Легендата Аян Садъков: Няма да се предам

Легендата Аян Садъков: Няма да се предам

Легендата на “Локомотив” (Пловдив) Аян Садъков води битка с изключително тежко заболюване. Магичният футболист от близкото минало е сполетян от амиотрофична латерална склероза. Става въпрос точно за това заболяване заради което целият свят започна да се полива с ледена вода и по-голямата част от участниците да събират средства за борбата с него. Предизвикателството с кофата ледена вода има за цел да подкрепи Асоциацията за борба с амиотрофичната латерална склероза (АЛС), позната също като болестта на Шарко и като болестта на Лу Гериг. Тя е невродегенаративно заболяване, изразяващо се в бавното и прогресивно отслабване на функцията на периферните нерви. Всичко започна от САЩ и по-конкретно Бостън след появата в интернет на видео на болния бивш спортист Пийт Фрейтс. Само за няколко дни предизвикателството обиколи цял свят, стигна и до България. Заради болестта Садъков успява трудно да движи едната си ръка. С него разговаряме с помощта на съпругата му Лидия.
Аян Садъков е роден на 26 септември 1961 г. Юноша е на “Локо” (Пд), играл е още в португалския “Беленензес” и “Ботев” (Пд). В “А” група има 248 мача и 66 гола (228 мача, 66 гола за “Локо” и 20 мача и 2 гола за “Ботев”). В “Б” играе в още 122 и вкарва 74 гола. Бронзов медалист през 1992 г. с “Локомотив” и през 1995-а с “Ботев”, носител на Купата на Съветската армия през 1983 г. с “Локомотив”. Рекордьор на страната по участия във всички национални отбори. Той има 79 мача и 9 гола за „А“ отбора (1981-1991), в олимпийския има 24, 7, в младежкия е с 25, 6, в юношеския има 43 мача и 15 гола. Участва на Световното първенство в Мексико (в 4 мача). Садъков е един от най-добрите футболисти на България през 80-те години на миналия век. Той е единственият футболист, който, въпреки че отборът му се състезава за няколко сезона в “Б” група, е несменяем титуляр в националния отбор. На бенефиса си през 1984 г. Христо Бонев му предава черно-бялата фанелка с номер 8 и го обявава за свой наследник. Като треньор класира веднъж “Локо” (Пд) на пето и веднъж на шесто място в елита, начело на тима записва 62 мача – 26 победи, 14 равни и 23 загуби при голова разлика 87-89. Бил е селекционер на националния отбор до 19 г., както и асистент на Михаил Мадански в младежкия тим. Садъков е един от последните футболни магьосници по нашите терени.

Милен Димитров

– Г- н Садъков, кога разбрахте за болестта?
– Преди две години изведнъж започна да се проявява слабост в пръстите на ръцете ми. Мускулатурата нещо не беше в ред. Не си ги усещах. Не знаех какво ми има. Чудехме се със съпругата ми. В началото не обръщах внимание на болежките, а е трябвало…(въздиша).
– Сега как се чувствате?
– Какво да ви кажа? Ако кажа, че съм добре, сигурно няма да ми повярвате. От по-миналото лято вече не съм същият. Преди това бях здрав като бик, даже се пусках в двустранните игри на младежките национали. До 2012 г. бях като пчеличка, не се спирах. Вече обаче не мога да се движа нормално. Сега ми всичката тази гадост ми дойде малко нанагорно. В този момент ми е криво, но трябва да се примирим със съдбата. Не ви пожелавам да сте на моето място. Първо не си усещах ръцете, за съжаление, вече ме удря и към краката. Преди дясната ми ръка беше зле, сега са и двете. Почна бавно, мислех, ча са шипове. Преди половин година започнахме изследвания, ходихме до Турция и в Анадолския медицински център “Джон Хопкинс”. За престоя ни съдейства много Мустафа Мехмедов. Като удавник за сламка се хванахме. Наскоро се върнахме от Германия. Посетихме клиника в Мюнхен чрез фондацията на Франц Бекенбауер. Много ми помогнаха хората от БФС, най-вече моите приятели Борислав Михайлов и Михаил Касабов. В Германия изкарахме само 3 дни, за да се направят необходимите изследвания.
– Спазвате ли някакъв режим, диета?
– Не. Да ви кажа, диетата няма никакво значение в моето състояние. Нито присаждане на стволови клетки, нито лекарства, нищо не помага. Медицината засега е безпомощна пред това заболяване. Поне това ни обясниха професорите в Мюнхен и Истанбул.
– Имал ли сте в живота си по-драматичен момент?
– Не съм изпадал в по-тежка ситуация. Може би най-тежко ми беше, когато сменяха имената. По време на възродителния процес. Изведнъж ми наредиха: “От днеска си Аньо Садков”. Никой никога не ме е наричал Аньо – нито в Пловдив, нито в националния отбор, но ми беше болно… Обаче, сега си давам сметка, че човек, като е здрав, светът му се струва по-хубав. По-важно от здравето няма.
– Имали ли сте някога други заболявания?
– Никакви, бях здрав, в болница не съм стъпвал. Даже аналгин или аспирин не съм пил. По време на футболната ми кариера крак не съм чупил. Разминал се съм с тези кошмари, имал съм късмет. Е, само нормалните травми – скъсан ахилес, атроскопия на коляното. Никога не съм спирал да спортувам. Играех и тенис любителски, в свободното време.
– Как протича лечението ви?
– Ами, лекуваме се тука. Пием едно лекарство – “Риупек”. Не трябва да го спирам изобщо.
– Колко пари на месец ви струва лечението и лекарствата, рехабилитацията и т.н.?
– На този етап излизат 140 евро за 28 дни. В Германия същите процедури нормално са по – скъпи – струват 480 евро. Имаме уговорка за тази седмица да отидем в още една клиника. Трябва да ми дойде и епикризата. Ще видим какво ще стане.
– Вашето семейство, близките ви, сигурно приемат най-тежко ситуацията?
– Е, разбира се, няма какво да се лъжем. Семейството най-много страда…Естествено, моите хора се опитват да не го показват, но…те си знаят какво им е. Държат се геройски, опитват се да ме държат и да се държат (гласът му заглъхва).
– Напоследък много известни футболни хора се борят с коварна болест – и Димитър Димитров – Херо, и Живко Господинов, и Владо Стоянов…Сякаш върлува някаква епидемия у нас…
– Наистина е така. Просто не мога да повярвам колко мои приятели пострадаха. За жалост и доста си отидоха от този свят много млади и без време. Не зная на какво се дължи тази “епидемия” – на ХААРП ли, на радиацията от атомната авария в Чернобил ли, на стреса ли…и аз не мога да си го обясня. Говорихме си с професора в Германия относно моето заболяване. Любопитно е, че 90 процента от случаите в целия свят са с активни спортисти, повечето елитни, бивши професионалисти.
– Добре, на какво се дължи това? На допинг ли?
– Какъв допинг, бе, приятелю? Аз ако съм се зобил, щях ли да играя професионален футбол до 36 години? Айде, стига! Тогава нещата бяха построени по съвсем различен начин. Никакъв зоб не сме взимали! Не трябва да ни минава през акъла, че на това се дължи. За мен и моите колеги беше невероятно да взимаме такива работи. Виж, сега нещата са различни. Никой не може да ме убеди, че сегашните футболисти издържат по 70 мача на сезон само на мед и витамини. Колкото до това, защо заболяват толкова често спортисти от амиотрофична латерална склероза, бих повярвал, ако се касаеше за химии и тем подобни неща. Засега обаче никой не знае причините за болестта. Нищо не може да се каже. В световен мащаб не знаят как да се лекува. Никой не е застрахован, на всеки може да се случи. На мен като гръм от ясно небе ми дойде. Бяхме изненадани, защото в България доста лекари не бяха за тази диагноза, и то добри лекари.
– Как ще коментирате кампанията, която е хит в момента в целия свят?
– Избягвам да влизам в интернет и да чета, защото се скапвам. Чувам от познати и чета по медиите за това заливане с кофи. Как да го коментирам? Дано бъде полезна кампанията, нека колкото може повече хора да научат за това рядко заболяване. Досега много малко хора знаеха за какво става.
Няма лошо да им повдигне и самочувствието на болните.
– В България колко случаи, подобни на вашия, има?
– Нямам никаква представа.
– От вашия любим клуб помогнаха ли ви?
– От “Локомотив” никой не ме е търсил. Може и да не са знаели. Ветерани, мои колеги навремето от терените, научиха. По-миналата година ми помогнаха. Но от първия отбор засега няма нищо. Други приятели, които да не ги изброявам, за да не пропусна някого, ми оказаха съдействие, за което ще им бъда винаги признателен (вълнува се).
– Имате ли нужда от парична подкрепа?
– Не, не се оплаквам. Оправям се, засега. Никога и на никого няма да се моля. Категоричен съм, че ще се боря, докато мога с болестта. Няма да се предам.
– Нека да ви върна към по-приятни теми. Кой ви откри за футбола?
– Винаги съм ритал топката, първо в махалата, после в “Локомотив”. Атанас Драмов и Атанас Лазаров – Черния, са първите ми треньори. Обаче мен първо ме отхвърлиха като безсперспективен от “Лаута”.
– Защо? Какво се случи?
– Бях третокласник, явих се на тестовете, но казаха, че не ставам. После с моето училище спечелихме турнира “Футболна смяна” и заедно с Веско Балевски ни взеха в “Локото”.
– Спомняте ли си кога дебютирахте в “А” група”?
– Разбира се, че си спомням. Беше в мач срещу “Академик” (Сф). Дори и датата помня – 8 април 1978 г. Бихме с 2:1. Няма как да го забравя, защото получих суперподърък за дебюта, който и до ден-днешен си го “нося”.
– Какъв е той?
– Белег от три шева на крака. Бях само на 16 години и половина, хлапе. Започнах като титуляр, малко преди почивката един от защитниците на “Академик” така ми влезе, че ме изнесоха с линейка.
– Кои бяха вашите идоли?
– Аз съм щастлив човек, защото имах шанса да се уча директно от Христо Бонев. Аз при мъжете в началото запълвах дупки. По принцип си бях централен халф, но в тази линия средата господстваше Доктора – бат`Зум (б.а – Христо Бонев).
– Запомнил съм ви, че играехте почти през цялата си кариера със смъкнати чорапи…
– (Смее се). Да, прав сте. По онова време беше мода да играеш със смъкнати чорапи. И Зума, и Мишел Платини, и Марио Кемпес така играеха. На мен ми хареса, потръгна ми играта и така…Кори не можех да понасям. Отнасях доброволно ритници от защитниците, но продължавах да играя без кори.
– Имате куп участия в пловдивските дербита. Коя победа ви е най-сладка?
– Всички дербита, в които сме побеждавали са ми скъпи. Чест за всеки футболист е да играе в тези дербита. Невероятна атмосфера на и извън терена се създава. Нещо страхотно е, трябва да го изпиташ, защото е неописуемо. Може би най-много се радвах, когато ги убихме с 4:0 на 3 март 1979 г. Тогава бях най-щастлив. Иначе дебютирах в тези срещи на 2 септември 1978 г. Тогава паднахме с 0:1 след гол на Гошо Славков. Дербитата са с особен заряд. Който бие, половин година се смята за отбор на града. Най-хубавато обаче беше, че преди и след мача ние си оставахме приятели. Сега поколенията се смениха, самото дерби също.
– Къде в тази своеобразна градация поставяте спечелването на Купата на Съветската армия през 1983 г.?
– Е, финалът срещу “Чирпан” на 1 юни 1983 г. няма как да се забрави. Не всеки път два отбора от “Б” група достигат до пряк дуел за трофея. Христо Сотиров, Бонев и Ераносян вкараха головете за нас и бихме заслужено с 3:1. Но не беше за изпускане и полуфиналът срещу ЦСКА в Ихтиман. В Пловдив се беше създала истинска истерия преди мача. Нашите фенове буквално превзеха Ихтиман. Нямаше празно място по трибуните, хора имаше и по пистата около терена. Ераносян откри резултата, публиката нахлу на терена да го прегръща. Наложи се съдията Данчо Жежов да прекрати мача за няколко минути и собственоръчно да изкарва хората от терена. После Сотиров покачи на 2:0 за нас, преди Ружди Керимов да върне едно попадение за “армейците”. Много хубав гол на Еду отново ни върна преднината – 3:1. ЦСКА отново намали след фаул и рикошет в тялото на Александър Иванов – бащата на Георги Иванов – Гонзо. Удържахме аванса, спечелихме с 3:2. Обаче тази среща ще се запомни и с един куриоз.
Какъв куриоз?
– Ами, сменихме се трима капитани. В началото беше Зума, който беше сменен и ми я даде. После Наско Драмов ме извади и аз я предоставих на Ераносян.
– Бяхте изявен футболист, национал. Получавал ли сте оферти от нашите грандове?
– Да, при това и от “Левски”, и от ЦСКА. Даже с “червените” подписах предварителен договор през 1985 г. Условието обаче беше, че идвам на “Армията”, при условие, че “Локо” не влезе в „А“ група. Ние обаче се преборихме с…и се върнахме в елита. След последния кръг от “Б” група, когато в Казанлък бихме “Розова долина” с 3:0, цесекарите ме грабнаха още там, нищо че имахме друга уговорка. Не можех да приема. Как да предам любомия отбор? И в “Левски” можеше да ритам, но така е било писано. Не съжалявам за нищо.
– Имахте ли оферти от чужди клубове?
– Слухове много имаше, нали знаете? От сорта “оня те иска, оттам те искат”. Нищо конкретно обаче, което да е достигнало до мен. Може да измами, да не са верни. Аз знам само за интерес от “Болоня”. Ама ние в националния бяхме голям отбор, няма какво да се каже. Спомням си изказвания от ръководителите, от чужди специалисти, че всеки от нас можеше да играе във всеки един голям евроотбор по онова време. Това ако не е признание, не зная кое е. Ама ние сме малка държава, една България, една шепа народ. Не може да се сравняме с лобито, което имаха сърби, португалци, румънци. Имаше и забрана да се отива в чужбина, преди да си навършил 28 години. Ако по-рано ме бяха пуснали зад граница, кариерата ми сигурно щеше да се развие по съвсем различен начин. Но така ми е било писано.
– Иван Вуцов ви даде шанс да дебютирате в националния отбор. Спомняте ли си дебюта?
– Да, разбира се. Беше срещу Бразилия през 1981 година в Порто Алегре. Тогава заминахме младежите с треньор Данко Роев. Имахме право за тази контрола и на петима над младежка възраст и бяхме подсилени от Илия Илиев от “Славия”, Кънчо Кашеров и Теньо Минчев от “Берое” и Мишо Вълчев и Краси Чавдаров от “Левски”. Бразилците ни опукаха с 3:0, но първите 15 минути не знаехме къде се намираме в онази огромна чаша – стадион, пълен до дупка с 90 000 зрители. За домакините излязоха Зико, Сократес, Леандро, Жуниор, Фалкао…
– Защо обаче се провалихте на финалите в Мексико?
– Не оцениха тук какво направихме тогава. Вуцов е голямо име. Доста авторитетни победи направихме в квалификации, от които изпъква тази над европейския шампион Франция с 2:0, безапелационно класиране за осминафиналите на самия Мондиал… И защо го обявиха за провал? Защото не сме били корейците?! Нека не забравяме, че това бе най-големият успех на националния отбор дотогава. Целта ни беше да запишем първа победа на финали, което не се случи, както и да преминем групите. Втората задача се изпълни и отпаднахме на осминафинал от домакина Мексико. Обстановката в нашия лагер обаче се развали, не беше както трябва.
– Поиграхте малко и в Португалия…
– Да, в “Беленензес”. Изкарах две хубави години там. През първия сезон беше всичко точно. Но после смениха президенти, треньори, Боби отиде в “Мюлюз”. Не бяхме вече същия тим.
– Защо в края на кариерата си преминахте в “Ботев”? Не беше ли това прието като предателство от “черно-бялата” публика?
– И до днес ми се сърдят някои хора. Крайно време е да се каже истината за този мой трансфер. Изтече ми договорът с “Локомотив” и нов не ми предложиха. Мартеницата (б.а. – разстреляният по-късно президент на „черно-белите“ Николай Попов) тогава сметна, че аз, 33-годишният Садъков, съм свършил с футбола. Не искам да говоря повече за човек, който вече не е сред живите. Тогава получих предложение от “Ботев”. По онова време начело на клуба бяха брокерите и излизавах пари с чували. Не съм отишъл в “Ботев” за пари, разберете го това най-накрая! Не съжалявам, че съм отишъл там. При това отношение от страна на ръководителите на родния ми клуб… Те просто не ме искаха. Още не мога да преглътна болката. Казаха ми: “Събирай си чукалата. Ти вече си свършен за футбола”. Нашите фенове не го разбраха, мислеха си, че съм отишъл заради парите при “канарчетата”. Още ми се сърдят. До ден- днешен не съм си ги взел обещаните пари от брокерите. Бях единственият, който не си е взел транша.
– Как виждате настоящето на “Локото”?
– Настоящето ли… Не мога точно да кажа. Поне в момента не виждам капчица оптимизъм. Започнахме добре първенството, но не е само играта, а и точките. Перспективата я няма.

About Author