Бунтът срещу Брюксел обедини антикомунисти и комунисти в Източна Европа

Бунтът срещу Брюксел обедини антикомунисти и комунисти в Източна Европа

Оттук насетне пред Европейския съюз има два пътя: или дълбока реформа за преформулирането му или разпад

Д-р Калоян Методиев, Епицентър БГ

Бунтът на източноевропейските страни срещу диктата на Брюксел разкри една нова ситуация в Европейския съюз. Думата „диктат“ в случая не е преувеличение, защото самият председател на европейската комисия Юнкер обяви, че квотното разпределение на бежанци няма пожелателен (ерго – демократичен), а задължителен характер.

Брюкселски дипломат от Люксембург стигна още по-далеч. Ако трябва да парафразираме думите му, то те повтарят редове от книгата на един от бащите на тиранията: „Който откаже да бъде свободен, ще бъде принуден да бъде свободен“. До там се докара Европейският съюз. „Брюкселските паши започнаха да мачкат нашите братя унгарци, словаци, чехи, румънци, поляци…“ Навярно такова би било заглавието от времето на Българското Възраждане, което не видяхме днес.

Брюксел опита всичко по системата тояга-морков. Но повечето източни управления не се поддадоха, не преклониха глава. Те ясно разбраха, че става въпрос за оцеляването на техните общества. Източноевропейците не са живели толкова дълго в либералната мъгла. През годините елитите им само частично се покориха на виртуалния брюкселски султан. До днешният момент, когато започна пробуждането.

Уникалното в случая е, че бунтът обедини антикомунистическите и комунистически елити в тези страни. Автентичните дисиденти като Вацлав Клаус и Виктор Орбан, бивши комунисти като Милош Земан и Робърт Фицо. Нека някой каже, че не е така. Общият отпор срещу нереформирания Европейски съюз, който доказа, че не е способен да взима решения в кризисни ситуация, роди своеобразно източноевропейско възраждане.

И преди е имало тематични коалиции (самият Вишеградски формат е подобно нещо), но уникалното днес е, че не е за пари или приемане. Битката е за запазване на европейска и християнска идентичност. Борбата за оцеляване обедини елити и народи. Мултикултурализмът, поне засега, се разплиска пред портите на Източна Европа. Това е последното място на Стария континент, където в такъв вид и размер е останало национално самосъзнание и цивилизационна отговорност.

С дълбока болка може да се отбележи, че в този бунт най-слабото звено се оказа България. Южният фланг на източноевропейската линия се проби оттук. Бойко Борисов направи огромна грешка с действията си по дебатите за квотното разпределение. Това е повторение на българската позиция от Пражката пролет на 1968 година. Псевдолидери от управляващата у нас коалиция излязоха с ангажирани статии громящи националистите, популистите и комунистите завзели Източна Европа. Позорен момент на опортюнизъм и политическа недалновидност. Много трудно в политиката се забравя и прощава подобно нещо. Със сигурност води до липса на доверие и уважение. А най-лошото е да не се превърне в презрение.

Дори бунтът да бъде смазан с наказателни процедури, еврофондове, майдани или интриги, той вече заби ръждивия нож в снагата на европейските институции. Оттук насетне пред ЕС има два пътя: или дълбока реформа за преформулирането му или разпад.

Защо е важно да гледаме както се случва сред останалите източноевропейски страни, след като сме част от големия Европейски съюз? Важно е, защото ние сме източноевропейци. Свързани сме с този регион и тези народи исторически, културно, религиозно. Заедно минахме световни войни, комунистически управления, евроатлантически път. Това е нашата референтна група. Под една или друга форма това са били наши съюзници и партньори през годините, имаме сходна съдба. Били са модел за нас по болезнения ни път на откъсване от Ориента и неговите правила. Днес сме поставени пред сходен избор. В ролята на Ориента е западноевропейският и брюкселски елит в този му вид.

Трябва да имаме самочувствие, защото и ние имаме какво да дадем и с какво да сме полезни на източноевропейския свят. Не може винаги да сме на опашката на историята. Не може да догонваме останалите и все гузно да се качваме на последния вагон. България заслужава по-добра или поне със сигурност по-достойна съдба.

Източник: http://epicenter.bg/

Categories: Политика

About Author