216 години от рождението на А.С. Пушкин

216 години от рождението на А.С. Пушкин

На днешния ден – 6 юни, през 1799 г., в Москва (Русия) се е родил най-големият руски национален поет, гениалният писател и драматург Александър Сергеевич Пушкин (1799 – 1837).

Обичах ви

Обичах Ви. И още дълго може
любов да тлее в моята душа,
но нека вече тя не Ви тревожи.
Не искам с нищо да Ви натъжа.

Обичах Ви без думи, без надежда,
ту плах роб, ту ревнивец несравним.
Дано с такава искреност и нежност,
дай Боже, Ви обикне друг любим…

 

Поет и тълпа

Поет на лира вдъхновена
разсеяно разнася звън.
Той пей – а хладно и надменно
народ край него непрогледнал,
вторачен, сякаш вижда сън…

И тъпата тълпа умува:
“Защо тъй звучно е запял?
Ушите ни защо надува,
каква ли цел е начертал?
Какво ни дрънка? що ни учи?
Сърцата що вълнува, мъчи,
като магьосника прочут?
А песента му е свободна
и като вятър е безплодна:
каква е ползата й тук?”

П о е т

Мълчи, окаяний народ,
на нужди, грижи ти си роб!
Противен си със ропот дръзки,
пълзиш ти червей, не летиш;
във всичко ползата цениш,
дори кумирът Белведерски.
Но ползата не виждаш там.
А в мрамора нали е Бога?
Гърнeто драго е по-много:
че в него готвиш си храна.

Т ъ л п а

Избранник Божи си небесен,
изпратен си със дар чудесен
за нашто благо го отдай:
сърцата братски разгадай.
Че ний страхливи сме, коварни,
безсрамни, зли, неблагодарни;
сърцата ни студени на скопци,
клеветници и роби, и глупци;
загнездени са в нас пороци.
Щом ближния обичаш ти,
най-смело давай ни уроци,
ще слушаме и ще мълчим.

П о е т

Махнете се, какво ви прави
поетът мирен, спрял до вас!
Вий тънете в развратни нрави,
не буди ви лиричен глас!
Противни сте като гробове.
За глупостите си, за злоба
вий имахте до този час
тъмници, бичове, топори; —
дотегна ми, народ безумен!
В града от улиците шумни
измитат смет – полезен труд! —
Но щом служение изоставят
и жертвата си пред олтаря
с метли жреците ли метат?
Че не в житейските вълнения,
за користи и гневен бой,
родени сме за вдъхновение,
молитви, песенен покой.

1828

На А.П. Керн

Аз помня чудното видение:
ликът ти чист пред мен изгря
като копнеж и привидение,
като нестихваща зора…

В минути зли и безнадеждни,
сред хорски грозни суети,
опора дирих в тая нежност,
в гласа ти, в милите черти.

Но времето лети, измита
и най-съдбовните мечти –
забравих тия дни честити,
гласа ти, райските черти.

Сред злост и грубо заточение
течеше мудно всеки час,
без трепети, без вдъхновение,
без ласки, без сълзи, без страст.

Но пламна в ново озарение
душата пак – яви се ти
като звезда и неизменен
скъп образ, с ангелски черти.

И пак сърцето окрилено
трепти в жарта на порив нов,
и пак ехти от вдъхновение,
и пак умира от любов.

1825

 

About Author