Почина актьорът Васил Попов

Почина актьорът Васил Попов

Почина актьорът Васил Попов. Той беше една от емблемите на Сатиричния театър през златните години на трупата. Роден е през 1934 г. в София и в кариерата си е изиграл повече от 150 роли. Партнирал си е със Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев и Георги Парцалев, а в съзнанието на поколения зрители ще остане като тандем с вече покойния Хиндо Касимов. Напъхвал се е в кожите дори на Хамлет и крал Лир, но завинаги ще остане като един от най-талантливите комедийни актьори. През последните месеци здравето на Попов рязко се влоши. “От 2 месеца съм на легло, от 3 – с кислороден апарат. Все пак съм на 81 и е нормално да имам болежки”, сподели той в едно от последните си интервюта.

Ето какво казва големият актьор пред колежката Паулина БОЯНОВА от вестник “Над 55”:

Аз обичам да работя с младите. Когато са идвали в театъра, винаги съм се опитвал да им помагам със съвети, макар че никога не съм натрапвал мнението си. Дните ми минават…
Всеки ден си спомням за Хиндо Касимов. Хиндо, който страшно ми липсва. Много бързо се харесахме с него. Щом се запознахме, веднага станахме голям тандем. Обиколили сме страната по различни участия, а публиката наистина много ни харесваше. Бяхме страхотни приятели, почти всяка вечер се събирахме. Не съм си намерил по-добър приятел след неговата кончина.  Примирих се, че животът те изправя пред трудности, които трябва да приемеш, за да продължиш

Ако нещо ми тежи, това наистина е самотата. Тя е едно от най-трудните изпитания, които ни изпраща съдбата. Реших, че трябва да измисля нещо, за да се спася от нея. Наскоро разглеждах едно списание и ми хареса снимка на две котенца. Оттогава започнах да събирам изрезки на разни сладки животинки и вече имам над триста.

Самотата и старостта са трудни за преодоляване, но иначе какво можем да направим? Остава да отидем на онзи свят. Все си мисля, че е рано и може още малко да вземем от този кратък живот. “Бързай бавно“. Това не е моя мисъл, но много я харесвам.

Всеки ден излизам на разходка в живота, нещо да си купя, да изхвърля боклука… Първото, което си мисля, е да не падна, после си гледам за мои хора в кафенцето. Става ми мъчно, но дори и да няма никой, сядам, поръчвам си кафе, пък все се намира някой приятел да мине на раздумка. Философията на моя живот е, че всеки сам за себе си трябва да си помисли, че дори да е най-малкото винтче, трябва винаги да се усмихваш. Животът трябва да се живее. Добре че отказах цигарите преди 4 години, когато лежах с месеци в болниците.

Исках да се самоубия и опитах, но не успях. Цяла нощ плаках заради това, че не се осъществи моят опит.

След време, като се замислих и се съвзех, си дадох сметка, че моите близки и приятели щяха да бъдат много разочаровани от мен. Казаха ми, че явно Господ още не е искал да отида при него.  Тогава реших, че ще се взема в ръце, за да се даврандисам. Човек до какво ли не стига понякога. Сега това не мога и да си го помисля, дори да изпадна отново в по-критично положение. Даден ни е един живот и трябва да го изживеем, с всичко хубаво и лошо в него.

Липсва ми професията, но човек трябва да намери точното време и място да се откаже от работата си, за да го запомнят хората с хубавото, което е направил. Ние сме вече на повикване, пенсионери сме, седим си вкъщи, четем си, готвим си…

Пенсионерството у нас е несретно, бедно и нещастно. На никого не му е добре да е пенсионер в България. Пенсията ми е малко над 300 лв. Като си платя лекарствата, тока, водата, и нищо не остава

Но няма да се оплаквам, защото няма полза, никой няма да ни чуе. Управляващите също имат баби, дядовци, бащи, майки и знаят колко са пенсиите им. Никога няма да ги стигнем американците и европейците. По-малки държавици дръпнаха пред нас, а ние все сме на опашката. Ние сме много умен, любознателен народ, но прокоба ли тегне над нас, не знам. Тази вълшебна страна и природа, с такава лоша съдба – не я заслужаваме. Но изглежда, че нещо в нас самите куца. Трябва да погледнем и в себе си, всеки според образованието и необходимостта си, да разберем какво ни липсва и с какво сме допринесли за тази обстановка, в която живеем.

Жалко е това, което се случва в България от години наред и не виждам изход. Най-много съжалявам за нашата съсипана от тези лакоми и ненаситни управляващи страна. Когато пътувам в чужбина, вече ме е срам да кажа, че съм българин.


По-рано днес, на 87-годишна възраст, почина известната българска актриса Мария Русалиева. Почти 40 години тя игра на сцената на театър „Българска армия”. Сред незабравимите ѝ роли в театъра и киното са тези от “Утро над родината”, “Рицар без броня”, “Любимец 13”, “Вишнева градина”, “Ла дона е мобиле”, “Димитровградци”. Освен в стотици пиеси на сцената на театъра, тя се снима и в редица български филми, сред които “Рицар без броня” (1966), “Семейство Калинкови” (1966), “Любимец 13” и “La Donna E Mobile” (1993).

Поклон пред светлата им памет…

About Author