В памет на Краси Безински: За приятелството с Тити Папазов, дуела с Ван 05 и как крокодил едва не го изяде в Танзания

В памет на Краси Безински: За приятелството с Тити Папазов, дуела с Ван 05 и как крокодил едва не го изяде в Танзания

Днес се навършва една година от кончината на легендарния футболист на ЦСКА и националния отбор Красимир Безински. Имах щастието да го познавам и да контактувам с него в последните години от живота му. Смятам, че той знаеше и казваше много важни истини за футбола. В негова памет публикувам това интервю…

Почивай в мир, Краси…Винаги ще те помним…

Красимир Безински е роден на 29 юни 1961 г. в Благоевград. Юноша е на местния „Пирин”, за който играе от 1978 до 1981 г. Следващите спирки в кариерата са му ЦСКА (1981-1989) и (1992-1993), португалският „Портимонензе” (1989-1991), и израелските „Ирони” (Ашдод) и „Апоел (Петах Тиква). В “А” група има 302 мача и 17 гола. Петкратен шампион на България (1982, 1983, 1987, 1989 и 1992 г.) , шесткратен носител на купата на България (1983, 1985, 1987, 1988, 1989 и 1993) и трикратен носител на КСА (1985, 1986 и 1989). Безински е рекордьор по спечелени купи на България. Полуфиналист за КЕШ през 1982 и за КНК през 1989 г. В евротурнирите за ЦСКА има 31 мача и 1 гол. Има 25 мача и 2 гола за националния отбор. Вицешампион на Европа за юноши през 1979 г. Бил е помощник-треньор на националния отбор, на ЦСКА, „Берое”, на саудитските „Ал Сафа” и „Ал Кадисия”, както и старши треньор на „Симба” (Танзания). До последно работеше и в ДЮШ на любимия ЦСКА и като помощник-треньор в първия отбор. Безински почина на 22 април 2019 г. след дълга и мъчителна борба с рака. 

Г-н Безински, във вечните дербита срещу “Левски” (разговаряме след един от поредните мачове между “сини” и “червени” -б.а.) често имате успех, но и серия от провали
– Да, така е. Но, вижте – не ми харесва това, че някои хора изкарват „Левски” наш вечен враг. Няма такова нещо и никога не го е имало. Никога не сме били и не сме се държали като врагове. На терена може да е имало и по-сериозни сблъсъци, прехвърчаха понякога и искри, но извън мача си оставахме приятели.  Заедно сме излизали по заведения, по забави и така нататък.
Искам да ви върна в началото на кариерата ви. Кой ви откри за футбола?
– Първият ми треньор се казва Кирил Петров. Явих се на конкурс в спортния интернат в Благоевград и ме приеха. Бате Кирчо ми даде първите стъпки във футбола. Христо Маринчев ме покани в юношеския национален отбор. След това Серги Йоцов пое „Пирин” (Благоевград) и ме взе в мъжкия тим на „орлетата”. Аз бях твърде млад – 17-18-годишен, но бате Серги явно беше видял нещо в мен. Играех редом до Данчо Самоковлийски, Мето Стоянов, Боре Хаджиев – Шмайзера, Христо Бакалов, но лидерите на отбора бяха Христо Христов – Бараката, и капитана Боре Николов – Заека.

Прекрасни футболисти, прекрасни момчета и силни характери. Посрещнаха ме отлично, раздаваха се за мен. Особено съм признателен на човека, който ми връчи фланелката си, когато се отказа – Петър Петров. Той беше един изключително коректен и толерантен човек, който ме научи на много неща. Даже ме научи как да си слагам корите, въпреки че бях заел именно неговото място. Никаква ревност нямаше у него. Много важна роля в живота ми изигра и Данко Роев, Бог да го прости…

Обръщаше много сериозно внимание на нас, младите, работеше индивидуално с мен, учеше ме как да играя в защита и в атака. Благодарение на него станах по-универсален, по-комплексен футболист. Може би това ми помогна по-късно да се наложа и в ЦСКА, защото вече си бях подготвен. Винаги ще му бъда признателен. Със зелената фланелка дебютирах на 27 май 1978 г. срещу „Локомотив” (Пд). Бихме с 2:0.

През 1979 г. е първият връх в кариерата ви. Част сте от юношеския национален отбор, станал вицешампион на Европа.
– Е, връщате ме много далеч във времето. Развълнувах се, натъжаваш ме. Селекционер ни беше Григор Петков – също един голям треньор и педагог. Пускаше ме като опорен халф, а не като чист защитник. Понеже бях по-енергичен, бате Гриша разчиташе на мен да покривам по-голям периметър от терена в дефанзивен план. Даваше възможност на Аян Садъков и на Влади Найденов да подкрепят от втора позиция атаката. На турнира в Австрия бихме Дания (1:0), Шотландия (2:0), Полша (4:1) и на полуфинала Англия с 1:0.

Надиграхме тотално съперниците, показахме завидна игра, силен колектив и дух. Клайв Алън, който после игра в „Тотнъм” пропусна дузпа, ние бихме с гол на Петър Курдов. Иначе първото полувреме беше изцяло за тях, но успяхме да се съвземем и да спечелим мача. Съжалявам, че не успяхме да грабнем титлата. На финала паднахме от Югославия с 0:1. Васко Драголов уцели греда, пропуснахме още няколко чисти положения. Атака за атака, здрава битка. Влада Гудел от един фаул ни вкара и така завърши мача. Ние бяхме изключително силен тим – повечето от нас се наложиха после в „А” група и играха като титуляри. От този турнир влязохме ние директно в „шамарите”, в мъжкия футбол.

Сред звездите на първенството бяха Лотар Матеус, Пиер Литбарски, французинът Стопира, белгиецът Вандерелст, датчанинът Йеспер Олсен, украинците Олег Кузнецов и Саша Заваров, югославянинът Баждаревич…Наградата ни за второто място беше смешна – раздадоха ни по 25 долара. По-важна беше моралната награда, ние не играехме за пари, а за герба.

Как се озовахте в ЦСКА през лятото на 1981 г.?
– Аспарух Никодимов ме взе за един предсезонен лагер в Трявна. Изиграх там няколко контроли, харесаха ме и така облякох свещената червена фланелка. Дебютът ми беше знаменателен – направо във вечното дерби. Тогава играхме за Купата „1300 години България”. Паднахме с 0:2. Иначе в „А” група си спомням, че първият ми мач за ЦСКА беше в Петрич – 1:1 направихме с „Беласица”.

Аз си взех моя реванш от „сините” няколко месеца по-късно. На 5 септември 1981 г. влязох като резерва в 73-ата минута на мястото на Ружди Керимов при резултата 1:1. Само секунди по-късно с първото си докосване на топката се разписах за 2:1. Отнех една топка в центъра, подадох на Кольо Велков, включих се от втора позиция, върна ми я и я насочих в близкия ъгъл – страшен гол!  Радост голяма! Аз пристигам дете в София, всички тези звезди съм ги виждал само по телевизията, довчера съм им драскал имената по тетрадките и учебниците. Да играя с тях?! Направо излизам срещу „Левски”. Къде ти? Дербито беше много оспорвано, съдията Йордан Жежов изгони Спас Джевизов, след като метна на пистата Пламен Николов. С 10 души водехме до 89-ата минута, когато реферът подари на левскарите една дузпа и Барзата (Тодор Барзов – б.р.) ни изравни за крайното 2:2.

Винаги ли сте бил от ЦСКА?
– О, да. Чорбар съм си и в червата, както се казва. Баща ми беше левскар обаче и на всеки мач ставаха големи разправии вкъщи (смее се). Ставаше война. Майка ми ни е разтървавала с мъка. Когато „Левски” биеше тате беше в добро настроение и обратно. Да играя в ЦСКА беше една сбъдната мечта за мен. С Мето Томанов сменихме на „Армията” великани като Цоньо Василев и Иван Зафиров. На мен специално Цоньо ми беше идол, възхищавах му се. Не можахме да се заварим и да ритаме заедно…Учител ми беше и Гошо Димитров. Много съм научил от него, чувствах го като опора по време на мачовете.

Откога датира приятелството ви с Тити Папазов?
– А, Тити… (смее се).  С него ни свързва една искрена привързаноост. Той никога не е криел, че ми е фен. Навремето учеше в техникум по електротехника близо до дома ми в кв. „Изток”. От там тръгна негово привързаност към мен. През всяко едно междучасие идваше у нас да си пием кафето и по една цигарка. Оттам станах негов любимец, покрай мен стана и цесекар. Още тогава си беше същият. Емоциите, страстта си ги има от малък. Тити може да се прави сега на голям левскар, но вътрешно си е жив чорбар (смее се). Армейският дух винаги е жив в него. В интерес на истината това е един прекрасен човек, който обича до безумие спорта. Пожелавам си да има повече такива хора като него.

Имате 27 участия във вечното дерби. Коя е най-сладката ви победа в него?
– Безспорно тази от 23 ноември 1986 г. с 1:0. Победата донесох аз в 52-ата минута. Лъчо Танев проби и стреля към Боби Михайлов, който изби. Топката попадна на мен и я насочих в мрежата за 1:0. Бяхме в много млад състав, средната ни възраст беше 21-22 години, бяха ни преименували на ЦФКА „Средец”. Тъкмо навлизаха Ицо Стоичков, Емо Костадинов, Любо Пенев, Коце Янчев, Иво Киров. По-опитните бяхме само аз, бате Джонка (Георги Велинов – б.р.), Недялко Младенов, Лъчо Танев.

Това ми е най-скъпата победа, защото повалихме един много силен „Левски”. Имам и друг сблъсък, който се е запечатал трайно в съзнанието ми. На 6 март 1988 г. поведохме още до 8-ата минута с 2:0 след голове на Пенев от дузпа и Костадинов. Левскарите ни обърнаха обаче до 2:3 още в 29-ата минута. Също изключително дерби, след последния съдийски сигнал за първи път видях да се прегръщат левскари с цесекари и да се възхищават на играта и на двата отбора. Това за мен е един скъп спомен, въпреки загубата.

Как се отнасяхте вие, по-опитните футболисти, към напиращите отдолу младоци – Емо, Любо, Ицо и останалите?
– Опитахме се да направим един прекрасен колектив, приехме ги отлично. Момчетата показаха характер и качества, видяхте докъде стигнаха. Дойдоха и успехите. ЦСКА се превърна в доминатор на домашна сцена, мачкахме и в Европа. Между тримата имаше една скрита конкуренция кой да бъде по-по най. Тази надпревара ги изгради и като големи футболисти. Да не забравяме и Петър Витанов – Патрика, изключителен талант беше, Иво Киров, Коце Янчев… И на тях Пената им даде ръка за националния отбор, но не им достигна малко шанс.

Вярно ли е, че се е случвало понякога, когато Стоичков извърши нарушение зад гърба на съдията, ти да вдигаш ръка и да си „признаваш”, че ти си го сторил, за да предпазиш Камата?
– (Смее се). Е, вярно е. Имаше такива случки. Признавам си, че ги имаше тези моменти. Трябваше да пазим младите. В тях е бъдещето.  По-големият батко се опитва да защити по-малкия. Нормално е. Заради Ицо дори с Пената сме влизали в спорове. Той е от по-старото поколение, искаше да наказва Стоичков, аз се противопоставях, настоявах за компромиси от страна на треньора. Всичко сме правили в интерес на отбора и колектива.

И по ваше време, както е сега, имаше една негативна серия за ЦСКА тогава, от седем поредни загуби в дербито. На какво се дължаха те?
– Виж, трябва да оценим и класата на съперника. Да не изброявам сега кои играеха със сините фланелки, но бяха все топфутболисти.

Вярно ли е, че сте придобили в ЦСКА някакъв комплекс от „сините”? Звезди от онова време на „Левски” са ми казвали, че цесекарите сте се разтрепервали и пребледнявали още в тунела преди излизането на терена?
– Е, чак пък толкова!? За никакъв комплекс не може да се говори. Просто нашият отбор вече залязваше, повечето момчета вече мислеха как да си уредят трансфер в чужбина. Тогава излезе правилото да пускат зад граница играча на възраст над 28 години и беше нормално да е така.

За подвизите на вашето поколение в евротурнирите е писано и изприказвано много. Какво не знаем за победите над колоси като „Ливърпул”, „Байерн”, „Монако” и останалите?
– Май почти не остана нещо неказано.  Няма как да не спомена епохалната ни победа над „Ливърпул” с 2:0 на 17 март 1982 г. в четвъртфинал за КЕШ. Феноменална обстановка, пред невероятна публика и един невероятен ЦСКА. Един от най-силните мачове в историята на нашия футбол.

Имахте ли някакво усещане вечерта преди мача, че ще извършите този подвиг?
– Такава беше нагласата. Мотивиращата реч, която ни изнесе Никодимов, беше именно в този аспект. Паро ни постави персонални задачи. На мен ми нареди да следя за действията на Сами Лий. Никодимов ми обясни, че ако се справя с англичанина, до голяма степен 50% от работата е свършена – т.е. победата ни е сигурна. Сами беше водещата фигура в „Ливърпул”, през него преминаваха почти всички топки, градеше им играта. Ако се справя с него, остава само нападателите ни да вкарат. Така и се получи на практика. След триумфа получих поздравления от всички и от треньора, разбира се.

С кого си разменихте фланелките?
– Е, не, не. Емоцията беше толкова голяма, че забравих да си сменя фланелката. Гостите освен това прекалено много бързаха да се приберат в съблекалнята, така че нямаше възможност да се срещнем в коридора.

Можехте да станете първият наш отбор, достигнал до финал в европейските турнири…
– Е, да, ако бяхме елиминирали и „Байерн” през 1982 г. Тогава бяхме най-близо до тази цел. А защо да не бяхме грабнали и титлата? Знаете, че на финала баварците се изправиха срещу „Астън Вила”, а ние играехме по принцип успешно срещу английски отбори. Не се съмнявам, че щяхме да спечелим КЕШ, но „Байерн” и един съдия ни препънаха. До 18-ата минута ги насметохме, вече водехме  с 3:0. Имахме кадрови проблеми и Никодимов сложи Керимов да играе отляво на защитата. Аз излязох като ляв бек, трябваше да пазя Паул Брайтнер. Керима отговаряше за Дремлер. Това беше тактическата разстановка на г-н Никодимов. Всичко започна перфектно, обаче имам чувството, че сами не си повярвахме.

Ти разбираш ли, че в един момент цялата публика на стадиона – 70 000 души, и самите ние, всичко мълчеше. Имах чувството, че играчите на „Байерн” бяха изпаднали в някакъв ступор. Не знаеха какво става, не можеха да осъзнаят къде се намират. Самият Брайтнер тръгна да си съблича фланелката, искаше да излиза. Добре, че Карл-Хайнц Румениге го убеди да се върне.

След това обаче немците разбраха, че Керимов не е защитник, почнаха пробиви от неговата зона, вкараха в игра едно говедо – Дитер Хьонес, на който даже и веждите му бяха руси. Може би и Паро направи грешката, че не ме върна като десен бек, и не изтегли Керимов в средата на терена. Ако бяхме задържали още малко това 3:0, сблъсъкът отиваше в наша полза. Имахме реален шанс да играем финал. Реваншът в Мюнхен вече беше предрешен. Не сме отишли предварително предали се или като обречени, но домакините се бяха подготвили  – и със съдия, и с други номера…Работата бързо ни стана ясна.

Вашите фенове често обичат да казват, че европейските мачове на „Левски” са били срещу ЦСКА. Твърдят, че „армейците” не са имали мотивация във вътрешното първенство и заради това са падали в дербитата. Защо вие биехте в Европа, а пък падахте от „сините”?
– Не мисля, че това е била причината да губим. Просто „Левски” извадиха много силно поколение – Гибона, Сираков, Кокала, Ники Илиев, Ламята…

Силното поколение и колективът ли бяха в основата на вашите успехи в началото на 80-те години на миналия век?
– Така беше плюс треньорите. Ние бяхме и силни характери. На Спас Джевизов  срещу Реал Сосиедад му сцепиха веждата – аркада получи, целият беше в кръв, докторът поиска да го сменят. Спас само каза: „Докторе, заший ме, влизам и ги убивам!”. Влезе бинтован като мумия по главата, обаче като бръмкар сламка ги разнасяше по игрището. На Цецо Йончев му счупиха скулата отново срещу баските, след 10 дви влезе да играе момчето. На мен ми счупиха ръката в мач срещу „Локо” (Сф). Бойчо Величков ме натисна при борба за топката. Още на втората седмица обаче излязох с гипсирана ръка срещу Жордао от „Спортинг” (Лисабон). Това показва, че сме били силни характери и мъжкари. Всички бяхме такива – до един!

Кой беше най-трудният ви противник на терена?
– Един холандец – Ван Лун. Викахме му на майтап „Ван 2,05”, понеже беше висок над 2 метра. Истинска върлина беше и много здрав физически. Сблъскахме се челно по време на четвъртфиналите срещу холандския „Рода” (Керкраде) за КНК през март 1989 г. Димитър Пенев ме постави да играя персонално срещу него.

Викам му: „Пена, тоя много трудно мога да го спра. Виж го какъв е дългуч, а аз съм до рамото. Как ще му скачам за високите топки. По-добре Трифон Иванов да се заеме с него, аз ще играя с едно еврейче – Коен ли беше, или Хаан.”

Отговорът на Пената беше: „Не знам, оправяй се!” И се почна едно кюскане…Горе – пам, публиката вика. Метнах го два-три пъти Ван Лун, дойде ми самочувствие и така. Много странна двойка се получи между нас – Крачун и Малчо (смее се).

Значи от нашите футболисти никой не ви е създавал проблеми?
– Е, не, имаше големи таланти. Във всеки отбор от „А” група имаше по някой, който можеше да ти стъжни живота. №1 като талант в българския футбол, от моето поколение специално, е Пламен Гетов. Имах удоволствието да играя с него и в ЦСКА, и в „Портимонензе”, но като беше в „Спартак” (Плевен), ми беше кошмар. Един Божидар Искренов – изключителен, един Данчо Митев от „Берое” – шило, труден за пазене, Бебо Демирев от „Сливен” – изключително крило.

Сравнително късно излязохте в чужбина. Изкарахте три сезона в португалския „Портимонензе”…
– Да, бяхме четирима българи в този тим – аз, Гетов, Илия Войнов и Мюмюн Кашмер.  Почнахме силно – до петия кръг бяхме в челната тройка пред „Порто” даже. Разбихме „драконите” с 3:0, направо ги убихме, а те бяха с Маджер, Жоао Пинто, Домингош. Оттам обаче ни тръгнаха и проблемите. Прочутият президент на „Порто” Пинто да Коща изживя неприятен инцидент на нашия стадион в Портимао. Феновете ни го нападнаха, счупиха му очилата, разбиха му главата…абе, страшна работа.

След случая той е казал: „С този отбор е свършено, дотука са”. Сеньор Да Коща контролираше и федерацията. Почнаха и съдии да ни режат и всичко тръгна срещу нас. А бяхме нелош тим, имаше двама добри бразилци, както и местните звезди Зе Педро, капитанът Скодра.  Много уважаваха Пламен Гетов. Той побъркваше защитниците, правеше ги луди. А какви голове вкарваше?! Нямаше друг като него. Спомням си как наказа „Бенфика”. Паднахме мъчно с 2:3, обаче всички запомниха фамозното изпълнение на Паоло Гети. Той овладя топката на 5 см от аутлинията, всички очакваха да последва центриране. Вместо това обаче той я оплете в паяжината. Маестро си беше, признават го всички. Жалко , че по-рано не поигра малко за грандовете, а на стари години.

И в Израел оставихте следа…
– Да, там ритах за „Апоел” (Петах Тиква) и „Ашдод”. Във втория тим бях заедно с Емо Велев. Проблемът ни беше, че играехме силно срещу силните, слабо срещу слабите. Може би да ни е липсвала мотивация, не зная.

Бяхте помощник-треньор на прочут левскар като Димитър Димитров. Откога сте приятели с Херо?
– Още от времето, когато и той беше футболист, се познаваме. Иначе се засякохме на един лагер в Трявна с Аспарух Никодимов. На него му хареса начинът, по който водя тренировките. По-късно отиде на работа в Саудитска Арабия и ме покани, бяхме тандем и в националния отбор. Аз и по-рано бях работил в един екип в арабска държава. Познавах манталитета им, езика и т.н. Най-силната ни сработка с Херо стана с националния отбор. Мисля, че свърших добра работа тогава. От 12 мача имахме 7 победи, 4 равни и само 1 загуба – от Холандия.

За съжаление не успяхме да се класираме на Европейското първенство в Швейцария и Австрия през 2008 г., което се прие като голямо нещастие. Ние събрахме цели 25 точки, а имаше тимове от другите групи, които отидоха на турнира с 18 т. Съжалявам много, тъй като тогава играеха лидерите Марто Петров, Стилиян, Бербатов…Това ни беше сякаш последния шанс за класиране на голям футболен форум на това силно поколение.  Тогава ни провалиха двете ремита с Албания – 0:0 и 1:1.

Как се работи с Христо Стоичков?
– Никакви проблеми не сме имали. Винаги сме намирали общ език. В нормален професионален диалог намирахме правилните решения. Не крия, че сме имали и спорове, но търсехме това, което ще бъде добре за отбора.

Работихте две години в една екзотична дестинация като Танзания. На какво ниво е местният футбол?
– Да, бях начело на най-популярния тим – „Симба”. Мога да кажа, че това за мен беше един сън. Натрупахме 12 победи, работих с прекрасни футболисти, дадох 9 национали на Танзания. Един бразилец – Марсиньо, беше селекционер. Биха Кабо Верде с 3:1, остров Мавриций с 4:1 и 1:1 с Камерун. Тези успехи осигуриха на Марсиньо нов договор, но той забрави за мен. Вместо аз да подпиша…но, както и да е. Много съм доволен от престоя в Танзания, защото създадох приятелства, контакти, изкарах и трима млади таланти. Трябва да видите националният стадион на Танзания – триетажен, за 60 000 души, строен е от японци.

Преживяхте ли някакви премеждия в Африка?
– Може би като такова бих посочил една случка. Наистина си беше опасен инцидент. Бяхме със семейството ми на сафари в резервата Макун. Спряхме до едно езеро, пълно с крокодили и други животни, които ходеха на водопой. Дъщеря ми Вероника натисна без да иска клаксона на джипа. Настъпи страшна паника, всички животни наизскачаха от храстите, знаете как е в саваната. Разхвърчаха се птици, зебри, антилопи, какво ли не…Ей така стана…(показва с ръце). Най-шокиращото беше, че един огромен крокодил се оказа в близост до нас, буквално на 2 метра. Абе, страшничко си беше, в интерес на истината. Христо Стоичков също преживя шокиращ инцидент в Танзания.

Какво се случи?
– Какво да ви кажа – в саваната е така, диво си е. Ицо пристигна на сафари – лов на слонове. Той и преди това беше идвал, заедно с Емил Димитров. Вторият път те си организираха престоя отдалеч, аз само ги посрещнах тук. След сафарито Стоичков ми дойде за три дни на гости в Дар-ес-Салаам. Заедно с Марияна беше. Изкарахме си прекрасно. Запознах го с отбора, раздаде им автографи, подари им фланелки и книги. Всички момчета останаха впечатлени от поведението на Ицо.

В момента с какво се занимавате?
– За няколко седмици тук бях ангажиран с проект, свързан с детско-юношеския футбол и подобряване на спортните бази. Покани ме моят приятел Георги Аврамов. Помагам и на ДЮШ на ЦСКА от любов към клуба. В момента си почивам активно и чакам оферти.  Най-вече от чужбина.

Ноември 2014 г.

Милен ДИМИТРОВ