Защо точно Самуил? И защо точно там?

Защо точно Самуил? И защо точно там?

Професор Ивайло Дичев разсъждава по въпроса уместно ли е да бъде поставен паметник на цар Самуил със светещи очи в центъра на София. Коментарът е публикуван в сайта на Дойче Веле – България dw.de.

Да сте чули някой от критиците на новия паметник да твърди, че Самуил не е български цар? Аз не. Пък и не тук е проблемът. Цар Самуил е владетел, чиято история е пресъздавана пластично много пъти – от гениалната трагична версия на самуиловите войни от Далчев, до монументалната, малко патетична версия при Петрич от Гондов. Башка картини, конференции, книги… Колко монумента трябва да направим, за да преборим македонците? Мултипликацията в монументалния жанр винаги ражда инфлация, чийто ефект е в последна сметка обратен – обезценяване.

Не е ли абсурдно?

По-генералният спор с патриотите “тенденция СКАТ” е в това дали на такова централно място следва да стои монумент на цар, когото свързваме с поражение и край на Първото българско царство. Да си представим, че искаме да породим някаква гордост, някакво позитивно чувство към родината си. Не трябваше ли там да стои примерно Симеон Велики, според логиката на същите тези патриоти? Представете си, господа националисти, този площад, на който се правят военни ритуали на Гергьовден – българските войници ще се строяват между ослепените войни на Далчев и светещите очи на Хайтовия Самуил. Защо да си го причиняваме? Не е ли по-добре да се направи жест към някакво положително събитие от миналото, с което се гордеем и което дава поуки за бъдещето? Да речем Съединението, което е едновременно и събитие, и принцип.

Обсипват ни с аргументи, че в управлението на Самуил има и добри страни. Добре де, сложете нещо на улицата с името му, пренесете мощите му в катедралата – има най-различни форми на жест към миналото. Но защо трябва тъкмо той да стане основен символ на нашата държавност? Състезанието с македонците май не обяснява този абсурд – тук има по-скоро нещо, свързано с българския мазохизъм, с желанието ни непременно и винаги да се преживяваме като роби, като геноцидирани. Ако има нещо мрачно, гадно, унизително в историята ни – ще го изровим и типосаме в центъра на пространството ни, за да имаме повод да се окайваме и да мразим някого.

“Родоотстъпници” и “соросоиди”

Вероятно у всеки български владетел може да се намери и нещо добро. Фердинанд например е създал Пепиниерата (Борисовата градина) и е въвел разни европейски неща в София. Ами да вземем да му вдигним един монумент и на него, като сме започнали. Градът ни, и особено парковете започват да приличат на гробища: монумент до монумент, за всеки, по всякакъв повод. А ако някой дръзне да възрази, веднага го навикват, че не почита миналото, обявяват го за отцеругател и родоотстъпник – и дори най-страшното: соросоид.

Не може да има паметници на всички, това обезсмисля самия принцип на колективната памет, който филтрира миналото и прави обобщения, важни за групата по-нататък. Как се случва тази мултипликация? Рецептата е видна в случая със Самуил: амбициозен човек на изкуството плюс частен спонсор плюс неадекватна община плюс заспало гражданско общество. Веднъж построена, една такава статуя вече няма как да бъде премахната. Нали виждате как се влачи случаят с “1300 години България” пред НДК? Впрочем, интересно ми е как онези, които настояваха, че паметникът на Старчев е грозен, се чувстват сега пред този – тъжен кич, осеян с лъвчета, кръстчета, големи мускули и дори светещи в мрака очи. Впрочем, нека обърна внимание и на това, че физическата близост на Хайтовия Самуил до Далчевите войни представлява посегателство над културното наследство на столицата – това е все едно аз да се хвана да добавя свое стихотворение към “Епопея на забравените”.

Защо гражданите не се мобилизират навреме, както стана например в Пловдив, неслучайно избран за европейска столица на културата? Не знам. Вероятно София е твърде голяма, вероятно хората тук са по-слабо привързани към града си, може би и парите тук са повече. А и гражданите са разделени: левите например гнусливо отказват да се включат в протестите срещу паметника, само защото в тях участват представители на либералната интелигенция. Утре природозащитниците ще запротестират срещу строежа на Виенско колело в Борисовата градина, а десните ще са пас. В управлението на културата тържествува мутренският стил. Стоварват в центъра на София някакво безумие, интелигенцията е в шок, а футболните фенове и рокерите аплодират, защото Самуил прилича на татуировките, които рисуват по коремите си. Общината пък заявява: “изказани бяха различни мнения” – и кара както си знае.

Самуил – печат на крайната десница в сърцето на държавата

Каква все пак е причината за това абсурдно и напълно безсмислено покушение над градската среда? Ето моето обяснение. Братята Хайтови, скулптор и архитект, както и техният покоен баща, са от години един вид знаме на крайната десница; г-н Хайтов е автор на паметника на гара Буново, посветен на “жертвите на протурския тероризъм”, едно много важно място за мобилизация на този тип политическа чувствителност. Тази година пред паметника в Буново бяха г-н Борисов и Реформатори. Не казвам, че не е трябвало да се направи жест към годишнината от атентата. Обръщам просто внимание на факта, че този жест беше направен тъкмо на това място. Налага се впечатлението, че традиционната десница хвърля символичен мост към крайната десница – както впрочем прави и в сегашната парламентарна конфигурация. Самуил се оказва печатът, скрепяващ този нов съюз. Голяма работа, мислят си там горе, някаква си култура – нали не приехме да разполагаме ракети по южната граница!

About Author