Силвестър Милчев: Запалянко ме нарече Велзевул

Силвестър Милчев: Запалянко ме нарече Велзевул

Стою Недялков е футболист №1 на Локо (Сф), твърди журналистът

Доайенът на спортната ни журналистика Силвестър Милчев не се нуждае от представяне. Автор е на 10 книги, сред тях са “Футболната романтика на България”, “Български футболни корени”, “Локомотив – наследникът на ЖСК” и др. Най-новата е “По хребета на българския футбол” – III част. В епохалния труд са застъпени събитията в периода 1968 – 1989 година. “По хребета на българския футбол” – III, е разделена условно на три части. Първата е посветена на държавните първенства, втората – на турнира за Купата на България, третата – на националния отбор. Част от разговорите с над 150 футболисти и треньори, както читателят сам ще долови, са водени непосредствено след описваните събития. А останалите, които са несравнимо повече – десетилетия по-късно. Професионалната съдба на спортен журналист открива на автора възможност да познава отблизо участници в националния отбор на България от първия му мач през далечната 1924 г. та до днес. Близките връзки с футболисти от различни поколения помагат на Силвестър Милчев да си изгради вярна представа за развитието на нашия футбол. Авторът открива неизвестни факти и подробности, които дообогатяват футболната ни история. Огромен интерес представлява и галерията от снимки, част от които се появяват за първи път у нас. Ценна за изкушените от статистиката е информацията, касаеща националния ни отбор. Публикувани са съставите от всичките мачове на “трикольорите” в периода, както и тези на съперниците им. Книгата представлява безценно помагало за специалисти и любители на най-прекрасната игра.

Милен Димитров

– Г-н Милчев, какво ви накара да напишете тази книга?
– Това е трета и последна засега част от поредицата “По хребета на българския футбол”. Предишните две обхващаха периода от 1924 до 1948 г. и от 1948 до 1960 г. Тука са включени всички държавни първенства, турнири за Купата на страната и мачове на националния отбор, както и на “Б”, олимпийския, младежкия и юношеския. Поредицата е нещо като хронология на нашия футбол. В процеса на подготовка на книгата съм разговарял с над 150 души футболисти, треньори и деятели. Всъщност те са и мои съавтори, аз съм им благодарен.

– Лесно ли написахте този доста обемен труд?
– Трудно е да се каже, но конкретно за третата част ми отидоха около 2 години работа и 5 години чакам, докато излезе. Срещнах много трудности окоол издаването, даже, по едно време, се бях отказал.
– Усеща ли се в България липса на такива четива?
– Определено е така. Със съжаление го казвам. Футболната книжнина е бедна. Напоследък се усеща някакво раздвижване. Излизат и добри книги, но не съм аз човекът, който да ги оценява. И в София, а и в провинцията излизат. Появиха се обаче и автори, доста напористи, които превръщат книгите едва ли не в състезание. Някои колеги изкарват определени клубове с по-велика история, правят ги по-стари, отколкото са всъщност, по-ощетявани от една или друга власт и т.н.
– В третата част на “По хребета на българския футбол” има ли някакво откритие, нещо неизвестно досега, което ще бъде интересно и на читателите?
– Откритие за мен няма, защото аз съм бил съвременник на всички събития. Трудно ми беше друго нещо. Докато за предишните ми книги трябваше да ровя и да откривам факти, тук трябваше да съкращавам. Бих могъл пет пъти по-обемиста книга да напиша. Когато седне да пише подобна книга, авторът задължително трябва да остави настрана клубните и лични пристрастия – политически, морални и т.н. Ако не си ги заобичал тези хора, за които пишеш, трябва поне да ги уважаваш. Най-вече заради това, което са дали на нашия футбол. Аз се стремя да спазвам този принцип.
– Вие сте автор на алманаха “Локомотив – наследникът на ЖСК”. Можете ли, от дистанцията на времето, да кажете какъв е приносът на Локомотив (Сф) за нашия футбол?
– Много е голям. Локомотив е едно феноменално явление. Започва почти в един и същи състав от Трета софийска дивизия и се изкачва до Първа. Влиза в Националната дивизия и става веднага шампион. С почти непроменен състав. Най-златното време за клуба е периодът 1940 – 1949 г. За това време два пъти става шампион на България, три пъти е втори, един път е трети и веднъж става носител на Купата на страната. Приносът за националният отбор е безспорен. През 1947 г. седем национали са от Локото.
Кое е най-силното поколение в историята на Локомотив?
– Най-силен е отборът от 1947 г. Тогава дойдоха седем нови попълнения. Петър Аргиров – Пецето и Любин Хранов – Мистри от “Левски”, Стефан Стефанов от Локомотив (Стара Загора), Коце Благоев – Патрата, от График (Сф), Драган Георгиев от Чавдар, Александър Попов – Врабчо от Славия, Михаил Сотиров, който е син на железничар, от Раковски (Сф). Те спечелиха убедително Софийското първенство, но на финала “Левски” ги излъга. Това е най-силният по състав отбор на нашия клуб в цялата му история.
– Кой футболист e №1 за клуба?
– Води се спор в последно време кой е бил по-добър – Начко Михайлов или Никола Котков…Не трябва да се противопоставят различни поколения. Всеки за своето време е бил №1. Такъв спор е излишен. Най-голям принос за Локомотив, не казвам, че е най-добрият, има Стою Недялков – Доктор Кох. Той отива от шампиона на България – “Спортклуб”, да играе в Трета софийска дивизия. Извежда до елита и го прави шампион. Успехите около и след Втората Световна война са свързани именно с него. Той е футболистът с най-голям принос за Локомотив. Имайте предвид и това, че през цялата си кариера той е бил и работник в ЖП завода. Котков, Начко…Да не забравяме, че капитан и на двамата беше Иван Димитров. Той има 46 мача в националния тим като футболист на Локомотив, общо е със 70. Кольо Котков има само 15 мача. Разбира се, не трябва само по това са се съди. Котарака беше така да се каже знамето и емблемата на Локомотив. За да го има него обаче той имаше около себе си големи фигури като Спиро Дебърски, Иван Деянов, Цецо Милев, Васил Методиев, Апостол Чачевски, Иван Коцев, Весо Василев…
– Ако сравним двата шампионски тима от по-късно време – тези от 1964 и от 1978 г. кой, според вас, имаше по-сериозни футболини аргументи?
– Не мога да кажа. Има и нещо друго, че през 1978 г. тимът ни беше изграден предимно от момчета, излезли от родната школа – като започнеш от втория вратар Николай Донев та до Никола Спасов и Наско Желев. Това беше едно ядро, готвено още от Данко Роев, от Гришата Петков, от Жоро Петков…Та, в този смисъл, по-локомотивски беше отборът на Шпайдела от 1978 г.
– Кой е идеалният отбор за всички времена в историята на клуба?
– Това е най-тежкият въпрос, който са ми задавали някога. Нека да го оставя без отговор…
– Как ще коментирате представянето на сегашния Локо?
– Въздържам се да отговоря, защото ще кажа лоши неща. Не искам да говоря! Толкова ми е обидно, че…Как може за 85-годишнината президентът да поздравява привържениците, а хората около него да не знаят кога е основан този клуб. Един от най-старите железничарски клубове в Европа! Пет пъти съм публикувал в книги Учредителния протокол. Значи те не са го прочели. Няма такъв случай в историята – да си поздравиш привържениците с фалшива рождена дата?
– Как се държеше локомотивската публика?
– Ще дам само един пример. Когато Локомотив изпадна в “Б” група през 1950 г. на мачовете във втория ешелон ходехме същият брой зрители, както и в елита. Понеже ние бяхме щастливи, че любивият отбор се е отделил от Торпедо и си възстанови славното име. Играеха четирима национали – Трайчо Петков, Лазар Христов, Гоце Василев и Коце Благоев. Бяха по-чисти отношенията.
– Когато Локото се отделя от ЖСК “Славия” също е бил голям ентусизъм…
– Това обединение беше изкуствено. Локомотив беше на път да изчезне, да бъде претопен. Добре че се намериха разумни ръководители, на ни разделиха. Присъствах на първата тренировка. Георги Берков събра футболисти от всякъде. От Пловдив дойдоха Димитър Мумджиев, Георги Христакиев – Хери Смъртта, и Петър Пацев, от Академик (Сф) – Боре Ангелов, Георги Илиев – Креката и Краси Борисов, Румен Горанов от “Левски”, от Велико Търново дойде Димитър Цеков. Събраха се момчета и стана прекрасен отбор. Първият официален мач след разделението беше в Пловдив – срещу Ботев. Аз отидох на този двубой със съпругата и единия ми син. Беше един истински празник. Цял влак, пълен с такива като мен. Възторжен пеши марш и песни по централните улици на Пловдив, от гарата до стадиона. Локомотив изтръгна от морална гледна точка една от най-ценните победи в своята история. Бихме с 2:1 с голове на Тодор Колев – Токата, и Пацев. Завръщането с претъпкания влак също беше незабравимо. Локомотив беше спасен! Ето и съставът: Костадинов, Геров, Христакиев, Ангелов, Мумджиев, Т.Колев, Цеков (73 – Борисов), Георгиев, Илиев (60 – Стойков), Михайлов, Пацев.
– Кои треньори бихте дал за пример?
– Много са, трудно ми е да ги изброя всичките. Не мога обаче да не откроя Георги Берков – Белия орел. Той можеше от нищо да направи нещо. Интелигентен човек, с подход към футболистите. Умеешe да изтиска от тях максималното. Александър Попов – Врабчо пък първи в света е въвел тактическата система 4-2-4. С нея бразилците станаха световни шампиони в Швеция през 1958 г. Попов я опита още през 1952 г. Тогава изпълнителите не можеха да я приложат. През август го уволниха. Чак през 1956 г., когато той събра цели 14 нови играчи, системата проработи. Локомотив буквално полетя на крилете на вдъхновението, беше шлагер на първенството. Врабчо е архитект е по професия. Много интересен човек. Как да не посоча и заслугите на Васко Методиев? С Шпайдела ме свързва и лично приятелство. Много пъти се е налагало да заставам твърдо зад него. Опитаха се да окалят и неговата шампионска титла от 1978 г. “Левски” бил дал едва ли не равен в последния кръг (3:3)…Даже ми е обидно да коментирам тези слухове. През пролетния полусезон Локомотив имаше до този мач голова разлика 17:2. Имахме най-здравата защита и вратар. През есента “червено-черните” бяха били “Левски”, които не бяха и в добро състояние по това време. Как ще подаряват титлата? Няма такова нещо. Най-големият успех на Локомотив на международен терен беше записан под ръководството на Методиев. Тимът достигна четвъртфинал за Купата на УЕФА през 1980 г.
– Защо тогава се стига до раздялата с Методиев и то след елиминирането на Динамо (Киев)?
– И по тази тема има толкова спекулации, че…Имаше такива настроения да се махне Васко. Написах статия в негова защита със заглавие: “Вина, но чия?”. За една година уволниха трима треньори – него, Чачевски и Цецо Илчев. И тримата – с едни и същи доводи. Смяната беше неправилна, неразумна и ненавременна. Просто не трябваше да става. Според мен вината беше на шефа на дружеството Владимир Славов и другите около него. Чухме се по телефона с него. Все едно като сега му чувам гласа: “Изпадаме, разбираш ли?”. Наистина тимът ни беше 12-и в класирането. Но уволнението на Методиев беше глупост и дивотия.
– Страдал ли сте от цензура? Някога спирали ли са ви материал, защото е неудобен?
– Никой не ми се е бъркал в работата. Написах веднъж критичен материал за Никола Миланов – Чопъра. Всички казваха, че мога да очаквам някаква интифа. Нищо подобно не се случи. Никакви проблеми не ми е създал. Даже, трябва да ви кажа, че ние, спортните журналисти, имахме по-голяма свобода, отколкото вие имате днес. Е, в другите отдели не беше така. В икономиката например. Не можеше да напишеш, че държавното предприятие работи по-лошо от частното. Но аз можех да напиша, че “Левски” е по-силен от ЦСКА или обратното. Мен са ме мислили за левскар. На летището в Копенхаген бях в компанията на председателя на “синия” клуб Борислав Лазаров – един много мъдър човек. Попитах го: “Боре, защо всички ме обвиняват, че съм левскар? Аз не съм.” А той се засмя и ми отвърна находчиво: “Защо се чудиш? Това е защото си честен човек.” Изчетка едновременно и мен, и левскарите.
– За коя забавна случка с фенове се сещате?
– Случаите са много, но ще ви разкажа за един забавен момент от моята кариера. Аз симпатизирам на т.нар. сиромашки отбори от провинцията. Марек от Дупница винаги ми е бил на сърце. Знаете, с братя Петрови, Сашо Паргов, Севдин, Стоянов, Палев, Караколев и треньора Янко Динков…Голям отбор бяха. Да, но веднъж написах нещо критично за тима. Получих после писмо, в което авторът ме нарече “Велзевул” (принцът на демоните, свързват го със смъртни грехове като горделивостта и чревоугодничеството – б.р.). Все пак, явно с мен се беше свързал интелигентен човек (смее се).
– По ваше време как се гледаше на запалянковщината в журналистиката?
– Всички се знаехме кой на кой отбор е привърженик. Но на журналистическата банка това не личеше. Казвам ви го най-отговорно. Да не давам пример с Николай Колев – Мичмана. Всички знаехме, че е левскар, но никога не е трупал имидж на гърба на другия отбор. Това, което сега виждам по нашите медии, е недопустимо! Когато видя твой колега, веднага мога да кажа чия позиция ще защити, независимо от инцидента, който е станал. Такива дивотии, каквито виждам сега, не е имало никога. Даже в разговорите помежду си се държахме по-човешки. Стефан Божков е легенда на ЦСКА, нали? Знаете ли кой написа неговата биографична книга? Стефан Нойков, дълги години беше член на ръководството на “Левски”. Бяха най-добри приятели двамата.
– Има ли криза в нашата журналистика?
– Струва ми се, че има, но не искам да давам оценки. Нивото на връзките, на работата е много по-различна в сравнение с онези времена. Интернет предизвика глобални промени. Сещам се за един куриоз. На 17 август 1947 г. националният ни отбор гостува в Будапеща за приятелски мач. Падаме с 0:9. На другия ден по нашите вестници обаче излезе резултат 0:8. Понеже радиорепортажът е продължил само до осмия гол, а после е прекъснал…(смее се). Радио София има възможност да предаде мача само до 0:0. Голът на Хидегкути в 86-ата минута е “рпопуснат”…Многострадалните наши любители на футбола научават истинския резултат чак на следващия ден. Така че има и такива гафове, но те са неизбежни и са част от професията. Мен ме смущава друго. Гледам, на пръв поглед интелигентни момчета се вихрят из медиите, знаят езици, едно-друго. Дразни ме обаче тази непростима запалянковщина. Поведението на журналистите е подобно на това на някои фенове. Дори ги провокират. Това е най-големият грях на нашата спортна журналистика – запалянковщината. Освен това, ти, като спортен журналист, трябва да кажеш на читателя повече от това, което той знае и вижда. Трябва да се интересуваш от всички български отбори.

About Author