Легендата Иван Коцев – 65 години в служба на Локомотив (Сф)

Легендата Иван Коцев – 65 години в служба на Локомотив (Сф)

Иван Коцев – Братчика е емблематична фигура за “Локомотив” (София). Славният ветеран от 65 години е верен на любимия клуб. Всеки ден той може да бъде забелязан на стадиона в “Надежда” – администратор е на ДЮШ на “железничарите”. Бате Иван е роден на 18 юни 1938 г. Играл е в “Банишорска слава”, “Локомотив” (Сф) и “Черно море”. Шампион на България през 1964 г. Юношески национал на България, два пъти е европейски шампион за железничари (1961, 1963). В продължения на повече от 5 десетилетия е треньор или администратор в “Локомотив”. Коцев е живата история на най-стария железничарски клуб в Европа. С легендата разговаря Милен Димитров, главен редактор на vitoshanews.com.

– Г-н Коцев, как станахте футболист?
– Много отдавна беше (смее се). В моя квартал „Банишора“ навремето, преди Девети септември 1944 г. имаше отбор – „Банишорска слава“. Махленски клуб. Там започнах. Можех и баскетболист да стана, имах такива приятели. Ходехме редовно да гледаме нашия силен баскетболен тим на ЖСК – с Мони Гяуров, Божко Генадиев, Цветков, Виктор Радев. За футбола може да се каже, че ме откри Тодор Конов – Бакиш. На игрището на ЖСК (намира се вляво от ТЕЦ – София) ме забеляза. Тогава един съученик всъщност ме заведе там. И така…Годината беше 1954-а. Бакиш ни събра доста момчета. Някои от тях стигнаха и до големия футбол. В първоначалния ни състав го нямаше Никола Котков.
– Котков ли беше най-добрият ви приятел по онова време?
– Да, бахме близки, спяхме в една стая по време на лагерите. Това е вярно, така беше. Чувал съм слухове, че двамата с Кольо сме били много силен дует на карти. Биели сме всичко живо наред (смее се). Мога да ви кажа, че таково нещо няма. Имаше си една група в отбора, които бяха доста запалени по картите, викахме им „руска трупа“ – имаше такава популярна игра навремето. Те се затваряха в една стая и не пускаха никого. Само и само да не им пречат кибиците.
– Доста любопитна сценка се разиграва при една ваша визита в Истанбул. Котков подгонил крадец, който се опитал да обере жена на улицата…
– Историята не е точно такава. Случи се през 1957 г. Бяхме край Босфора за мач срещу Турция с юношеския национален отбор. Разхождахме се по улиците, разглеждахме музеи, пазара…Пълно с народ. Някои от нашите футболисти изкрещя „Помощ, обраха ме“…Кольо подгони един, който тичаше, застигна го, повали го на земята. Оня обаче успял да хвърли портфейла, не намерихме нищо в него. Дойде една жена, която носеше „плячката“. Обясни, на полицията, че е успяла да види къде крадецът хвърля портфейла. Но…Нека не говорим за този инцидент. Котков често е карал и самолета, в който летяхме. Влизаше в пилотската кабина, командирите му бяха приятели. Карал е и влак. Случвало се е да помагаме на персонала – хвърляли сме въглища, тогава влаковете така вървяха. Две момчета, наши запалянковци го караха. Качихме се аз и той в кабината на машинистите да видим как се кара влак. Обаче едно от момчетата ни вика: „Я взимайте лопатата и хвърляйте въглища, че налягането пада“. А тая дяволска лопата събираше около десетина килограма. Тегаво беше! Хвърлихме по 2-3 лопати и аааа…отказахме…А като слязохме в Централна гара „София“ целите бяхме черни като негри. От въглищата, дето ги ринахме (смее се). Това беше цялата история. Другите ни се смееха, ама…Кольо беше всенароден любимец. Него го познаваше цяла България. Където и да отидеше, всички му се радваха. Симпатичен, рус…те, русите се запомнят по-лесно (смее се). Учеше в ПЖИ. Специалността му беше „машинист“. А всички машинисти по влаковете, кондуктори, бяха локомотивци, наши фенове.
– Как си обяснявате огромната популярност на Котето?
– Кротък, скромен човек…Никога не се е мислил за нещо особено, не се е големеел, надувал. Винаги имаше прекрасно отношение спрямо другите, особено към децата. Страхотен човек, за футболист – да не говорим! От световна класа. Можеше да играе в най-силните отбори в света. Левият му крак беше превъзходен. Имаше такъв твърд глезен, който ако удари топката, не се знае къде отива. Допълнително се фалцираше и вратарят губеше представа къде отива и нямаше време да реагира на отклонението на топката.
– Котков имаше ли специален ритуал преди мач?
– Не. И аз нямах. Любимото му занимание в свободното от тренировки и мачове време бяха автомобилите. Колите му бяха истинска страст. Той имаше двама приятели – прочутият колоездач Боян Коцев, който караше „Волга М 24“, и друг, който имаше мотоциклет. Кольо караше и мотора, без книжка, разбира се. Ицо Сенко – на Мистър Сенко синът му, също беше добър приятел на Котков. Той пък имаше „Мерцедес“. Отвреме – навреме му даваше на Кольо колата.
– А първата му кола каква беше?
– По това време изобщо нямаше личен автомобил, макар че беше една от най-големите ни футболни звезди. Бедно момче, произлиза от работническо семейство…Как да си позволи кола?
– А вашата първа кола каква беше?
– „Шкода С 100“. Купих си я обаче далеч, след като приключих кариерата си. Помня най-високата си заплата като футболист – 135 лв. Толкова ни плащаше дружеството. Всички бяхме разпледелени по ведомост към някаква институция. Аз например се водех на работа към гара „София“ като старши техник със заплата след корекцията 92 лв.
– С какво се занимаваха вашите родители?
– В семейството нямаме други елитни спортисти. Мама и тате бяха много далече даже от спорта. Не се интересуваха въобще. Чак накрая, когато баща ми се пенсионира, ми искаше пропуск да идва на мачовете ни. Иначе не проявяваха кой знае какъв интерес. Тате се казваше Никола, беше кацар, правеше каци (бъчви), а мама Невена беше домакиня. Имам и сестра на име Мария.
– Какъв беше животът в „Банишора“ преди Втората световна война?
– Беден, но хубав. Повечето мъже от квартала работиха в железниците. Тежки времена..(въздъхва). Милене, след войната в „Банишора“ беше катастрофална беднотия. Черна борса, купонна система…Въпреки трудностите хората преживяваха.
– Помните ли бомбандировките над София?
– О, разбира се, че ги помня. На 5 метра от къщата, където живеехме, падна бомба и удари съседите. Дълго време там зееше дупка. А като завиеха сирените… (просълзява се). Аз и сега, като чуя сигнала за учебна тревога, се стряскам. Веднага в главата ми се набиват старите неща, спомените…Воят ни сирените… Беше страшно.  И гледаш – самолетите пускаха такива, светещи, балони. Ставаше светло като ден по време на бомбандировката. Трещеха здраво. Чувах и противовъздушните батареи. Един невъобразим шум. Истински ад, ужас. Сега където е трамвайното депо имаше 3-4 бензинови резервоари. Летящите крепости уцелиха единия и избухна пожар, който озаряваше целия квартал. Вярно, дете съм бил тогава, но докато съм жив няма да го забравя.
– Имахте ли хоби тогава, като футболист?
– Четях книги и то доста.
– Какво бихте казали за треньора Конов?
– Интелигентен човек, имаше висше образование извън футбола. Свестен човек. Бивш вратар на „Шипка“. Като организатор нямаше равен. Чудесно отношение имаше към нас. Либерален, лоша дума от него не съм чул, никога не ни е ругал, въпреки че доста грешки допускахме – все пак бяхме още юноши. След ЖСК водеше и юношеския национален отбор. Вършеше чудесна работа. Именно при Бакиш дебютирах и с националната фланелка – 3:3 срещу Румъния в Букурещ (на 9 октомври 1955 г., 2 гола на Димо Печеников, 1 на Любо Малинов – б.а.). Първата ни сериозна изява беше във Виареджо (Италия) през същата 1955 г. През март 1956 г. участвахме в европейското в Унгария за юноши. Спомням си, че два от мачовете ни бяха в Сехешфехервар. Само месеци по-късно избухна т.нар. Унгарска революция – събитията от есента на 1956-а. Имаше притеснение от наша страна, нормално е. Отборът беше подменен всравнение с предната година. Съперниците бяха доста по-обиграни от нас. Представихме се слабо. Загубихме от Англия с 1:2, 0:1 от ГДР и 1:2 от домакините. Водеше ни Кръстю Чакъров. И за него мога да кажа хубави думи. Добър организатор, иначе кой знае какви познания във футбола нямаше. Истинската му специалност беше хокей на лед. Завършил беше школа в СССР. Съпруга на Кръстю беше голямата ни гимнастичка и треньорка Иванка Чакърова – Мама Ваня.  Но да не влизам в подробности. Има една хубава римска сентенция – „За умрелите или добро, или нищо.“
– На 23 юни 1957 г. дебютирате като капитан на юношеските национали…
– Да, така беше. Срещу Унгария играхме. Паднахме с 0:3, но честно казано не си спомням подробности. Но загубите се забравят, а победите се помнят.
– В мъжкия отбор на „Локомотив“ (Сф) дебютирате през сезон 1957…
– Да, треньор ни беше Александър Попов – Сашо Враб, с помошник Лазо Христов. Три мача записах през този сезон. Заедно с мен дебютираха още Спиро Дебърски, вратарят Митко Иванов – Хулигана, Драго Драгомиров, Дешев от „Спартак“ (Пд), Стамов от „Сливен“…Не се представих лошо в това първенство. Завършихме само на точка зад шампиона ЦСКА. Мен после ме пратиха като войник в „Черно море“ (Вн). Тимът се казваше „Ботев“ или ВМС (Военоморски сили – б.а.). във Варна играх 2 години – 1958 и 1959-а. Там играех редовно, бях титуляр. Имаше добри състезатели – Спас Киров, Христо Лазаров – Ричката, Стефан Янев…Треньор ни беше легендата Иван Моканов – Мокана. Чудесен човек. На втората година изпаднахме в „Б“ група. Доиграх есенния полусезон, уволних се и се прибрах в „Надежда“.
– От варненските дербита какво си спомняте?
– Прекрасни спомени, какво да ви кажа…Такава конкуренция между нас и „Спартак“. Играехме на „Колодрума“, теренът беше ужасен – покрит с пясък, твърд. Като паднеш, не знам какво става, ожулваш се целият.
– И като биете сигурно сте се чувствали като герой…
– Е, чак пък дотам…
– Когато се завръщате в „Локомотив“ начело на отбора е „червената“ легенда Нако Чакмаков…
– Да, с негов гол ЦДНА станаха шампиони през 1948 г. Биха „Левски“ на финала. Бате Нако непрекъснато ни го изтъкваше това. Симпатяга беше и той. През този втори сезон за мен с червено-черната фланелка изиграх 11 мача и вкарах 3 гола. Първото ми попадение не си спомням срещу кого вкарах, но помня стадиона – „Народна армия“. Малинов играеше за нас дясно крило. Той центрира и аз с глава се разписах.?
– Доста обичани от нашите футболисти по времето на социализма са били турнетата в чужбина. Наричали са ги „валутни“.  Често са били използвани като удобен случай за контрабанда на дефецитни стоки…
– Е, не зная. Може някой да са го правили. Аз не съм. Левскарите и цесекарите пътуваха нъв много по – често от нас.
– Кои бяха любимите ви футболисти – наши и чужди?
– Като дете се възхищавах  на Стефан Божков, Манол Манолов, от левскарите имаше един Георги Кардашев  – център – нападател, играеше отлично с глава.  И естествено – локомотивците – бате Лазо (той си е и от нашата махала, и той банишорец, няма начин да не ми е близък), бате Стою, чичо Милев, Вучко Йорданов…От чуждите обожавах унгарците. Целият им голям отбор от 1954 г. ми бяха любимци. Съвършенни футболисти. Идоли за всички нас. И до ден-днеше мога да изброя всички от Световното първенство в Швейцария. Нямахме телевизор още, а предстоеше финала срещу ФРГ. На „Колодрума“ в Борисовата градина се провеждаха колоездачни състезания. По радиото, на високоговорители, цялата публика слушахме финалната среща в Берн. Не мога да си обясня как великият унгарски тим падна от германците с 2:3. Първото полувреме 2:0 за Пушкаш и компания. Всички аплодирахме, радвахме се. Но след последния съдийски сигнал над „Колодрума“  настъпи тишина. Германците спечелиха с гол в последните минути. Такъв обрат рядко се среща.
– Кой е най-важният гол в кариерата ви?
– Може би този на полуфинала на европейското железничарско първенство. Разписах се срещу полския “Колеяж”за победата с 2:0. Второто попадение беше дело на Стоян Стамов – Тенчо. На финала (23 юли 1961 г. – б.а.) повалихме румънския “Рапид” (Букурещ) с 1:0. “Златния гол” вкара Дебърски четвърт час преди края.
– Как успяхте да станете шампиони с „Локомотив“ през 1964 г.?
– Успехът се дължи най-вече на колектива и на подбора на футболисти. Тимът ни се градеше в продължение на 23- години преди това. Изградихме едно ядро от 7-8 играчи, които вършеха основната работа. Мобилизация, дисциплина, ред…отличен треньорски екип в лицето на Георги Берков и …
– Преди старта на сезона бяхте ли си обещали да грабнете шампионската титла?
– Е, това се случи в течение на сезона, мачовете се развиваха добре за нас, чувствахме се силни, уверени, че можем да го направим. В началото чак такива прогнози не ни идваха в главите. Повечето домакински мачове в тозисезон ги играхме на стадион „Раковски“, защото нямахме собствен такъв. Треньорът Георги Берков беше отличенспециалист, държеше много на реда, на дисциплината, подреждаше ни така, както трябва. Уникални разбори правеше – на високо ниво.
– Вярно ли е, че Берков е позволявал по-либерален режим за звездата Котков?
– Не, не чак толкова либерален, но му прощаваше някои прегрешения. Най-вече такива изяви, които бяха свързани с нарушение на режима. Обаче Берков разчиташе и държеше на него, защото Кольо беше голям футболист. Колко мачове ни е решавал сам…да не ви казвам. Отношенията му с треньора бяха отлични. Кольо не се сърдеше, когато някой му се скараше. Не беше злопаметен.
– Вие се превръщате в герой на полуфинала за Европейско железничарско първенство. Срещу ГДР в последната минута се разписвате в последната минута за успеха ни с 1:0 (21 юни 1967 г.).
– Честно да ви кажа, не си спомням. Щом го пише, значи така е било. През следващото лято отстъпихме на румънския “Рапид” в битката за титлата след 1:3 в Букурещ, и 1:0 на реванша.

– Ще ви помоля да кажете по няколко думи за вашите съотборници от големия отбор на „Локомотив“…Вие записвате 28 мача и 1 гол през шампионския сезон 1963/1964. Да започнем с Иван Деянов (25 мача)…
– Това сега за какво ви е? Факт е, че всички тези хора оставиха имената си записани със златни букви в историята на футбола ни. Това означава, че са мъже с харектер, с любов към играта и с качества.
– И все пак…Васил Методиев (28 мача)…
– Страхотен защитник, твърда игра, тичаше много. Не отстъпваше в борбата. А Ването Димитров (28 мача) беше прекрасен централен защитник.  Играеше с ум, с пласиране, беше висок и топките горе ги печелеше винаги. Тогава блестеше и Пената (Димитър Пенев, записва 28 мача и 1 гол – б.а.). Няма нужда от представяне. Чичо Пенчо пасна добре на тима, на колектива и играеше силно. Нещо като стопер действаше и нямаше конкуренция в борбата във въздуха. Още тогава си личеше, че ще стане голям футболист.
– А Апостол Чачевски?
– Ляв бранител (25.2), от дете играеше в „Локомотив“, беше закърмен с локомотивската идея. От една махала сме – банишорец е, познавам го отлично, още от деца сме заедно. Конкурираха се за поста с Тошко Велев (13). Тодор обаче страдаше от контузии, мускулатарута му беше мека и това му попречи.
– В халфовата линия блестите вие, Весо Василев (26. 7) и…
– (Прекъсва ме). И Ричката (Христо Лазаров, 19.1 – б.а)…Весо всъщност се казваше Васил. Едър, здрав, борбен. Вършеше доста добра работа. Дойде при нас от „Спартак“ (Сф), преди това беше игра в столичния “Академик”. Това бяхме халфовете. А напред – да не ви ги споменавам…(смее се).
– Да, всички ги знаем – Цецо Милев (30.9), Спиро Дебърски (29.14), Котков (28.14).
– За триумфи ни помогнаха още и Младен Пенев (8), Цецо Лалов (вратар, 8) – малко характерът му беше чепат, но притежаваше отлични качества, Виктор Андонов (14), Ботьо Ботев (10. 2), Димитър Драгомиров (7.1), Георги Манолов (4.1),  Георги Манов (3), Димитър Милушев (1). Да не ги забравяме и тях, някои са вече покойници…
– Кой беше предпочитаният ви партньор на терена?
– Аз играех отляво – инсайд. Взаимодействието ми със Спиро беше фантастично, с него и с Кольо се намирахме и със завързани очи. Знаехме кой, кога, къде се намира , как да му се подаде. На Дебърски като му се подаде дълга топка, той беше страшно бързо и нямаше стигане. Беше кошмар за защитниците. Е, имали сме и слаби мачове, разбира се. Когато играеш на такова високо ниво, не можеш да си №1 всеки път.
– Срещу „Левски“ или срещу ЦСКА ви беше по-лесно?
– Е, ЦСКА си бяха традиционна сила. Взимаха си свободно най-добрите играчи от цяла България. Никой не им пречеше. Основата на националния ни отбор тогава беше от ЦСКА. Отвреме навреме взимаха Милчо Горанов от „Славия“, Тошко Диев от „Спартак“ (Пд), нашите Методиев, Котков и Дебърски и това е.
– Не се ли държаха леко надменно „червените“ звезди?
– Това си е естествено в характера на човека. Когато се чувства силен да проявява и известна нескромност.
-През следващия сезон сдавате титлата на „Левски“. Искам да си поговорим малко повече за скандалния мач във варна срещу „Черно море“ в 15-ия кръг.
– Губехме с 1:3. „Моряците“ ни вкараха и трите гола гола до 25-ата минута, като вторият всъщност беше автогол на Чачевски. После Дебърски намали на 3:1. Най-голяма вина за скандалите носи главният съдия Христо Иванов. Две откъсвания на Спиро от центъра, солова акция…Съдията вдига флага – засада! Айде, първият път изтърпяхме, преглътнахме неправдата. Второ откъсване – оня пак някакъв офсайд измисли…Реферът изгони Спиро. И вече нашите нерви не издържаха. Та дори и аз участвах в мелето. Не сме го бутали, блъскали, получи само някои ругатни. Иванов изгони мен и Котков…После и Чачевски…Останахме със 7 души на терена. Прекратиха мача. Това се случи при резултат 3:1 за „Черно море“ в 87-ата минута. Присъдиха ни служебна загуба с 0:6. На Чачевски му спряха състезателните права за цели 7 срещи. Привикаха ни да даваме обяснения във федерацията. Срам ме беше. Никога дотогава не бях изпадал в такова положение. Това ми е единственото изгонване от терена в кариерата.
– Мнозина от вашите съотборници обвиняват Борис Велчев (член на ЦК на БКП, известен привърженик на „Левски“ – б.а.) за случилото се във Варна…
–  Може и така да е. А и защо да не е? Тогава се знаеше ,че Велчев е запалянко на „Левски“. Сега, как и по какъв начин е въздействал, за да стане „Левски“ шампион…Това не е от един мач, или нещо са ни виновни „сините“. През целия сезон с изявите си нашият съперник си е заслужил титлата явно. Да не търсим под вола теле. Тези неща са недоказуеми. Иначе през ноември 1964-а ние ги бихме с 3:1 след хеттрик на Котков. В 14-ия кръг надвихме „Ботев“ (Пд) с 2:1, а левскарите паднаха в Русе от „Дунав“ с 0:2. Разликата между двата отбора стана цели 8 точки (тогава се даваха 2 т. за победа – б.а.). И следващата седмица стана белята във Варна…
– През есента на 1964 г. (10 септември 1964 – б.а.) дебютирате в турнира на КЕШ, и то по блестяш начин – разгромявате шведския „Малмьо“ с 8:3 след 5 гола на Котков…
– Прекрасни мигове! Фантастични изяви на целия отбор, не само на Кольо…Петте му гола бяха рекорд. Но никога не се надуваше. За него важно беше да вкара гол, а дали един, два или пет, няма значение. Неговата работа беше да бележи. Колективен играч. А да кажеш, че беше футболист, който да тича много, да се блъска или бори – не беше. Коректен, ама до безобразие. Той едва ли има и 5 фаула да не направил през цялата си кариера. Кавалер, джентълмен. Добро човече!
С лекота отстранихме „Малмьо“. Съжалявам, че в следващия кръг изпуснахме „Вашаш“. А бяха по-слаб отбор от нас. Не мога да си обясня какво се случи. От наш мач там – в Унгария, брахме ядове. Вкараха ни съвсем случайни голове. Паднахме с 3:5, а в София ние спечелихме преди това с 4:3. Само заради по-доброто голово съотношение ни елиминираха унгарците. Тук, играхме на „Васил Левски“ пред 16 000 души, се случи едно калпаво време…валеше дъжд, теренът беше тежък…Липсваха ни и доста от титулярите. Макето (А. Чачевски – б.а.). Реваншът с „Вашаш“ беше само 4 дни след гаврата във Варна от последния есенен кръг на първенството. Скандалите и наказанията се отразиха. Имахме кадрови проблеми. Като ляв бек игра едно русо момче – Румен Найденов (идва от „Металург“ Елисейна – б.а.), защитата ни не беше в най-добро състояние…На три пъти повеждахме, но накрая не издържахме.
– Защо на вашия вратар Димитър Иванов му викат Хулигана?
– (Смее се). Ще ви кажа защо. Имаше навик да пресреща с коляно връхлитащите срещу него при спорна топка нападатели. Ако противникът дойде до Митето, да се надене на коляното му. И затова му се плашеха. Иначе беше симпатяга и душа-човек.
– За някои от съперниците ви какво бихте разказали?
– О, много случки, доста години минаха обаче от онези времена. Сашо Костов например беше голям зевзек. Имаше навик като бие тъч и не наблюдаваш внимателно, хвърля топката в теб и продължава да играе. Правеше си майтапи със съперниковите защитници. С мене не се е бъзикал, щото играеше далеч – той ляво крило, а аз – ляв халф. Но се уважавахме, бяхте приятели. Виж с Гунди не съм бил толкова близък. Но пък с Митата Якимов имам доста преживявания, с Чоко Василев бяхме приятели, и той рано си отиде от този свят. Патрата (Христо Илиев – б.а.) беше голям хитрец на терена. Виждаше играта, владееше положението и подаваше винаги навремеза отбелязване на гол. Жоро Соколов е голям талант, който не можа докрай да се развие. Увлече се по живота, не можа да преодолее, че живот и футбол не става. Пешо Величков и Гошо Лепоев – Стар Гошо също пострадаха. Имаше доста такива големи футболисти, които не се реализираха така, както заслужаваха с оглед огромния талант, който притежаваха.
– В уреден мач участвали ли сте някога?
– Не. В онези времена ситуацията беше съвсем различна. Да дойде човекът Х и да ми каже „Мачът така трябва да завърши“. Няма как да стане. Това за нас си беше безчестие. Нали утре ще ни видят хората и ще ни се смеят. Не става така.
– Важна пропусната дузпа имате ли в кариерата си?
– Да, имам. Като юношески национал пропуснах дузпа срещу унгарците във Варна (14 септември 1957 г – б.а.). Усети ме вратарят и отрази шута ми. Хубаво, че бихме с 2:1 (голове на Ал. Д. Костов и Ст. Генов – б.а.). Пропускът ми не се оказа фатален.
– Тежки контузии получавали ли сте?
– Ако трябва да ви ги изреждам, ще стане отегчително за читателите. Вадила ми се е раменната става. Случи се на контролна среща. В продължение на 40 дни ходих с шина, с превръзка от лекопласт. Такъв беше методът на лечение. И до ден-днешен чувствам болки в същото място. Рамото не ми е в ред, ръката ми е с ограничено движение. Имам и друга тежка травма – парче кост в коляното ми е откъснато и се е забило в мускула.
– Кой е най-добрият треньор , с когото сте работили?
–  Георги Берков и Тодор Конов. Това са хората, на които най-много съм задължен.
– 1967/1968 е последният сезон в състезателната ви кариера.
– Да, изиграх само 3 мача и спрях с футбола като играч. Бях вече 33-годишен, за преклонна възраст се смяташе. Предлагаха ми в „Б“ група – Шумен и Русе, да отида или треньор да стана. Не ми се ходеше по провинцията – софиянец, едно, друго, а тук ми беше и семейството. И аз избрах треньорската професия.
– Като локомотивец как приехте обединието със „Славия“ през януари 1969 г.?
– Тежко беше, естествено. Никой не го е искал това обединение. Това беше изкустевено създадено недоносче – ЖСК „Славия“. Къде е 4-и район, къде е 5-и ли бяха славистите…Съвсем противоположни краища на София. Ние си имахме тук една вярна железничарска публика, „белите“ си имаха своя. Нашите не го приемаха това нещо. Бях треньор в ДЮШ. Ходехме на оперативки на стадиона в „Овча купел“. На футболистите от нашия клуб, които бяха взети в новото дружество, им дадоха някакви пагони. Кольо Котков не искаше да е със славистите и отиде в „Левски“. Сетете се защо. Офицер, с хубава заплата, с жилище, привилегии…Нормално беше. Заплатите на цесекарите и левскарите бяха доста по-високи от нашите в „Локомотив“. А плюс това той ми е споделял, че още от дете една от мечтите му е да бъде следовател, криминален инспектор, да разследва престъпления. Имаше респект от МВР.
– На втория сезон след възраждането, така да се каже, на „Локомотив“, сте назначен за помощник в екипа на Васил Методиев. Сменяте в 6-ия кръг на първенството 1972/1973 тандема Георги Берков – Тодор Велев…
– Така беше. Васко ме покани да му помагам.
– Точно тогава има един емблематичен мач в мъглата със „Славия“…
– А, 5:1 ли? Този мач е интересен и с друго. Играхме го два дни. Понеже падна гъста мъгла съдията го прекрати и го доиграхме на следващия ден. Помня, че Начко Михайлов, Бог да го прости, им вкара 4 гола на славистите. Финиширахме на осмо място в шампионата.
– През следващия сезон по ирония на съдбата сте освободени с Шпайдела след 11-ия кръг, след загуба именно срещу „Славия“ с 1:3…
– Не, от тях паднахме в 11-ия, не ни ли уволниха след 12-ия кръг, след резила срещу „Етър“ в София – 0:6? Както и да е, смениха ни Йончо Арсов (старши треньор) и Спиро Дебърски (помощник). Да, тогава се разделихме за кратко.
– Имаше ли организиран бойкот срещу вас от страна на футболистите, за да паднете толкова тежко?
– О, сто процента имаше бойкот. Нямам обяснение защо го направиха тези момчета. Не знам. В тима имаше някои така да кажа, коварни личности. Макето Чачевски беше треньор на „Етър“.
– Да, но през този иначе слаб сезона изведохте „Локото“ до спечелване на Балканската купа…
– В Търгу Муреш в първия финал завършихме 1:1 с румънския АСА (гол на Борислав Хаджиев – Шмайзера – б.а.). Спечелихме реванша с 2:0 след дубъл на Начко Михайлов. Стигнахме и финала за еврепейско железничарско първенство. В Познан направихме 3:3 с „Лех“, а у дома бихме поляците с 3:1. Бяхме взели Зума (Христо Бонев – б.а.) от пловдивското Локо. То вкара два от головете, веднъж се разписа и Краси Борисов. В битката за трофея отстъпихме драматично на съветския „Локо“ (Москва) след успех като домакини с 4:1 (Хаджиев, Соколов, Михайлов и Стойков). В СССР обаче ни удариха с 4:1.
– Васил Методиев си тръгва, но вие малко по-късно ставате асистент на старшията Йончо Арсов…
– Да, оставиха ме, и през сезон 1974/1975  стигнахме финал за Купата нъ съветската армия. За съжаление отстъпихме на „Славия“ с 2:3 в голяма драма. Жужо (Андрей Желязков – б.а.) ни вкара два гола в 86-ата и в 89-ата минута. Болеше ни, но това е футболът.  Стават такива обрати.
– След края на 1976/1977 начело на тима застава Петър Аргиров. Вие си тръгвате, заедно с Арсов и Дебърски. После дълго време водите дублиращия отбор, както и в ДЮШ…Кой е най-големият талант, когото сте открили за футбола?
– Е, нескромно ще звучи да посочвам само едно име. За тези 50 години, в които работя в „Локомотив“ като треньор са минали стотици талантливи играчи. Там е работата, че почвам сезона с един набор, пък после ме прехвърлят към друг. Дублиращ отбор имаше по някое време, е такива имаше – смесени сезони. Но веднага се сещам за две мои момчета. Георги Пеев беше при мен от подготвителна група до старша възраст. Правеше впечатление, видяхте докъде стигна. Имаше един период, в който бях нещо като старши треньор на първия тим. Посочиха ми Бойчо Величков като център-нападател. Взех го при мъжете. Дебютира през пролетта на 1976 г. срещу „Миньор“ , и то в Перник, като титуляр, и вкара два гола. Завършихме 2:2, а Бойчо беше само на 18 години.
– Какво можете да кажете за друга емблематична фигура за „Локото“ – за Начко Михайлов?
– Познавам го още от детенце. Израстна пред очите ми. Бил съм му и треньор. От 16-годишна възраст блестеше таланта му и успя да се изяви, въпреки че беше най-малкият в отбора. И той левичар като Котето. Аз много харесвам левичарите. Те трудно се пазят, знам го от практиката. Да не говорим за изпълнение на статични положения. Ще ти я завърти с вътрешен фалц във вратата винаги. Има разлика между Начето и Котков по отношение на постановката на удара. Кольо ги биеше фауловете силно, даже на няколко пъти имаше тежки случаи – шут в стената, и удареният пада като подкосен. После  линейки, болници, едвам го свестяват…Михайлов изпълняваше свободните удари фалцово, технично. Прехвърляше стената, той в стената рядко да уцели.
– Често са упреквали и двамата, че не спазват режима…
– Е, сега…Може и да са се увличали отвреме-навреме, но това са такива, как да кажа, житейски предизвикателства. Млади хора – живее им се. Понякога не можеш да устоиш на изкушението. Популярен ли и при цялата тази популярност, за да преодолееш изкушенията, се иска доста силен характер.  Почти всеки се поддава на изкушенията.Разбирам ги напълно, пък и никой от техните съиграчи не им се сърдеше. Или аз поне на зная за такива случаи. Защото те, излезеха ли на терена, бяха истинските лидери на „Локомотив“. Как да им се сърди? Пък и нямаш право. Специално Начко си реализира таланта по най-добрия начин. На него му попречиха да постигне повече успехи многобройните контузии. За разлика от него Кольо имаше такива здрави глезени, че…Начко беше по-нежен, по-различно скроен физически. Телосложението му беше различно от това на Котков.
– Грубо ли действаха защитниците срещу двамата?
– О, да. На един техничен играч, за да му се противопоставиш, трябва да действаш силово, да не кажа хамалски.  А имаше някои глупави защитници, които стигаха почти до, да не казвам голяма дума, до убийство. Понеже не можеха да спрат Котков и Начето по друг начин, действаха мръсно, грубиянски, което не им правеше чест. Ритаха ги, вярно е, но имаше и такива бранители, по-умни, които ги жалеха. Защото, дето се вика, срамота е такъв фин играч да го мачкаш, да го малтретираш безкрупулно. Съвестта не ти позволява. Ама това бяха мислещите играчи. А имаше и други, които си бяха направо казано касапи.
– Чел съм и съм чувал от стари футболисти, че Добромир Жечев бил доста твърд, да не кажа груб защитник?
– (Мълчи дълго). Не исках да го казвам, но вие го изрекохте. Бобата беше защитник, от когото се плашеха всичко. Като тръгне срещу тебе, трябва да бягаш.
– А вашият Георги Храстакиев?
– Той беше груб също. Не случайно му викаха Хери Смъртта. Правеше понякога и умишлени фаулове. То се вижда. Преднамерено влиза, за да го събори, да го ритне, и то груби нарушения прави. Някои казват и за Симолията (Манол Манолов – легендарен футболист на ЦСКА, б.а.). Не е така. Бате Симо си беше драка. Кирчо Ракаров си беше такъв, силов защитник. Отляво на „армейската“ отбрана играеше Белката (Георги Енишейнов – б.а.). Той беше фин, така, не беше грубиян. Халфовете – Стефан Божков – фин, елегантен играч, интелигентен, отляво действаше Гацо Стоянов – доста се заяждаше. После беше Кольо Кавачев – Тулата, и той беше по-твърдичък. А напред кой да те рита – все техничари, големи футболисти, от европейска класа – Пижо (Димитър Миланов – б.а.) – абсолютно острие, вземе топката, ритне я и бързак, много бърз, Гошо Червения от Варна (Георги Димитров – б.а.), Гацо (Панайот Панайотов – б.а.) пък беше само с техника, него не можеш да го бутнеш, грамада…Да кажеш, че ще му „хвърлиш“ дълга топка и да я подгони? Ааа, няма такива работи, не става, никога. Фин футболист, грамаден техничар, ще те излъже, ще ти я бутне и оди го гони. Ването (Иван Колев – б.а.), Палакмана (Крум Янев – б.а.). После дойде времето на следващото им силно поколение – Цането (Никола Цанев – б.а.), Митата (Димитър Якимов – б.а.), Пената (Димитър Пенев – б.а.), Лейката (Панталей Димитров – б.а.), Ването Ранков, Гаганела (Борис Гаганелов – б.а.)…
– С кои шефове на футболния клуб сте работили най-ползотворно?
– Може би с Йордан Събков. Бих казал и с Иван Харалампиев, с Владо Славов. Бях в добри отношения с всичките председатели на „Локомотив“. Не съм имал проблеми.
– Кой е вашият възпитаник в ДЮШ, който ви е създавал най-големи ядове?
– (Смее се). Е, имаше и такива. Няма какво да крия. Сещам се например за един вратар – Митко, и един център-халф – Георги. На един мач въпросният Митак вместо да се обади на Жоро, че излиза да вземе топката, те се сблъскаха, топката мина, и един от противниковия отбор притича и я вкарва в мрежата. Второ гол – по същия начин. И след това им викам: „Абе, вие нямате ли уста? Митко, ти защо не му извика, че излизаш?“ Е, тва беше. Загубихме важен мач.
– Какви съвети бихте дали на младите футболисти?
–   Да обичат играта, да изпитват любов. Да имат вдъхновение, когато излизат на терена. Като играеш, да ти е приятно. Не развлечение, а да изпитваш емоции от футбола. Да докоснеш топката, да изиграеш положението, да получиш, да подадеш и да ти бъде кеф. Иначе, ако приемаш футбола като някакво задължение, товае чиновническо отношение.
– Как успяхте да останете в продължение на цели 65 години верен на любимия „Локомотив“?
– (Вълнува се). Ами и аз не мога да си го обясня. Някакси все едно съм вързан за този клуб, за този квартал около Централна гара.

Снимка: Станчо ШУКЕРОВ