Емил Гъргоров: Имах подписан договор с Лил, но ЦСКА не ме пусна

Емил Гъргоров: Имах подписан договор с Лил, но ЦСКА не ме пусна

Емил Гъргоров е роден на 15 февруари 1981 г. Юноша е на „Локомотив” (Сф). С червено-черната фланелка дебютира в „А” група през пролетта на 1999 г. и играе до лятото на 2002 г. Тогава е продаден на ЦСКА. Като капитан извежда „Лудогорец” до требъл при абсолютния им дебют в елита на България – титла, купа и суперкупа. Играл е още за френския „Страсбург”, румънския „Университатя” (Крайова) и китайския Шъдзяджуан Йончен. В „А” група има 276 мача и 96 гола. В националния отбор има 20 мача и 3 гола. Пет пъти е шампион на България (2003, 2005, 2008, 2012, 2013). Три пъти е носител на Купата на България (2006, 2011, 2012) и веднъж на Суперкупата (2012). През пролетта на 2015 г. се завърна в родния си клуб.

Милен Димитров

  • Емиле, защо се върнахте в „Локомотив”?
  • В интерес на истината чаках един-два варианта от чужбина, но просто нещата не се развиха както трябваше. Не ме впечатляваха офертите, не толкова като условия, колкото като имена на отборите. Вече съм на 34 години, искам да си завърша кариерата на спокойствие. Предпочетох да се върна в „Надежда” до лятото. Благодаря на хората от родния ми клуб, че ми дадоха тази възможност.
  • Какъв треньор е Димитър Васев?
  • Страхотен специалист и човек е. Играли сме за кратко заедно, но не бяхме работили като треньор-футболист. На него се дължи и силният колектив, който имаме в момента.
  • Какво се е променило в „Надежда” 13 години по-късно? Или всичко си е постарому?
  • Е, ние поостаряхме, не сме вече същите (смее се). Иначе нищо кой знае колко към добро не се е променило откъм база. Със сажаление го казвам. Надявам се, новите поколения локомотивци да тренират и играят на по-добри терени от тези, на които ние ритахме. И да имат по-добри условия за развитие.
  • Известна ли ви е една любопитна статистика, която показва, че сте вкарал общо 8 гола на „Локомотив” – 6 с екипа на ЦСКА и два с „Лудогорец”.
  • (Смее се). Така ли? Не се бях замислял. Сега се надявам да не ми се сърдят нашите фенове.
  • Триумфирахте в далечен Китай. Извоювахте промоция в елитната група с „Шъдзяджуан Йончен”. Още през първия си сезон там записахте 12 мача и 3 гола. Вкарахте и победното попадение в последния кръг, с което на практика и теория влязохте в елита. Защо се разделихте с тима?
  • Първо, аз имах договор за 6 месеца плюс 1 година. Второ, не мога да крия, че имаше и мениджърски игри, интереси и тем подобни. Беше и въпрос на преговори, дали аз искам да продължа. Наистина, много е трудно в Китай. Животът не е като в Европа. Други хора, различен манталитет…Така съм преценил, така съм направил. Това е. Кой знае, може пак да се върна в Китай. Нищо не се знае.
  • Началото на вашата кариера е твърде интересно. Можете ли да разкажете подробности?
  • Дължа много на бате Начко Михайлов, Бог да го прости. Той ме откри за футбола. Истината е, че ако не беше той аз може би нямаше да се занимавам с футбол. Като дете растях по-бавно, на ръст бях доста по-малък от връстниците си. Бях такъв слабичък, крехък. Когато дойдох да се запиша в „Локомотив” (Сф) ме отхвърлиха. В моята възраст имаше прекалено много момчета. Обаче аз не се отчаях и не се отказах. Е, стана ми мъчно, естествено. Въпреки това отидох при Михайлов, който тренираше отбор, с две години по-големи от мен – набор 1979 г. Бате Начко ми каза: „Момче, и тук нямаме място, но понеже така или иначе вече си дошъл дотук, тренирай, пък да видим какво ще стане.” Отзад, на стадиона, имаше едно маломерно игрище. Там провеждахме заниманията си. Още на първата тренировка треньорът се впечатли, веднага ми каза: „Оставаш!”. Така и останах в „Надежда”. На турнирите играех с деца, по-големи от мен и на ръст и на години. Обаче ги надигравах. Постоянно ме избираха за най-атрактивен състезател. Постепенно се наложих при юношите, повикаха ме и при мъжете.
  • Помните ли и до днес уроците на Начко?
  • Разбира се. На много неща ме е научил, и то не само по отношение на футбола. Винаги ми казваше да стискам зъби и да вярвам в силите си, включително и в периода, когато получих тежка контузия и бях отписан от футбола. Отчаянието ми бе пълно, но благодарение на неговите съвети успях психически да се възстановя. Понеже не ми вървеше много в училище, трудно съчетавах двете неща, бате Начко беше по-благосклонен към мен. Успокояваше ме: „С учебник по алгебра фаул не се вкарва”. Обяснаваше ми как се бие пряк свободен, как да завъртя от корнер директно във вратата, учеше ме да водя топката с вдигната глава. Повтаряше: „Трябва да гледаш играта, а не топката. Тя се усеща”. Винаги си спомням за него с уважение и благодарност. Доста неща съм взел от него.
  • Вие сте един от най-добрите изпълнители на фаулове в България. Защо такива виртуози като вас станаха изчезващ вид?
  • Да, прав сте. Не зная защо така се получава, но наистина виждаме все по-рядко голове от далечна дистанция. А те са украшението на играта. Честно да ви кажа, освен, че изчезнаха добрите изпълнители, до голяма степен са виновни и лошите терени. Как да биеш, като топката тупка по странна траектория. Не знаеш накъде ще отиде. Е, има и хубави голове. Вярно, не са много, както беше допреди десетина година например, но все още се виждат.
  • Спомняте ли си дебюта в мъжкия тим?
  • Не, помня само кога дебютирах като титуляр. Беше в мач срещу „Берое”. Даже вкарах и гол.
  • След бляскавите първи стъпки обаче идва кошмарът в Кюстендил..На 2 май 2001 г. губите от „Велбъжд” с 1:5 в полуфинален мач-реванш за Купата на България…
  • О, това е най-тежкият ми момент във футбола. Кошмарно беше самото изживяване на контузията, а и въобще…В първата среща бяхме завършили 1:1. На реванша беше страшно. Домакините поведоха още в 5-ата минута с гол на Иван Стойчев – Дофтора. Малко по-късно стана белята. Скъсах предна кръстна връзка на дясното коляно.
  • Кой ви контузи?
  • Не, никой не ме е контузвал. Тогава даже не ме изритаха, а едно единоборство беше станало. Спомням си, че през второто полувреме беше изгонен и Макдоналд Мукаси от нашите. Паднахме с 1:5. Възстановяването протече дълго и мъчително. По едно време ми писна от всичко. Даже се бях замислил за отказване от футбола… Бях едва 20-годишен. В продължение на три месеца нищо не правех, само почивах, и едва след това ме оперираха. През този период качих килограми, с гипса идвах до стадиона. Тежко ми беше…но успях да превъзмогна всичко. Върнах се на терена.
  • Как преживяхте този тежък период?
  • Вдигнах се благодарение на най-близките ми хора. Семейството ми винаги е било до мен.
  • Как се стигна до трансфера в ЦСКА?
  • Аз направих много силен втори полусезон и ЦСКА започнаха преговори с Гигов. Именно на “Българска армия” постигнах и най-големите си успехи, станах 3 пъти шампион, спечелих 2 пъти и Купата на България.
  • На „Армията” ли се чувствахте най-щастлив? Там ми преминаха най-хубавите години от кариерата ви?
  • Може и така да се каже. Шампионските титли с ЦСКА са върхът на кариерата ми. Доста хубави моменти изживях там. Всички купи са ми скъпи и важни. Определено обаче най-много ми е на сърце първата през 2003 г., която спечелихме под ръководството на Стойчо Младенов. Беше ми първият златен медал в живота, но винаги е сладко да побеждаваш. Радвам се, че съм го постигнал.
  • После отидохте във френския „Страсбург”. Там обаче изиграхте само 51 мача и вкарахте 6 гола. Причината за вашите проблеми в треньора Жан-Пиер Папен ли бяха? Защо не се разбирахте с него?
  • Не определям трансфера си в „Страсбург” като грешка. Дори напротив. Просто така се стекоха обстоятелствата. Попаднах в известен и добър отбор. Зарадвах се, че отивам там. Доста хора сигурно не са наясно, че аз в продължение на 7 месеца лекувах контузия. Преди да подпиша ме прегледаха от-до. Нищо ми нямаше, бях си на 100 процента готов. Отидох там и още в първия мач ми обърнаха глезена. Преживях нов ад. Цели седем месеца лекарите не можеха да разберат какво ми има! Не казвам, че е била лекарска грешка. Аз ходих за консултации къде ли не. Никой не знае това нещо. Преминах само за една година през толкова много магнитни резонанси и снимки, колкото не съм правил през живота си. Така или иначе не можаха да намерят какво ми е. Най-тъпото беше, че аз не знаех какво става. Бях на преглед в Париж при лекаря на националния отбор на Франция, който работеше и с „Арсенал”…Той ме мъчеше с някакви игли…Преглеждаха ме и ми казваха едно и също: „Няма ти нищо, може би нещо е отлепено, но не се вижда на магнитния резонанс”. Кракът ми след осем месеца от само себе си се оправи. Имах отлепване на менискуса. Топката ми обърнала глезена. Кракът ми бе във въздуха и топката го удари. Един сезон на практика пропуснах заради това. А колкото до отношенията ми с Папен…Е, имали сме различия с него, но аз тепърва се връщах от контузия. Не можех да имам претенции за титулярно място. Най-много ме заболя, когато ми обеща да ме вземе в групата, но ме излъга. Иначе играех в дубъла, но беше нормално, защото там трупах игрови опит след възстановяването от травмата. Там подържах форма, влизах в ритъм, така да се каже. После Папен си тръгна, на негово място дойде Жан-Марк Фурлан. В Страсбург имах и добри моменти. Феновете ме избраха за най-добър футболист. Тогава изпреварих във вота победителя в последните две години Стефан Касар и нападателя Рено Кохаде. Може би за това признание е повлияло и силното ми представяне през сезона (4 гола и 7 асистенции в 26 мача). За малко не успяхме да се изкачим в Лига 1. „Страсбург” до последния кръг се намираше на второ място в класирането, но загуба в прекия сблъсък с „Монпелие” ни остави само на една точка от промоцията. Митко Рангелов също беше с мен, но си тръгна още на 6-ия месец. Той също имаше различия с Папен, по-малко играеше, докато аз просто бях контузен. През 2006-07 имах две участия в първенството – в 5-я кръг при 2:0 у дома срещу „Гинган” (титуляр до 55-ата минута) и в 14-ия при 2:0 у дома срещу „Истр” (19 минути като резерва).  Страсбург по принцип е красив град, наблизо е прочутият курорт Баден-Баден, има какво да се види.
  • Как премина престоят ви в румънския „Университатя” (Крайова)?
  • Там също беше прекрасно. Бяхме заедно с Вальо Илиев. Стадионът ни винаги беше пълен, идваха по 15 000 души. Просто така се стекоха обстоятелствата, че президентът на клуба имаше проблеми. Скараха се със старши треньора Виктор Пицурка и станаха неразбориите. Трябваше и от там да си тръгна. Атмосферата в отбора обаче беше отлична, но клубът фалира.
  • През годините сте работил с мнозина треньори. На кой от тях сте най-много благодарен.
  • На всички съм благодарен. От всеки съм взел по нещо. Не искам да ги деля.
  • Още ли сте фен на „Лудогорец”?
  • Не може да се каже такова нещо. Мисля само за доброто на „Локомотив” в момента.
  • Вярно ли е, че сте отишъл с нежелание в Разград?
  • Имаше нещо такова, ако трябва да бъда честен. Много – много не исках да отида в „Лудогорец”. Бях 4 месеца в ЦСКА преди това,играех по-малко. Изчаквах оферти от чужбина. Г-н Кирил Домусчиев обаче ме покани. Отидох в Разград, показа ми такива неща, за които в София можехме само да си мечтаем. За България просто не беше нормално тогава. Едни проекти, бази, чудеса, които тоий наистина и направи. Направо се хванах за главата. Видях, че става дума за сериозна работа. Това ме привлече и подписах с „Лудогорец”. Това се оказа правилен ход за мен. Още през първия сезон в „А” груба станахме шампиони.
  • През 2013 г. дублирахте титлата си и то по изключително драматичен и щастлив начин…
  • Да, така е. Определено никой от нас не очакваше „Левски” да се издъни на „Герена” срещу „Славия”. Ние си играехме кротко-кротко в Монтана и когато научихме радостната вест от София, изригването ни беше неописуемо (смее се).
  • Разделихте се скандално с ЦСКА през лятото на 2014 г. Още ли ви дължат пари?
  • Аз тогава се върнах в ЦСКА, въпреки че можех да играя за три пъти повече пари в други тимове. С Вальо приехме да играем за в пъти по-малко пари, и това се знае от доста хора. Върнахме се с най-добри намерения, само за да помогнем на ЦСКА в онзи тежък момент. Поставихме само едно условие на Александър Томов – да не ни лъже. И какво получихме в замяна? Лъжи, лъжи и само лъжи. Това е истината за моето напускане и с това приключвам темата за ЦСКА и Томов.
  • Имахте ли си нежелан съперник на терена? Срещу кой защитник ви беше най-трудно да играете?
  • Е, не. При мен няма страх или такива работи. Аз излизам на игрището и каквото стане. Гледам да се раздавам без остатък. Не ме интересува срещу кого се изправям. Не мисля дали е груб, или не. Просто давам всичко от себе си. Боря се до край и това е. Да, някои от бранителите ме ритат повечко, но не се оплаквам. Нормално е да ме спират така, защото аз съм рязък и бърз футболист.
  • Суеверен ли сте? Имате ли някакъв специален ритуал преди мач?
  • Не, но знам, че доста от моите съотборници имат свои навици и гледат да ги спазват.
  • Откъде идва прякорът ви?
  • Още от дете ми викат така, от махалата започнаха. Сигурно е заради ръста ми. По-често ми казват Бадем, отколкото Емо (Смее се).
  • Кои са най-добрите ви приятели от футбола?
  • Георги Пеев, Вальо Илиев…Доста са. Не искам да казвам повече имена, за да не пропусна някой.
  • Кои са идолите ви?
  • Възхищавам се на Ицо Стоичков, на Любо Пенев, на Данчо Лечков, абе, въобще цялото онова поколение на Четвъртите в света. Те прославиха България. Бербатов, Стилиян и Мартин Петров също много ги харесвам. От чуждите футболисти с удоволствие гледам играта на Робин ван Перси.
  • Меси или Роналдо?
  • И двама ми харесват. Не съм отявлен фен конкретно на някой от тях, но са големи, по това спор няма.
  • По стечение на обстоятелствата не можахте да оставите значима диря в националния отбор. На какво се дължи това?
  • Аз мога да кажа, че не ми беше даден и кой знае колко голям шанс за игра. Имам 20 мача и 3 гола в „А” отбора. На мен едва наскоро, на стари години, както се казва, ми се откри възможност. Викаха ме повече, отколкото през всичките изминали години. Но не се сърдя на предишните селекционери. Не мога аз да преценявам кога заслужавам повиквателна, и кога не. Въпреки всичко аз съм доволен от футболната ми кариера, от всичко, което съм постигнал. Гордея се с това. Не съжалявам за нищо.
  • Резилът срещу Чехия – 0:8 с младежките национали, водени от Димитър Алексиев, на 5 октомври 2001 г. го пропуснахте?
  • Да, заради контузията пропуснах точно най-важните мачове от онази кампания – с Исландия, със Северна Ирландия и с Чехия. Съжалявам, че не можех да помогна на момчетата. Трябваше да вземем 4 точки от трите мача, за да се класираме за следващата фаза, но взехме само една. Спомням си, че някои от шефовете на отбора беше казал, че ни стига и минимална загуба от чехите. В Теплице обаче направо ни убиха – 0:8. Жалко, че това силно, според мен, поколение не можа да отиде на голямо първенство. В тима бяха още Славчо Тошев, Димитър Коемджиев, Самет Ашимов, Асен Караславов, Йордан Върбанов, Юлиян Петков, Иван Русев, Благой Георгиев, Станислав Генчев, Христо Янев, Александър Младенов, Асен Букарев, Стойко Сакалиев, Янко Вълканов, Сашо Тунчев…
  • Спомням си, че в началото на новия век се разминахте с „Динамо” (Киев)…
  • Така е. Още бях в „Локото”…Когато Георги Пеев беше продаден в „Динамо” за 2,5 милиона долара, аз станах така да се каже, следващата апетитна хапка (смее се). Всеки ден се пишеше във вестниците, че ме искал този, или онзи клуб. Първо беше интересът от Киев, после се заговори и за „Шалке” и други най-различни германски отбори.
  • През годините получавал ли сте реални оферти от клубове от Западна Европа, освен от „Страсбург”?
  • Да, получавал съм. Малко хора знаят, че аз дори подписах предварителен договор с френския „Лил”. Това се случи по времето, когато играех в ЦСКА, през 2004 г. Мениджърът им беше дошъл тук, бяхме се разбрали по всички въпроси. Срокът на контракта ми беше за 3 години, но…Даже пътувах за Испания, няма да забравя, и оттам ми казаха: „Пътуваш за Лил”. Обаче не знам какво се случи, и си останах на „Армията”. Явно нещо президентите на клубно ниво не са се разбрали нещо. Нямам представа каква е истината. От „Бордо” също имаше интерес. Получи се същият сценарий. В София пристигна техен шеф, видяхме се, разговаряхме, и – до там…Това са ми най-сериозните оферти от Западна Европа.
  • Съжалявате ли, че тези трансфери не се осъществиха?
  • Ами, да. Съжалявам, особено що се отнася до случая с „Лил”, защото тогава аз бях само на 23 години. Бъдещето беше пред мен, бях в разцвета на силите си.

About Author