Най-старият левскар Петър Дончев: Футболистите получавахме заплати според броя на публиката

Най-старият левскар Петър Дончев:  Футболистите получавахме заплати според броя на публиката

В памет на Петър Дончев

На тренировките ни идваха по 5000 души

Големият футболист на „Левски“ от далечното минало Петър Дончев почина на 95-годишна възраст.
Той е роден на 20 октомври 1924 г. Играл е и в столичните “Средец”, “Червено знаме”, “Спартак” и ВВС. Несменяем десен защитник е на “Левски”, за който играе седем сезона – от 1956 до 1962 г. Участва  91 мача в “А“ група, 13 мача за Купата на Съветската армия, както и в 37 международни. Три пъти е носител на КСА (1956, 1957, 1959). Дълги години работи в ДЮШ на “Левски”, прави юношите-старша възраст на клуба шампиони предз 1971 г. и юношите-младша през 1969 г.

През май 2014 г. имах щастието да направя последното интервю в живота на бате Петьо, както с уважение го наричаха десетките му възпитаници. Повод за визитата ми в неговия дом беше вековния юбилей на „Левски“. Срещнахме се на по чаша кафе на терасата на дома му в ж.к. „Лозенец“. Направи ви изключително приятно впечатление интелигентността му и живата му памет…Дончев беше много приятен събеседник.   

 Екипът на vitoshanews.com изказва най-искрените си съболезнования на семейството и близките на г-н Дончев! Поклон…Почива в мир…
Погребението ще бъде на 7 юни (неделя) от 15:00 часа на Централните софийски гробища.

В негова памет публикуваме това интервю/монолог на легендарния левскар…

Детство и военни години
Към сериозен футбол се насочих късно – чак след като се уволних от казармата. Дотогава съм ритал само в махалата. Отборчето ни даже име си нямаше. Брат ми беше главен организатор. Ходехме да ритаме по селата, и в провинцията сме играли. Правехме обаче оспорвани дербита с по-големите братя от “Спортист” (Хаджи Димитър), които си бяха авторитетно име в България.

Отраснах в кв. “Христо Смирненски” до Подуяне. Преживяхме Втората световна война, бомбандировките. Взеха ме войник точно в навечерието на Девети септември 1944 г., но не можах да отида на фронта. Трябваше моят полк да бъде изпратен в Пирот, но отложиха преместването. Вместо това ни командироваха в Сливница до зимата. Оттам пък ни изпратиха към гръцката граница в Крумовград. Баща ми почина през 1942 г. Останахме тримата с мама и брат ми. Той работеше в немската фирма за лекарства “Байер”.

През 1946 г. срещнах един мой познат от село, който ми каза, че се организира нов клуб – “Средец”, към общината. Така преминах в “Средец”. Назначиха ме на служба към Архитектурна дирекция. След година-две започнаха големи реформи в нашия футбол. Смениха името на нашия отбор на “Червено знаме”. Премина се на производствен принцип – общинските служители – там, търговията – другаде, банковите служители – на трето място…

Събрахме се в “Червено знаме” 30-40 футболисти, сред които Христо Евтимов – Майцата от “Славия”, Никола Иванов – Цапето, Петър Патев – Панагюреца и др. По това време нямаше организирано държавно първенство, излъчваха се първо областни представители и чак после се провеждаше финален кръг. От Софийска област се класирахме 4 отбора.

Ние завършихме четвърти, а ЦСКА изпаднаха. Обаче намериха цаката на “Ботев” (Пд) като военен отбор и ги изхвърлиха. Така се спасиха “армейците”.

Като футболист не можех да си изкарвам приличен доход. За условията по стадионите да не ти говоря. Условията бяха отвратителни – нямаше баня, миехме се на една чешма до игрището. Терените бяха със сгурия, събичахме се долу пред публиката. За трибуни не можеше да се говори. Имаше само няколко реда дървени пейки, сковани набързо.

Нямахме нормални топки, с едни “шкембета” тренирахме. Дори обувките бяха кът. В “Левски”, ако не беше бай Кольо обущаря…Той шиеше, ковеше бутонките, като паднат. Аз с един чифт обувки изкарах два сезона. В “Средец” останах до 1954 г.

Във ВВС
В отбора на ВВС преминах през 1954 г. Тимът беше силен, но измислиха една глупава наредба, че два военни отбора в столицата не може да има. Ликвидираха ВВС, разпръснахме се по различни отбори. Някои останаха в клуба, вече преименуван на “Родни криле”. През 1956 г., през зимата, когато разхормироваха ВВС, петима футболисти се присъединихме към “Левски”, който тогава се казваше “Динамо”. Това бяхме аз, Блаже Филипов, Йончо Арсов, Димитър Йорданов – Кукуша и Цветан Цветанов.

В синия отбор
Положението на “Левски” не беше за завиждане, бяха на седмо място. Ние се включихме добре. Финиширахме на второ място. Васил Спасов – Валяка, ни беше треньор. Те няколко пъти се сменяха с Георги Пачеджиев – Чугуна. И срещу двамата съм играл като футболисти. Помнех ги от терена. След така наречената “Нивалинова афера” треньор ни стана Кръстю Чакъров. Той не беше голям специалист във футбола, на тренировка нищо не можеше да ни покаже. Даже сме му се смеели понякога.

Така се случи, че това десетилетие – 1951-1961 премина под доминацията на ЦСКА. Те станаха 9 пъти поред шампиони, ние оставахме най-често втори. За това обаче си имаше и обективни причини.

ЦСКА прибираше всички най-добри футболисти от провинцията. Колко време се бориха да вземат Жоро Соколов, за щастие не успяха. Да ви кажа и как взеха Киро Ракаров, който после стана тяхна легенда. Кирчо риташе в “Червено знаме” (Павликени). Брат ми го видял, харесал го и почти беше уредил нещата да премине при нас в софийското “Червено знаме”. Да, обаче ЦСКА ни изпревари. Отмъкнаха ни го под носа.

После Ракаров дълго време игра и в националния отбор. Аз така и не пробих в първия тим. Преди Олимпиадата в Хелзинки през 1952 г. ни събраха близо 40 футболисти на лагер. Накрая за Финландия отлетя почти целият тим на ЦСКА. Ама и селекционерът Крум Милев и помощникът му Стоян Орманджиев – цесекари, няма нас да ни взимат, я. Много им помагаха на “червените” и съдиите. Имаше един рефер Костадин Динев – Кочо, за когото всички знаеха, че е върл цесекар. Иначе голяма разлика в класите между нас и ЦСКА нямаше. И ние сме ги били, и те нас.

Съиграчите
Трудно мога да определя кой беше най-добрият футболист от моя отбор. Все големи фигури бяха: Теко Абаджиев, Христо Илиев – Патрата, Боре Апостолов, Йончо Арсов, започна да навлиза и Георги Соколов. Ей, няма да забравя как Соколето обичаше да дразни Манол Манолов – Симолията. Понеже оня беше много серт, нервак, и малкият използваше и най-малкия повод да го измайтапи (смее се).

Иначе имахме добър състав. Завършихме трети в това първенство. Аз играех понякога и отляво на защитата, понеже дойде едно ново момче – Павел Василев от “Завод 12”.
Трупаха самочувствие и по-младите: Иван Георгиев – Ването, Сашо Костов, Патрата, Йончо Арсов играеше и като център-халф и като полузащитник.
С Теко Абаджиев бях най-близък. Често по лагерите спахме в една стая. Понеже аз не хърках и бързо заспивах, той предпочиташе да е с мен. На неговата сватба от отбора бях само аз. Присъстваше и легендарният журналист Николай Колев – Мичмана.

Нападателят Димо Печеников беше невероятен талант, обаче за съжаление рано приключи с футбола. На мач със “Спартак” (Пд) вратарят Васил Стойнов излезе да го пресрещне и му счупи крака на две места! Ликвидира го направо! Инцидентът се случи точно на 13 октомври 1957 г. Денят се падаше петък.

Спомням си и до ден-днешен как се запознахме с Георги Аспарухов. Треньор ни беше бате Коце Георгиев, обаче човекът заболя тежко, не дълго след това и почина. Той е откривателят на Гунди. Преди всеки мач преспивахме в хотел “Севастопол”. Там за първи път видях Гунди. Почна да тренира, лека полека не наложи.

Играхме контрола с “Локомотив” (Сф) на “Герена”. Аспарухов вкара хубав гол…(просълзява се) и тогава започнаха да го забелязват и запалянковците ни. Гунди изчезна по едно време, точно преди да го вземат войник. Никой в клуба не знаеше къде е. Изпратиха ме мен до тяхната къща да го търся. Оказа се, че го взели в ЦСКА. Там обаче Крум Милев не го одобрил, казал, че не става за неговия отбор, че нямал достатъчно класа, и го пратили в “Ботев” (Пд).

Срещу кой нападател ми е било най-трудно ли? Ако очаквате да кажа Иван Колев или Крум Янев, няма да го кажа. От никой не съм се плашил. Бях бързак и първи влизах в единоборствата. Трудно можеше някой да ме премине. Яки битки водехме с Георги Гугалов от “Славия” и Спиро Дебърски и Коце Благоев от “Локомотив” (Сф). Особено със Спиро се борехме като прасе с тиква (смее се). Той беше много як, силен физически и не падаше лесно.

Тодор Диев от “Спартак” (Пд) (Пд) пък ми беше много лесен, защото го познавах още от столичния “Спартак”, където се засякохме за малко. Дорчо нямаше техника, разчиташе повече на физика, беше праволинеен. Вземе топката и се понесе напред. Беше бърз, но понеже аз бях по-бързо от него, не можеше да ме премине. Много лесно се справях с него.

Великата публика на “Левски”
По мое време много често идваха за приятелски мачове големи чужди отбори. Ще изброя само имената на “Фламенго” и “Сантос” (Бразилия), “Фиорентина”, “Арсенал” и “Рапид” (Виена). Винаги ги пращаха да играят с нас, защото “Левски” имаше най-многобройната публика. Най-голям интерес предизвикваха нашите мачове. Дойде чужд отбор и се напълни стадионът, така печели и футболната федерация.

Знаеш ли каква наредба имаше? Футболистите от “А” група получавахме заплати според броя на публиката. Когато ти идват хора на стадиона, си добре и ти, защото портфейлът ти е пълен. Добре ни беше на нас, левскарите.
Обаче от други отбори писнаха, понеже тях ги гледаха по два файтона хора.

Федерацията отмени старото си решение. Според мен, ще бъде хубаво, ако сега БФС отново върне това обвързване на заплатите на футболистите с посещаемостта. Напълно оправдано е прозвището на “Левски” – “Отбора на народа”. Това винаги е бил най-популярният, най-обичаният клуб. На нашите тренировки идваха по 5000 души. Нямаше къде да седнат, къде да стоят, обикаляха по тъчлинията. Кой ги е карал тези хора да идват, да бягат дори от работа (просълзява се).

“Кой предаде “Левски”?
Лафът “Кой предаде “Левски”? – Дончев и Дервентски” тръгна след един мач със “Славия”. Никога няма да го забравя. Поведохме с 2:0 след голове на Д. Йорданов (13) и Хр. Илиев (81). За “белите” играеше един Сашо Костов – викахме му Фанфан Фалето, или Фанфана. Той премина през много отбори, за кратко беше и на “Герена”. Спомням си, че преди дербито беше валял пороен дъж, теренът беше тежък, подгизнал от вода.

Дясното им крило Цецо Милев в 86-ата минута центрира една топка, аз исках да я подпра така, че да излезе в корнер. Топката обаче така се хлъзна, че излъга и вратаря ни Иван Дервентски – автогол! Обаче второто попадение на “Славия” може да тежи само на съвестта на моя колега Иван. Славистите бият фаул отдясно секунди преди края, топката не беше трудна. Дервена, вместо да я улови, я пусна долу, тя тупна пред голлията и Милев я довкара в мрежата за крайното 2:2. След ремито публиката ни скъса от бъзик (смее се). Най-често обект на шегите бяхме естествено аз и Иван.

“Нивалиновата афера”
Всичко тръгна от едно наше турне в Гърция, където в края на май 1961 г. трябваше да играе с АЕК (Атина) за Балканската купа. Потеглихме с рейс, спряха ни на гръцката граница. Някой си беше казал на Дервентски, че при комшиите много се търсело българското лекарство нивалин. Помагало срещу детски паралич.

Иван и някои други се подлъгаха и вземаха от лекарството. Добре, ама някое “уше” беше издало за плановете на момчетата и при митническата проверка само дето голи не ни съблякоха. Аз не взех тогава и бях спокоен, но можеше да пострадам. Любо Гайдаров ме помоли: “Искам да сложа нещо в твоя сак.”

Ако го бяха намерили, щяха и мен да ме затворят (смее се). Върнаха ни в Петрич, оставиха в ареста Дервентски, Блаже Филипов и Жоро Соколов. Без тях паднахме от АЕК с 1:3. На връщане ни спряха рейса горе на Княжево. Айде пак проверки, разпити в дирекцията на полицията на “Лъвов мост”…Дервена, доколкото зная са го държали 57 дни в дирекцията. Бил в една килия с първия ни европейски шампион по бокс Димитър Велинов. Соколето, Дервена и Блаже се отърваха с условни присъди накрая. Четох някъде една глупост, че Борис Велчев, понеже бил голям левскар, им помогнал да отърват затвора. Няма такова нещо.

Тези “митнически нарушения” ги правеха всички. А цесекарите колко пъти ги хващаха. Иван Колев го заловиха с цял наръч часовници…Всеки път като излезнеха зад граница и мъкнеха по нещо.

Вечните дербита
Аз имам повече приятни спомени от сблъсъците с ЦСКА. В края на кариерата ми преживях полюсните емоции – от крайната покруса до възторга от триумфа. Случи се така, че за една седмица паднахме от “Ботев” (Пд) насред София с 1:6, а на 8 юли разгромихме ЦСКА с 6:3. Кукуша им заби 4 гола! Едва ли някой е очаквал такава разлика в представянето ни. Прекратих състезателната си кариера на 15 юли. Само 3 месеца по-късно щях да навърша 38. Нито един футболист на “Левски” до тогава не беше играл до тази възраст. Цели седем сезона изкарах при “сините”, най-хубавите ми спомени са свързани с “Левски”.

Тъжното настояще на “Герена”
След като приключих състезателна кариера работих известно време в завод “Текстилна слава”. После работих дълги години в детско-юношеска школа на “Левски”. Изкарах куп добри футболисти: Войн Войнов, Йордан Йорданов, Ботьо Малинов, Николай Илиев, Сашо Начев, Николай Тодоров – Кайзера  и др. Бяха хубави времена.

За сегашното положение на любимия отбор не искам да говоря много. Всички виждат на какъв срам станахме свидетели и то навръх юбилея. Срамно е за “Левски” тези футболисти да носят синята фланелка. Не знам кой ги събира, кой ги гледа, но така и не можаха да случат на свестен чужденец. Освен Гара Дембеле никой друг не ми харесваше. Вземи 10 легионери и им плащат луди заплати…

Абе, купете двама, трима да са, ама нека да бъдат класни. Задължително е да се дава път и на момчетата от школата. Това е правилното решение. Иначе агонията ни ще продължи…

Милен ДИМИТРОВ
Снимки:
vitoshanews.com


17 май 2014 г.