която да бъде създадена инфраструктурата за поход срещу Дамаск и свалянето на Башар ал-Асад като руски и ирански съюзник. Трето, това да бъде опаковано и легитимирано не като турски натиск, а като отчаян изход от ситуацията с т.нар. „бежанския поток”, т.е. да се изпълни това, което Турция иска, легитимирайки го като искане на Европа. Това се крие зад клишето: „нека да решим проблема като премахнем причините за него в самата Сирия”. И четвърто, много важно – да бъде задушена в зародиш всякаква идея за втора кюрдска автономия, този път на сирийска територия. Нещо което е кошмарът на Турция. От гледна точка на турския стратегически интерес това е легитимно и напълно оправдано. Друг е въпросът как, кога и дали ще се реализира.

Кажете още за ролята на Турция в новата геополитическа игра?

Турция се опитва да играе геополитическа роля, която обаче не е по ръста й, въпреки огромния напредък и ресурс на тази държава, особено при ислямисткия режим на Ердоган. Аз съм от малкото анализатори, които твърдят, че именно този човек направи невъзможното: да катапултира Турция в XXI век и го прави. Това е автохтонно социално и политическо движение в самата Турция, водещо закономерно до скъсване с кемалистката традиция. Турция просто се завръща към корените си на ислямско и хибридно общество, т.е. хем източно, хем западно. Но Турция се опитва да играе между два мастодонта: между Русия и САЩ, защитавайки своя геополитически интерес, което може да струва териториалният й интегритет и бъдещето й на държава. В сирийския казус този интерес се изразява в следното: исторически Турция никога не е приемала съществуването на независима сирийска държава. За турския геополитически елит Сирия не е нищо друго освен пашалъците Шам и Халеб. За Турция Сирия винаги е била временно съществуващо образувание, което би трябвало някак да приключи своето съществуване. В контекста на паносманската доктрина за Турция, това е само първа стъпка към консолидирането на сунитите в Близкия Изток под ръководството на Ердоган. Което пък означава активна турска външна политика, директно военно и икономическо присъствие в Близкия Изток, контрол над енергийните потоци – и всичко това веднага влиза в противоречие с интересите на Русия, Иран и Израел. Турция няма капацитет за такъв сблъсък. Турция на Ердоган не е Турция на Селим Явуз и Сюлейман Кануни. Но Турция има и чисто военен геополитически интерес да контролира северната зона, успоредна на южната й граница, тъй като това са кюрдски райони. Това е втората скрита, но реална задача на така наречената „Зона за сигурност”, което няма нищо общо с бежанците, а целта е да се смаже кюрдската съпротива в Турция. Най-големият кошмар, който се възроди това лято в Турция след изборите, е активизирането на кюрдския сепаратизъм в югоизточните вилаети, който използва за своя опорна база Северен Ирак и разбира се, Северна Сирия. Така, че пред Турция има каскада от задачи, които преследва, а този текущ геополитически дневен ред съвпада до известна степен с интереса на САЩ. Но само съвпада, защото не може да се каже, че Турция е маша на Съединените щати, както погрешно някои си мислят. Турският политически и стратегически интерес в този момент в някои точки съвпада с американския и те играят заедно. Дестабилизацията на Европа е един от тези общи интереси. Унищожаването на Сирия е другият, но в дългосрочна перспектива, Турция отплава от американския геополитически кораб.

Случайно ли е това, че няма единно решение за бежанците в Европа или просто тази криза успя да открои липсата на обединено лидерство в ЕС?

Нещото, наречено Европейски съюз, в този му вид изживява последните си дни. Това разбира се не означава, че ще се разпадне окончателно утре. Очевидно е обаче, че европейският проект в този му вид наистина преживява последните си мигове. Това е така, защото ЕС е абсолютно изкуствено образование, което стои на подвижни пясъци. ЕС възникна като организация в далечното начало на 50-те години с две основни задачи, които цинично, но вярно открои един американски генерал: да държи „руснаците вън, немците долу, а ние отгоре”. ЕС няма нищо общо с приказките за европейска интеграция, братство, единство, солидарност и как беше „субсидиарност”. След оттеглянето на Съветския съюз от геополитическия сблъсък, се оказа, че ЕС всъщност няма собствена кауза, различна от тази на американския дневен ред. ЕС погълна с един Drang nach Osten бившите източни територии, т.е. окупационната зона на СССР в Източна Европа, но това само отложи с 25 години проблема за липсата на действителна интеграция на европейските народи. Това, което се нарича ЕС, в момента не е нищо друго, освен организация на трансатлантически елити и транснационални корпорации. Те нямат нищо общо с интереса на националните ядра в Европа. Затова върви дългосрочен процес на смилане и буквално на денационализация на тези държави. Трансатлантическият дневен ред изключва съществуването на национални държави с гръбнак, памет и собствени интереси. Това, което сега се случи с така наречените бежанци, само разкри този проблем. А проблемът се изразява в следното: икономическият мотор на Европа, Германия, не е суверенна страна. Точно затова тя има абсолютно объркано отношение. Объркано само на пръв поглед, тъй като тя не може да взима самостоятелни геополитически решения. Тя може да издевателства над Гърция, но в никакъв случай не може да взима каквото и да било глобално геополитическо решение. Бежанската криза като лакмус разкри отсъствието на такова нещо като „Европа”. Това е целта – да няма единен геополитически субект, а едно хлабаво търговско-икономическо-финансово пространство от Атлантика до зоната за сигурност на Русия. Това пространство трябва да бъде достатъчно силно, че да се крепи в някаква желеподобна форма, но достатъчно слабо, за да няма собствен геополитически гръбнак. То трябва да бъде аташирано към атлантическия хегемон и по този начин да бъде контролирано и манипулирано. От друга страна, въпреки тоталния декаданс на европейската цивилизация, тази 500 милионна маса от европейци е единствената, която има потенциал – икономически, финансов, цивилизационен, виртуален –  да създаде геополитическа алтернатива. Това не трябва да бъде допускано и се работи по въпроса.

Страни като Хърватия и Унгария отказват да приемат бежанци, но Ангела Меркел все още казва прословутото „Ще се справим”, с което предизвиква острите реакции на много депутати в Бундестага.

Германия започна да прави опити за еманципация в края на 90-те години и началото на милениума и това веднага беше подрязано от корена. Немският елит е изключително зависим, той няма право на алтернативно поведение, ето защо цялата геополитическа драма с бежанците се свежда до квоти, технология, пари, без да се говори за реалния генезис на процесите и тяхното решение.

Руските военни самолети вече разрушават много бази на „Ислямска държава”, присъединяват се Китай и Иран, преброени ли са дните на „Ислямска държава”? Ще приключи ли информационната война, която се води с Русия?

Накратко – информационната атака няма да спре, т.нар. „Ислямска държава” ще бъде трансформирана под „чуждо име и нова външност”. Вече вървят инициативи за организиране на алианс на сирийските опозиционни сили срещу „руската и иранска окупация” на страната. Т.е. целта е Русия да бъде вкарана долу на терена в дълготраещ кървав конфликт, който да изцеди силите й. Иран също. Само че историята никога не се повтаря. За разлика от Афганистан, в Сирия съществува мотивиран съюзник, срастнал се с терена – сирийските алауити, християни, друзи и част от сунитите. Тези хора наистина има какво да губят – всичко. Но пък знаят и какво ще спечелят – живота и страната си.

Американската атака срещу болница в Кундуз може да се нарече военно престъпление. САЩ правят все повече грешки и имат неадекватни реакции.

Историята в Кундуз дойде много не навреме, тъкмо „обективните” световни средства за масова информация въртяха предварително подготвените кадри за бомбардирани цивилни обекти от руската авиация в Сирия… и се случи това в Кундуз. Както се казваше: на теория и на практика е така, но в действителност винаги става иначе… „Черният лебед” на непредвидената случайност на Нисим Талеб и този път прелетя над иначе старателно подготвените планове…

източник: a-specto.bg

В следващото видео ще видите един социално-политически анализ, направен от доц. Иво Христов, на тема миграционните потоци към Европа от страните на Близкия Изток и Африка, и как те в съчетание с вътрешните демографски и социално-икономически процеси и тенденции, в крайна сметка вероятно ще доведат до гибелта на Европа като култура и цивилизация в сегашния и вид.