Петър Жабов: Сбъднах мечтите си във футбола – играх в ЦСКА и Италия

Петър Жабов: Сбъднах мечтите си във футбола – играх в ЦСКА и Италия

Петър Жабов е роден на 7 декември 1973 г. Юноша е на „Черноморец“ (Бургас). Играл е още в ЦСКА и „Нафтекс“. В „А“ група има 195 мача и 37 гола. Бивш юношески и младежки национал национал. Шампион на България (1997 г.). Носител на Купата на България (1997 г.). В продължение на дълги години играе в Италия: в „Козенца“, „Лучезе“, „Чезена“, „Таранто“, „Пистоезе“, „Нардо“ и „Леко.“ С бившия капитан на младежкия национален отбор разговаря главният редактор на vitoshanews.com Милен Димитров. В интервюто бяха засегнати теми като бъдещето на млади футболни таланти у нас, как се сбъдват мечтите, славните времена на Жабов на „Армията“ и в Италия, както и това какво е чувството да играеш редом до своите идоли.

Г-н Жабов, с какво са занимавате сега? Близо ли сте до футбола?
– Да, все още съм близо. Кръвта вода не става (смее се). Занимавам се и със семейния бизнес – управлявам хотел „Соле“ в Приморско, заедно с моята съпруга Даниела. В града има три детски отбора и аз съм треньор. Клубът се спонсорира изцяло от общината, за което сме им благодарни, знаем, че без спонсори е трудно да има футбол и спорт като цяло в днешните реалности.
– Следите ли българското първенство?
– Не мога да кажа, че следя развоя на шампионата в детайли, но – да, гледам мачове. Особен инетерес проявявам към любимия ЦСКА. Жалко, че родният ми „Черноморец“ е с незавидна съдба в момента – намира се в Трета лига.
– Защо се стигна до упадъка на „Черноморец“?
– Признавам, че ме боли от състоянието на клуба. Когато израствах именно това беше Отбора на града. С течение на годините „Нефтохимик“ го измести. Вижте, много неща в България се промениха, а футболът не прави изключение. Живеем в бурни времена и ако не успееш да се адаптираш, животът просто не прощава и те изхвърля. Сега „Черноморец“ е далеч от истината, но аз се надявам, че пак ще успее да се изкачи до Първа лига, където – убеден съм, е мястото му. А защо се стигна до упадъка…Не съм точният човек, който да ви отговори на този въпрос.
– С кого от някогашните си съотборници от славните времена на стадион „Девети септември“ поддържате връзка?
– Най-вече с Радостин Кишишев. С други момчета също се чувам, но по-рядко. Радо сега е шеф на УС на ФК. Желая му успех. Трудно ще е, но ще се справи.
– Търсят ли ви за съвети?
– (Смее се). Съвети много хора у нас дават. 7 милиона души сме българи, може би 7 милиона разбират от футбол и политика. Не искам да се правя на всезнайко и не давам непотърсени съвети. Най-добре е да помогнат хора, които могат да го сторят финансово, а не толкова със съвети.
– „Черноморец“ все пак е клуб със над 101-годишна история…
– Да, прав сте. Миналата 2019 г. чествахме вековен юбилей. Беше прекрасна инициатива, събраха се няколко поколения играчи, треньори, дейци…Приятно беше.
– „Нефтохимик“ също закъса. Играе едва ли не ролята на „асансьор“ между дивизиите…
– Така е. Положението там не е много „розово“ и не се знае какво ще стане с тях. За жалост бургаският футбол е зле, няма какво да се лъжем. Проблемите са много и ако тръгнем да ги изброяваме, няма да ни стигне цял ден. Жалко за бургазлии, защото не е нормално град, футболен град, дал толкова елитни футболисти за националните отбори, да няма в момента нито един отбор в Първа лига. Без помощ от държавата нещата няма как да се оправят. Моделът „бащица“, както наричат практиката един човек да издържа ФК, не е успешен. Според мен изцяло държавата трябва да се заеме с голяма част от финансирането на ФК.

 

Димитър Жабов (с капитанската лента) на ЦСКА.

– Вашите синове също поеха по пътя ви. Димитър (2001 набор) и Павел (2004) са кадри на ЦСКА – София…
–  Митко обаче вече се ориентира към образованието. Беше капитан на тима си в ЦСКА. Беше наскоро изправен на прага да избира какво да прави оттук-нататък с живота си. Аз никога не съм им се месил на синовете си и нямам и намерение да им се меся. Те си решават. Просто Митко ме потърси за съвет. Аз го ориентирах към учението. Гледайки състоянието на българския футбол в момента, му казах да се ориентира към по-сериозна професия. Митко е много добър ученик и иска да става лекар, така че моят съвет беше да се пренасочи и да вложи всичките си сили и енергия в медицината. Мисля, че е правилно решение. Приеха го в Медицинския институт в София. Дай Боже един ден да бъде успешен лекар.
– А с Павел каква е ситуацията?
– Играе си в ЦСКА и има големи данни да стане футболист. Изцяло си зависи от него. Той е избрал път, не по-лек от този на брат му. Изисква не по-малко себеотдаване и лишения, разход на време и енергия. Няма да му е лесно, той и ние с майка му сме наясно с това. Павел си е поел по този път и с каквото мога, ще му помагам. Гледам футболът как се развива. Вече не е онзи, който играех аз преди 20 години – сега е много по-бърз, много по-физически. За млад футболист като Павел не се изисква само талант, както беше по мое време. Тогава разчитахме много повече на талант, на дарба, и по-малко на труд. Сега е обратното. Не че ние тренирахме по-малко, но…Усъвършенстването играе страшно голяма роля за изграждането на един футболист.

Павел Жабов

– Тоест, сега е по-трудно, отколкото преди?
– Така мисля. Защото футболът изисква много повече качества, говоря чисто физически, не само чисто футболни. Трябва да си устойчив психически, заобиколен си от много повече изкушения, доста са те, които те изкушават да загърбиш професията и да се отдадеш на тях. По мое време бяха доста по-малко. В този смисъл съвременният футбол те поставя пред екстремални условия.
– Как се отнася Павел към огромната отговорност?
– Дисциплиниран и сериозен е. Е,като всеки млад човек, са му присъщи всички тези проблеми. Но гледа да се ограничава. Отделя много време на футбола, ама така и трябва да бъде. Пак повтарям, всичко си зависи от него. Ако той има желанието, както го показва дотук, има и шанса да попадне на правилното място, в една атмосфера, която може да го изгради като човек и футболист, може би ще успее.
– Имат ли поглед треньорите на представителния отбор на ЦСКА върху талантите от ДЮШ? Обръщат ли им внимание?
– За Павел предстои много важна година. Сега ще играят в Елитната група до 17 г. Сега е времето, в което трябва да наблегне на професионализма и да покаже дали ще може да играе голям футбол. Какво ще бъде отношението на ръководството към школата не мога да кажа. Не зная плановете им, но макар и малко, се мъчат да дават шансове на младите, за което им свалям шапка. Това е бъдещето.

Школата е най-лесният достъп до самоиздръжката на всеки клуб. Инвестирайки в ДЮШ, инвестира и в бъдещето си. Само с чужденци няма как да стане. Бил съм „чужденец“, и съм убеден, че „легионерите“ нямат тази отдаденост съм даден клуб, каквато имаме ние – българите, или най-общо казано – кадрите от школата. Но това е проблем на ръководството и се надявам това отношение да се промени и да не се залага толкова много на недоказани звезди от чужбина.
– За вас, като баща на талантлив нападател от елитен клуб, кое би било по-правилно – синът ви да отиде в чужбина при първата по-изгодна оферта, или да остане тук и да се утвърди?
– Лошото е, че аз не зная точната формула. Ако някой я знае, нека дойде и ми я каже. Ще му бъда благодарен. Кое е най-добро…Времето ще покаже. Има положителни аспекти и в двата варианта. Шансът да излезе рано навън и да се сблъска с реалността на истинския футбол, дава предимства. Дава предимства и това, че тук, ако се наложи в мъжкия отбор, също може да бъде забелязан. Пак повтарям – всичко е въпрос на шанс и на късмет. Няма точна рецепта и формула.
– Има ли интерес вече към малкия ви син от страна на мениджъри?
– Да, има, но все още отбиваме тези атаки. Надяваме се, един ден, дай Боже по-скоро да е, когато той е готов за мъжки футбол, всичко ще си дойде на мястото. Всичко си зависи от Павел. Когато играеш добре, оферти не липсват.

Семейният хотел на Жабов.

– Как започнахте вие с футбола?
– Моите родители, Бог да ги прости, и двамата починаха, винаги са ме подкрепяли във всяко едно мое действие. Баща ми беше голям запалянко. Цесекар…Заигравайки в ЦСКА, изпълних една негова и моя мечта. Ще бъда много щастлив, ако един ден синовете ми заиграят с червената фланелка и задминат това, което аз съм направил (вълнува се).
– Баща видя ли ви, когато дебютирахте за ЦСКА?
– Да. И си спомням, че беше адски развълнувам. Татко, Димитър се казваше и беше шофьор в градския транспорт на Бургас, не е споделял много неща с мен. Но хора са ми казвали, че е слушал мачовете ми по радиото. Спирал е автобуса, за да изслуша атаката…(вълнува се). С една дума – за фена, особено пък за баща на футболист, това сигурно е нещо върховно като изживяване. Синът ти да играе за любимия ти отбор…Уникално!

Майка ми Латинка работеше в месокомбинат. Моите родители даваха мило и драго да не ми липсва нищо. Едно дете съм, нямам брат или сестричка…Благодарение на майка ми завърших висше образование в НСА, искаше да ме види като вишист…Всичко, което ми е казвала и правило, впоследствие се е оказвало за добро в моя живот. За което съм й много благодарен.
– Кой ви заведе за първи път на стадиона?
– Баща ми. Бях ученик в трети клас. Татко ме записа да тренирам в „Черноморец“. Стадион „Девети септември“, базата в „Акациите“. Бяхме доста голяма група – 90 деца, все набор 1973! Поради липса на подходящ терен за тренировки, ни разделиха на 2 х 45. Заниманията се водеха на половин терен. Ако топката ти я докоснеш 1-2 пъти, пак е добре (смее се). Странно беше, че в онези времена и лоши условия, се раждаха нелоши футболисти.
– Кой беше първият ви треньор?
– Димитър Михайлов. После работих дълги години – поне 6-7, със Стоян Терзиев. Най-много научих за футбола и живота от него. Бате Стоян ни учеше преди всичко да бъдем ХОРА. Футболният живот е кратък, така ни казваше, по-добре човек да е подготвен за живота, който идва след това. Натрупах доста опит от Терзиев. Той не беше строг, не ни е биел, обаче постригванията бяха редовни (смее се). Това беше един вид наказание. Сега е невъзможно да острижеш даден твой кадър поради някакво пргрешение. Не зная как детето би реагирало, но от страна на родителите реакцията би била лоша. В момента именно родителите са един от големите проблеми на детско-юношеския футбол. Месят се за всяко нещо и имат претенции за щяло и нещяло. Те свалят треньори, назначават треньори, нещо немислимо…Тези родители си имат своите професии, но тя не е футболист или треньор. А имат иначе претенции да са такива, за жалост.
– От вашия набор 1973 доста момчета се наложиха в професионалния футбол…
– Да, като Страти Илиев, Васко Банов, Николай Възелов, имаше и малко по-големи: Владо Муравов, Росен Петров, Илиян Банев, Мишо Ганев, Нено Ненов…Радо Кишишев и година по-малък от мен. Със старшата възраст станахме трети на републиканско първенство. Отпаднахме на полуфиналите от ЦСКА – 0:0 в София и 1:1 в Бургас. За съперника играха Ивайло Иларионов, Мартин Зафиров, Мартин Горанов, Викторио Павлов…На финала на стадион „Васил Левски“ „армейците“ паднаха от „Левски“.
– Спомняте ли си дебюта в „А“ група под ръководството на треньора Тотко Дремсизов, помощник – Ивайло Коцев, през сезон 1989-1990? Записвате 7 мача…
–  Дебютирах малък. Доколкото си спомням беше срещу „Левски“ (1:1, 3 март 1990 – б.а.). Влязох след почивката, играх цялото второ полувреме. Получи се хубав мач. За жалост пропуснах възможността да се разпиша срещу „сините“ към края на срещата. Щеше да бъде прекрасен завършек на този дебют. Имах удоволствието да играя редом до големи футболисти като Владо Стоянов, Симеон Чилибонов, Диян Петков, Любо Шейтанов, Краси Костов, Миро Кралев, Иван Йочев…Не съм имал никакви проблеми с тях. Приеха ни добре нас, по-малките.

Йерархията по мое време се спазваше. Бяхме научени на уважение към по-големите от теб футболисти, имаше какво да научим. Бях „бебето“ на отбора – едва 16-годишен хлапак. Следващият по възраст беше 8 г. по-голям от мен. Така че трябваше да се съобразявам с всичко, а аз не бях проблемен като характер. Спазвайки правилата, нямаше как да имам проблеми с по-възрастните играчи и много научих от тях. Беше добра школа.
– През следващото първенство в „А“ група взимате участие в 20 срещи и вкарвате 2 гола. Спомняте ли си първото попадение в елита за „Черноморец“?
– Да, разбира се. Бихме „Пирин“ в Бургас с 2:1 (6-и кръг, 15 септември 1990 г. – б.а.). Вкарах първия гол. На гостите им пазеше Миро Митев. Помня и ситуацията – пас от дълбочина към Владо Стоянов, играехме заедно двамата отпред, той като основен център-нападател, аз трябваше да се движа покрай него и да използвам пространствата, които той отваряше. Беше малко по-статичен, но пък за сметка на това притежаваше блестяща техника и умееше да освобождава „коридори“ в притивниковата защита. Един лош пас към него се оказа перфектен за мен. Излязох сам срещу Митев, финтирах го, и с дсния крак, на празна врата, я вкарах – 1:0 за нас! След победата бях най-щастливият в съблекалнята (смее се).

Задължително трябваше да се почерпи отбора за дебют и гол – я с торта, я с нещо безалкохолно, примерно с каса швепс… Шегувахме се помежду си. Имаше такива традиции, жалко че вече ги няма. Тогава беше благодарение на по-старите футболисти. Сега липсва уважение не само към играчи, а като цяло, като общество. Лека-полека деградираме, това поне е моето лично мнение.
– Дидо Петков ли беше най-големият майтапчия във вашата съблекалня?
– Не, №1 в майтапите беше Николай Русев – Джангъра. Голям футболист, голяяям! Той и Шейтанов поддържаха настроението в отбора.
– Погаждаха ли номера на младоците?
– Е, имаше и такива моменти (смее се). Като се ходеше на лагер, се разделяхме на „млади“ и „стари“ и играехме „двустранки“. Ние за да бием, не знам какво трябваше да сторим…Така или иначе, почти никога не побеждавахме. Но си спомням един конкретен случай. Паднахме 2:3 от „дъртите“, ама водехме с 2:1 само 5 минути преди края. Но естествено мачът се игра, докато те победят. И на обяда после – тях ги няма, само юношките сме в ресторанта.

След десетина минути ги гледаме – идват всички превързани, кой ръка, кой крак, кой омотал лицето си…Чудим се какво се случва. А те: „Ей, и така да играем, пак ще ви бием.“ (смее се). Хубави времена бяха. Весело настроение, шеги…Дано и сега да ги има тези неща по отборите, но се съмнявам. С навлизането на толкова чужденци нещата и като традиции не са същите.
– Какво научихте от Тотко Дремсизов?
– О, на много неща ме научи. В „Черноморец“ ми беше треньор цели 5 г. Интелигентен човек, който се стремеше да говори с футболистите, без да налага своето мнение. Имаше свой подход, разчиташе на интелигентността на играча. Не беше привърженик на крясъци, наказания и разни други работи. Успяваше да стигне до човека, което беше най-важно за мен лично поне. Дремсизов към всеки имаше индивидуален подход, което му помагаше.
– А от Владо Стоянов какво научихте?
– От него всеки можеше да научи много. Играта на Владо беше образец за център-нападател. Движението, поемането, удар с глава, лидерството му по време на мач…той нямаше слабо място. Не се криеше в тежки моменти, излизаше на преден план. На много неща  ме научи. Вечно ще му бъда благодарен, Бог да го прости и него…Един голям футболист…За жалост си отиде твърде рано. Можеше да даде още много на футбола в България.
– Вие бяхте капитан на юношеския и младежкия национален отбор. Нека започнем с юношите…В тима ви тогава бяха Мартин Зафиров, Йордан Гълъбов, Румен Иванов, Антон Сивинов, Троян Радулов, Филип Илков, Христо Фурджев…
– Имаше и още големи таланти. Започнахме европейските квалификации. В Румъния завършихме 1:1 с мой гол, после паднахме от Унгария в Будапеща с 1:2, пак се разписах. От „маджарите“ загубихме отново  с 1:2 в Кюстендил. За жалост това са едни от най-тежките ми моменти в националните отбори. Квалификациите се случиха точно, след като приключихме един цикъл на 17-годишните. Нашият отбор беше граден 3 години и имахме голям шанс да направим нещо на европейското първенство. Но имаше една неприятна афера. Обвиниха ни, че сме използвали нередовни футболисти, по-големи…

Имаше правило, че можеш да играеш с родени от 1 август цялата календарна 1974-а. Но ако са родени през 1973-а то играчите трябва да са родени след 1 август. Имахме такива двама-трима и УЕФА ни дисквалифицира. Даже България беше заплашена с последно предупреждение да бъдем изключени за 2 години. Наказаха треньори, хора от БФС. Бяхме силен тим, но след тази случка нещата доста се усложниха. Почти изцяло започна да се гради нов отбор, директно, без приятелски срещи, без лагери, влязохме в квалификации. Затова и записахме срамно класиране. Завършихме на последно място в предварителната група в компанията на Унгария, Румъния и Кипър. Спечелихме само 1 точка – в Румъния. Даже Кипър ни би, абе – срам…

Отдавам резила и на това, че от онзи отбор, готвен за европейското, останахме само аз и Румен Иванов – Коча. Беше много тежко. Играхме директно направо на квалификациите. Бяхме събрани на момента момчета, които да изиграят някакъв мач. Доста треньори се изредиха. Даже и аз не си спомням колко и кои бяха. Димитър Контев беше за малко…Явно „отгоре“ бяха отписали този цикъл. Поне аз така си мисля, връщайки лентата назад.
– После обаче дойдоха и хубавите моменти в младежкия национален отбор и Динко Дерменджиев…
– Е, да, вярно е. Наистина Чико е бил голям футболист, голям човек и голям треньор. Изкарахме успешни квалификации под негово ръководство за ЕВРО 1996. До последния мач бяхме водачи в групата. А съперници ни бяха Германия, Уелс, Молдова и Грузия. Бихме немците в София с 2:0, един голям мач! За гостите играха бъдещи звезди като Йенс Йеремис, Александър Циклер, Уве Господарек…5-6 души бяха от „Байерн“. За съжалание в решителната среща в Германия, играхме в някакво малко градче, ни отупаха с 0:7.
– На какво отдавате тежкото поражение?
– Пак се връщам назад. Последният ни мач преди гостуването беше март месец – срещу Уелс (3:1). Следващият ни сблъсък беше чак есента. Не бяхме събирани даже на лагер дотогава. Само 3-4 дни преди мача ни събраха. Не мога да си обясня на какво се дължи кошмарната като цифрово положение загуби. Не че ние бяхме слаби футболисти, не вярвам и нашите ръководители да са подценили германците, че едва ли не няма да имаме проблеми, изхождайки от обстоятелството, че до този момент имахме само победи и един равен (срещу Уелс). Може би ни подготвяха и за наследници на великото поколение от САЩ’94.
– Защо самият мач се разви по този начин?
– Чико Дерменджиев не ни водеше от скамейката, защото беше наказан. Санкцията му беше наложена от първия мач в София. Беше посегнал май на страничния съдия заради една засада, доколкото си спомням…Реферът пусна 2-3 засади, ама очевадни засади, от сорта на 2-3 метра зад защитата…И нервите на нашия треньор не издържаха. Нормално. Наказаха го за 6 месеца, ако не се лъжа. Да се върна към мача като гости…Стефан Грозданов ни водеше. Още при първата си атака германците вкараха гол. Оттам – леко стъписване, падна много бързо и вторият гол…Може би до 10-ата минута вече беше 2:0. А когато човек загуби самоувереност, предвид и публиката, може би и това даде негативно отражение. Но това 0:7 го отдавам най-вече на това, че ние не бяхме сработени.

Както и наши грешки – на футболистите, естествено. Вината си е наша в най-големи проценти. Аз поемам най-вече вината си като капитан. Но не беше лошо да изиграем поне 1-2 контроли, за да се подготвим качествено за най-важния мач. А в същото време срещу себе си имахме една Германия, готова на всичко. Жалко, много жалко, защото, ако бяхме завършили първи в групата, имахме шанс да участваме и на Олимпиадата в Атланта. Даже си спомням, че Христо Стоичков изявяваше тогава желание, ако се класираме, да играе с нас.
– Колко гола вкарахте в тези евроквалификации?
– Тогава бях изтеглен малко по-назад, не бях в типичната си позиция на център-нападател. Трябваше да играя в средата на терена. С Мариян Христов изнасяхме топката към Р. Иванов. А защо Чико ме е дръпнал назад…не смеех и да попитам тогава. Разписах се срещу Грузия при успеха с 2:1.
– Какво си купихте с първата заплата от футбола?
– (Смее се) Е, нищо конкретно. Със сигурност бях много щастлив и почерпих нашите. Не бях манияк на коли, на джаджи, на такива работи. Даже като дойдох в ЦСКА, нямах кола. За мен беше по-важно жилище да си купя. Когато подписах първия профидоговор, голяма част от парите отидоха за закупуването на апартамент в Бургас.
– Кой е най-силният ви сезон в „Черноморец“?
– Мисля, че сезонът преди да отида в ЦСКА. Тогава вкарах 6-7 гола, което си беше едно супер постижение. Трудно се играеше навсякъде. Това, да отидем ние от „Черноморец“, и да откраднем точка, беше си нещо изключително. Навсякъде имаше страхотни футболисти, публиката пълнеше стадионите, не е като сега. Не говоря само за столичните грандове. Аз съм се изправял срещу защитници като Николай Арабов и Вилиян Парушев, Венелин Сивриев, срещу халф като Петьо Зехтински, срещу големия отбор на „Ботев“ (Пд)…
– Не мога да не ви попитам и за подвига срещу ЦСКА. Победихте „червените“ насред „Армията“ с 3:2 (23-и кръг, 13 април 1991 г. – б.а.)
– Незабравим спомен! Да биеш ЦСКА в София, и то да ги надиграеш…Случва се може би един път на 10 години. Изнесохме прекрасен мач, а съперникът още беше в битката за титлата (накрая шампион става „Етър“ – б.а.). Нашата победа страшно помогна на „Етър“. Ние не можехме да повярваме какво сме направили. Беше голяма радост. Когато автобусът ни тръгна минахме по „Цариградско шосе“. Публиката току-що беше излязла от стадиона и беше по спирките на „Орлов мост“. И тогава се случи нещо изключително, което няма да забравя до края на живота си: Тези запалянковци, чиито любим отбор беше загубил, започнаха да ръкопляскат спонтанно на „врага“! Започнаха да ни аплодират. Такова нещо, такова признание не съм виждал скоро. От това да те признае самата публика на съперника, по-голямо признание няма.
– Какво си спомняте от самата среща?
– Поведохме с 2:0, ЦСКА намали. Аз вкарах третия гол за нас, направих резултата 1:3. Вальо Иванов – едно много бързо крило от Айтос (изнесе страхотен мач тогава), проби отдясно, стигна до аутлинията и я обърна. Аз с шпагат изпреварих защитник и я забих топката под гредата горе – 1:3! Това се случи секунди преди края на първото полувреме. Моят гол малко ги „попари“. След това успяха да върнат само едно попадение. Не си спомням всички тези 13 души, които излязоха на терена за „Черноморец“, да е сбъркал нещо, всички бяхме като машинки.
– Това ли е най-важният гол в кариерата ви?
– Най-важен – не. Може би този, който вкарах на финала за Купата на България срещу „Левски“ (3:1, 28 май 1997 г., 1:0 Стефан Лулчев 9, 2:0 Петър Жабов 48, 2:1 Станимир Господинов 51, 3:1 Милен Петков 58).
А най-красив?
– За най-красив…(замисля се). Вижте, аз си обичам всеки гол, който съм вкарал, дори и на празна врата да е бил. Щом си се разписал, значи нещо положително си направил. Спомням си едно попадение за ЦСКА в мач от турнира „Интертото“. Готувахме на турския „Кайзериспор“.  Бихме с 3:1. А те имаха трима турски национали в състава, бяха със самочувствие, местната преса беше писала, че едва ли не отиваме на заколение там…Както и да е. Разбихме ги направо. Наказах ги два пъти. Първото попадение се получи брилянтно. Пас напред, централният защитник на турците изби топката, а тя, падайки отиде към мен, на около 5 метра извън наказателното поле. Посрещнах я от воле – бааам, горе в ъгъла! Няма ловене! После Коце Видолов ми подаде за втория гол. Излязох сам срещу вратаря и го прехвърлих за крайното 1:3. Помня, че и в Кайзери ни аплодираха, де. Така че – сещам се за положителните неща (смее се).
– Кои бяха идолите ви?
– От нашите – Христо Стоичков. Имах честта да играя 6 месеца с него, дори да се събличам до него в съблекалнята. От чужденците – Марко ван Бастен и Диего Марадона. Сега се възхищавам на Лео Меси.
– Как стана трансферът ви в ЦСКА през 1994 г.?
– През първия си сезон с червената фланелка записах 14 мача и 2 гола. Благодарение на Димитър Пенев се получи трансфера. С младежкия национален отбор играхме контрола срещу ЦСКА. Бихме ги на „Армията“ с 5:2, вкарах 2 гола. Веднага шефовете на ЦСКА решиха да ме вземат. За мен колебания нямаше, защото си бях цесекар от малък. Малко хора знаят обаче, че бях на крачка и от „Левски“.
– Какво се случи тогава?
– Бях едва 16-годишен, тъкмо моето име беше понашумяло по медиите…Лично Томас Лафчис, който беше президент на „Левски“, идва да ме иска от „Черноморец“. Но аз отказах. Просто не можех да предам родния клуб и ЦСКА. По-късно, по време на ерата на т.нар. Брокери ме искаха и от „Ботев“ (Пд). Даже бяха предложили фантастични условия. Горе-долу нямаше клуб в България по онова време, който да не ме искаше в редиците си.

– Добре, отказвате на „Левски“ и на „Ботев“. Откъде бяхте сигурен, че ще има шанс за ЦСКА? Нали умните хора казват, че птичето кацва само веднъж на рамото…
– Не, вижте, аз бях абсолютно убеден, че рано или късно ще заиграя в ЦСКА. Не мога да ви обясня. После пък бях сигурен, че ще играя в Италия и моето желание се сбъдна. А броени месеци преди да премина в „Козенца“отхвърлих оферта от германски клуб. И в Бурса ходих, развеждаха ме шефовете из базата, предлагаха ми какво ли не…И на турците отказах. Наречете го усещане, наречете го предчувствие, но се е случвало. Най-често на даден мач…Имам чувството, че точно оттам ще дойде топката и аз съм на точното място, за да бележа гол. Необяснимо е това нещо.

Милен ДИМИТРОВ

ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ…