Футболни “зайчета” на Черната скала

Футболни “зайчета” на Черната скала

“Треньорският щаб на „Левски” избра нетрадиционен подход към сутрешната тренировка на тима на 24 юни. Подопечните на Стойчо Стоев направиха двучасов преход в планината, с което разнообразиха подготвителния си режим в курорта Боровец.

“Сините” играчи използваха случая и за сплотяване на редиците, а отборът не пропусна да си направи снимка на известната в местността “Черна скала”. Това е откъс от сводка на спортните медии. Футболисти водят лятната си подготовка, отиват и на тур към върха на планината, за да разнообразят след тежките занимания. Усмивки, добро настроение, снимки, селфита…Дори някои от футболистите си позволиха да си правят шегички пред камерите. Слагат “ушички” и “зайчета” на колегите си. Треньорите и масажистите се смеят доволно…

Всичко би било нормално, ако не ставаше въпрос за точно тази Черна скала. Ако Роман Прохазка, Веско Минев и компания знаеха какво се е случвало там на два пъти през миналото столетие косите им щяха да се изправят. Нека за информация на левскарите дадем само два примера.

Първият е от книгата “Горещо червено”. Людмил Хаджихристов, изпълняващ длъжността директор на българска национална филмотека, разказва пред авторката Ивайла Александрова.

„Това се случи в края на 40-те години. Като дете през лятото за ваканциите отивах в Самоков, където са родени моите родители и живеех с леля ми. Близо до нас, в една голяма къща, Мановата къща, живееше една немкиня, фрау Муци, тя беше достолепна, интелигентна жена, която събираше дечурлигата от махалата, пък дори и от целия град, а през лятото ни завеждаше на Искъра, където пеехме, играехме, учехме немски, беше много приятно. Ходехме на един вир и там, много често, идваше един странен човек, който се държеше като дивак.

Не се доближаваше до нас, обикновено се събличаше на отсрещния бряг, издебваше момента, когато не го гледат, или той си мислеше, че не го гледат, и се шмугваше във вира, влизаше чисто гол. По-късно аз разбрах, че той е психически болен човек. През 1923 г. в Самоков са станали събития, които са дали отпечатък на живота на града. Хората в Самоков са добри, но колкото са добри, толкова са и жестоки понякога, защото социалните контрасти са много силно изразени и омразата между бедни и богати е подчертана. И през 1923 г. там не се е стреляло. Но полицията е арестувала доста народ и Самоков е дал много жертви в този период, извършени са много големи жестокости. Говореше се за този човек, че тогава е бил полицай и че той е един от тези, които са бутали от Черната скала, това е една местност на около три километра от Чамкория в Боровец, скала 300-500 метра висока.

Това е ужасно място. Аз съм ходил, отдолу, в подножието е река Марица, просто страшно е да се наведеш, да погледнеш. Там с камиони са извозвали тези, които е трябвало да бъдат ликвидирани – тогава комунисти. И този човек, който аз много добре помня, той ги е бутал. Как е живял през следващите години – от 1923 –а до 1944-а – не зная и едва ли някой знае и помни. Но за него се разправяше, че през есента на 1944 г. – същата история се повтаря, само че с обратен знак. Комунистите са го хванали и вместо да го ликвидират, са предпочели да издевателстват, това е било ужасно.

И този човек е бутал тези, които комунистите са смятали, че трябвало да бъдат ликвидирани, с вързани ръце, с тел им са им връзвани ръцете…Този човек ги е бутал. От преживения ужас вероятно се е побъркал. И той беше един луд човек, като Мунчо. Целият град го знаеше и никой не го закачаше, лудостта му го предпазваше. Той се движеше свободен, а всички знаеха, че е свършил тази гнусна работа. И той живееше като дивак, като горския човек, като Снежния човек, той се показваше някъде от храстите, бързо се събличаше, шмугваше се във вира, изкъпваше се, плуваше и така изчезваше…”

Вторият е от книгата “Черната скала” на Георги Манов.

“Реших, че мой човешки и творчески дълг е д изясня „тайната” на Черната скала, да установя откъде започва зловещата мълва и какви са фактите, пише Манов.

– Разчитах на паметта на сродниците на избитите, сковани 44 години от мразовития дъх на страха за собствения си живот. Постепенно мнозина се отърсиха от страха и проговориха…В тези години на юношеството и първата ми младост имах възможност да срещам, да гледам и слушам някои от „героите” на след деветосептемврийските кланета. Те бяха навъсени, мрачни мъже, неразговорливи. Без изключение – пияници. Под влиянието на алкохола буйстваха, ругаеха, биеха. И не рядко не без гордост разказваха „подвизите” си при изтезанията и убийствата на „гадовете”..

Още приживе почти до един ги настигна възмездието на провидението: умираха трагически, в мъки. Неколцина се самоубиха. Сякаш проклятие стигна и до потомството на някои от тях.” Според Георги Манов безследно изчезналите в есента на 1944 г. от Самоков и района са около 60-70 души.

Завършваме със спомен на един от интервюираните:

“През лятото на 1944 г. и на 1945 г. ходех с други деца – воловарчета от село Радуил, нагоре по коритото на река Сливница, та чак до черната скала. И насетне, като ловец, пак съм ходил. През пролетта на 1945 г. идеше смрад. Беше завардено. Като се заесени, се виждаха тук-там човешки кокали. На едно место – два черепа из камънаците в реката намихме. Единият имаше дупка, кръгла, като от куршум, отзад – на тила. После човек от кметството беше ходил да събира кокалите и черепите, ака къде ги е заровил – никой не знае. Един нашенец случайно станал свидетел как са бутали хората от връх скалата.”

След всичко казано просто коментарът е излишен. Нека после футболистите на “Левски” пак си правят “ушички” на Черната скала…

About Author