Тодор Симов на 70: От поляните на „Дървеница“ до „Морумби“

Тодор Симов на 70: От поляните на „Дървеница“ до „Морумби“

Тодор Симов е роден на 5 септември 1949 г. Играе в „Червено знаме“ (Сф), „Спортист“ (Кремиковци), „Миньор“ (Чипровци), „Родопа“ (Смолян), ЦСКА, „Тракия“ (Пд) и „Сливен“. Бил е треньор на „Загорец“ (Нова Загора“), „Тетевен“ и др.  Бивш началник „Спортни имоти“ в ЦСКА. Симов се занимава от доста години със строителен бизнес. Компанията му е една от най-успешните в страната.  Юбилярът даде интервю пред „Витоша нюз“.

– Г-н Симов, честит юбилей!
– Благодаря ви.
– Как се насочихте към футбола?
– Аз съм роден и отрастнах в софийското село Дървеница. Бях щастливец, защото се радвах на хубаво детство. Свобода, игри по цял ден, какво повече може да иска едно дете? Имах по-голяма сестра, която почина. Иванка се казваше. Родителите ми бяха обикновени работници, нормални хора. Баща ми Стоян беше шофьор, майка ми Гергина беше готвачка. И искам да подчертая, че футболист се става не като дойдеш на тренировка с лъскава кола, или не можеш даже екипа да си изцапаш. Футболист се става на улицата, на прашната и кална улица. Всичко от там тръгна при мен. Край нашата къща имаше една ливада, на която и викахме „Кривата ливада“, сега там е НСА.
– Добре, но защо станахте футболист?
-Най-нормалното нещо беше. За играта ме откри учител по физкултура от 55-о ОУ. Оттам ме заведе на „Червено знаме“. Един от треньорите беше Дойчинов, преди него с нас работеше най-добрият методист – Дойчев. После ни тренираше Димитър Контев. По-големи от нас бяха Цецо Атанасов и Киро Станков. Страшна школа беше „Червено знаме“, истинска ковачница за таланти. След нас дойдоха Пламен Янков, Лъвчето и др. Аз обаче като юноша прекъснах с футбола. Насочих се към леката атлетика.
– Защо?
– В Двореца на пионерите ме поканиха. На мен тогава нямаше кой да ми каже какво да правя. Започнах да се отличавам от останалите – бягах на 60 м, на 100 м. След това заиграх хандбал.  И после – пак футбол. Учех в механотехникума на бул. „Дондуков“ срещу операта. Той се водеше към Кремиковци. Играхме мач – техникума срещу ПТУ-о. Гледали са ме хора от „Спортист“ (Кремиковци). Поканиха ме в мъжкия отбор, който се подвизаваше тогава в „Б“ група и се бориха за промоция в елита. Накрая финиширахме на второ място през сезон 1966/1967, само „Сливен“ ни изпревари. През следващият сезон сценарията се повтори – пак втори. Този път ни изпревари само с 2 точки „Марек“ (Дупница). Старши треньор ни беше Тошко Радоев,  а негов помощник беше Кирил Михайлов. Дебютирах срещу „Лъсков“ (Ямбол) през 1966 г. Бихме с 1:0 като гости.
– Кои бяха любимците ви?
– Вижте, аз „хванах“ малко и от старите поколения. Гледал съм Христо Илиев – Патрата, познавах всички от „Левски“: Жоро Соколов – жесток, Теко Абаджиев, Гунди. Ами цесекарите? Пижо Миланов, Гацо Панайотов, Киро Ракаров, Ковачев. Много харесвах Митата Якимов, Христо Бонев, Божо Колев. Какво да кажа за варненеца? Той можеше да играе на всеки пост – стопер, либеро, халф, дори централен нападател. Голям, но и неоценен! От чуждите звезди се възхищавах на Кройф, Нетцер, Бекенбауер, Оверат…Цяло съзвездие.
– Каква беше първата ви заплата от футбола?
– Ами беше голяма за времето си. Водеха ме на ведомостта каато леяр. Получавах над 100 лева. За мен, едно дете още, си беше космическа сума. Майка ми, горката, като ме видя с толкова пари си помисли, че съм ги откраднал. В Кремиковци играх 2-3 години. Псоле ни обединиха с „Левски“, станахме част от „Левски-Спартак“ през януари 1969 г. Южната „Б“ група остана с 15 отбора. Нас ни заличиха от картата като самостоятелно дружество. Играхме контрола на „Раковски“ срещу играчи от „Левски“ и от „Спартак“. Тогава само аз и още едно момче от „Спортист“ намерихме място в разширения състав. Но тогава така или иначе никой не ни обърна внимание. Дойде Йордан Йосифов, бившият вратар на „Локо“ (Сф). Той беше треньор на „Миньор“ (Чипровци). Бате Данчо човешки ми обясни: „Ела при нас, ще ти оправим казармата. Няма да имаш никакви проблеми.“ И така през януари 1969 г. се озовах в Чипровци. По това време бяхме в Северозападната „В“ група. Почти всички футболисти бяхме софиянци. По-известните бяха Коце Георгиев от „Септември“, Пенчо Ковачев, който по-късно стана съдия и администратор на „Левски“, Иван Соколов – братовчед на легендата Жоро Соколов. Вратарят ни Васко Зафиров беше страшен, после поигра малко и във Враца. Имаше едно-две добри футболистчета и от Мездра. Още през първия сезон влязохме в „Б“ група. Аз завърших първенството като голмайстор на групата. Като дясно крило вкарах 23 гола. Ръководителите на „Миньор“ обаче така и не успяха да ми оправят казармата. През март месец 1970 г. влязох в школата за шофьори в Асеновград. Тимът ми пък изпадна от „Б“ група през 1971. Завърши предпоследен с 26 точки, колкото имаше и последният „Ватев“ (Белослав). С 2 повече от „Миньор“ финишира „Левски“ (Лясковец). Първоначално бях зачислен като войник в Грудово или Звездец, там някъде. Т.нар. Триъгълник на смъртта, така наричаха тези поделения по социализма. Срещнах случайно един познат човек от махалата. Работеще в администрацията. Каза ми: „Какво си направил ти, бе? Къде отиваш? В „черна“  рота те пращат. Чакай, ще оправя нещата“. И благодарение на него не заминах за Грудово, а за Асеновград. Половин година изкарах в школата за шофьори. Помолих старшина-школника да ме прати някъде, където да играя футбол. Така се озовах в „Родопа“ (Смолян).
– Как се развиха животът и кариерата ви там?
– В Смолян станах футболист в истинския смисъл на думата. Треньор там ми беше Петър Алексиев – Пецето, бивш известен играч на ЦСКА, на „Локо“ (Сф). Популярна фигура. Бате Пеци ни беше като по-голям брат, нищо лошо не мога да кажа за човека. Той хвана от школата на Стоян Орманджиев – Пашата, от Крум Милев – Палаврата…Аргиров беше тих и спокоен човек, майтапчия. След тренировки искаше да играе на дузпички. Кой победи – каламарки, пастички (Смее се). Въобще – перфектен, готин човек.
Аз влязох в казармата в Смолян заедно с набор 1950. С мен играха Данчо Йорданов – Въргата, Боко Димитров, Трайко Соколов, Цецо Атанасов – Ченката, Равадинов, Георги Ковачев…Резултатите като цяло не ни бяха кой знае колко добри, завършвахме в долната половина на таблицата. Причината за това е, че играехме все войници. Тъкмо се обиграем, започнем да градим нещо, и половината отбор се уволнява. При нас идват новобранци и така..Не можем да се обиграем. Тежка работа ставаше. Въпреки това от Смолян са ми най-хубавите спомени.


– Защо мислите така?
– Защото там станахме хора, станахме футболисти. Имахме свобода, задружни, добри момчета. В ръководството на „Родопа“ имаше двама братя, които се занимаваха с нас. Братя Бечеви се казваха – един от полицията, а другият от Гражданска отбрана. Те двамата движеха нещата в „Родопа“. Много съм им благодарен. Грижеха се за нас, не мога да отрека. А ние – войници…Храним се в стола, спим и тренираме. Това е. За какво можем да имаме претенции? Въпросът беше да играем футбол и да имаме свобода, да не сме в поделението.
– Как се разделихте със скъпата на сърцето ви „Родопа“?
– През 1971 г. играем с „Локомотив“ (Бургас). В съблекалнята научих, че на мача е присъствал Никола Ковачев – Тулата. Наблюдавал е изявите ми. А на мен изобщо не ми е минавало през акъла тогава, че той е на трибуните. После играхме контролна среща с ЦСКА. Серги Йоцов ми подхвърли някои работи. Предстоеше ми да се уволня през март 1972-а, през януари ме взеха в школата на ЦСКА „Септемврийско знаме“. При мъжете ме повика Манол Манолов – Симулията. Това беше в един студ…януари месец. През лятото почнахме подготовка наравно с първия отбор. Другите новобранци, освен мен, бяха Пламен Янков, Стоил Трънков и Тотко Дремсизов, който дойде от „Черноморец“ (Бургас). Тулата Ковачев беше помощник на Симулията, началник на футбола в дружеството беше доктор Стефан Божков.
– Какви са впечатленията ви от тези големи фигури в нашия футбол?
– Какво да ви кажа? Каквото ти кажат – изпълняваш. Който играч поискат, им го осигуряват, от който и да е отбор. Всяко тяхно желание беше зкон за началниците на клуба. Елитът на футбола ни се събра на „Армията“. На този отбор, който и да им сложиш за треньор, няма как да сбърка. Просто няма! Всеки може да ги води, лесно е. Нали, честно си говорим.
– Легенди се носят за нрава на Манолов. Опак човек, лесно избухлив, сприхав…Вие имали ли сте спречквания с него?
– Е, аз бях футболист, той треньор. Какви спорове можем да имаме? Вижте, аз много-много не му обръщах внимание на него. Признавам си го честно и откровено. Различни поколения бяхме. Бил груб ли? Е, кажете ми как би могъл да се отнесе грубо с фигури като Митата Якимов, Димитър Пенев, с Аспарух Никодимов, с Петър Жеков? Как? Няма да стане просто. Разправят някои, че Манолов чупил столове в съблекалнята от яд след загуба. По мое време не го е правил. Най-много да хвърли на пода каса с вода. Но не си е позволявал да посегне на никой от нас.


– Какво беше усещането, чувството за вас лично да влезете за първи път в съблекалнята на „Народна армия“ като футболист на ЦСКА?
– Спомням си един случай…Играем за Купата на Съветската армия в Пазарджик. Такъв беше регламентът на състезанието – да ритаме на неутрален терен. Направо от поделението ме грабнаха и ме откараха в Пазарджик. В навечерието на мача ме настаниха в стая заедно с Петър Жеков. Аз не можех да повярвам – мен, „заекът“, са ме сложили с легендарния голмайстор легло до легло. Не смеех да шукна, да мръдна и да се обърна. Такъв респект имах от бат Петьо (Смее се). А той се отнасяше много добре с мен. Все едно заедно сме отраснали. Как ще ме юрка? Абсурд! Човешко, етично държание. И от останалите звезди съм възхитен. Много големи, страхотни хора, въобще – уникални! Още на първата ми година в ЦСКА станахме шампиони. Нямаше кой да ни спре. Просто бяхме №1!
– През този ваш дебютен сезон при „армейците“ записвате 5 мача и 1 гол…
– Да, точно така. Няма как да забравя дебюта си на 5 март 1972 г. във Варна срещу „Черно море“. Спечелихме с 2:1. А 8 юли 1972 г. отбелязах и първи гол за ЦСКА. Беше срещу „Лъсков“ (Ямбол) на „Народна армия“. Бихме с 5:1, а аз вкарах и гол. Започнах като титуляр като крило. Помня, че Жеката им набута поне три „парцала“ на гостите. Тази първа титла в кариерата ми е най-скъпа. Сигурно, защото е първа, затова е и най-сладка.

– След този паметен дебютен сезон, увенчан със златен дубъл, защо не успяхте да се наложите в ЦСКА?
– Ами защото конкуренцията беше страшна. Кого да изместиш? Все национали. Е, да, трудно беше. През втория сезон с червената фланелка изиграх 14 мача и вкарах едно попадение. А през 1973/1974 ме пуснаха само в 4 срещи. Имаше и субективни причини за моите ядове. Играхме контролен мач със сръбски отбор. Аз номинално съм си крило, но нямаше тогава кой да играе десен бек. И Божков ме пусна като защитник. Много силно се представих и започна да ме пускат като бек. Добре, ама стана една беля…Сдърпахме се със Симолията. И аз категорично отказах да играя.
– Какво се случи?
– Играем приятелски турнир в Испания през 1973 г. Изправихме се срещу „Борусия“ (Мьонхенгладбах). Германският суперотбор тогава. Водеше ги легендата Хенес Вайсвайлер. Настаниха ни в един и същ хотел. След мача, който завърши 3:2 за „Борусия“, в немски вестник се появи информация, че Вайсвайлер е искал да ме купи мен. В нашия лагер обсъждаха статията. Във фоайето на хотела бяха Божков и Симулията. Аз случайно вървях леко зад тях и дочух какво говореха. „Кой ще купят, бе? Туфлека ли? Това сигурно е някой друг Симов“, попита Симолията, без да вижда, че съм наблизо.

А аз играех друг футбол, изпреварил времето си. Казвам ви го без капка скромност, защото е вярно. У нас играеха остарял футбол – на „кърпичка“, между краката, не се връщаха от атака в нападение, не се предлагаха, демодирани схеми…И явно хер Вайсвайлер е харесал нещо в мен. Тогава в хотела идваха и други българи-емигранти. Казваха ми: „Ела с нас, ще оправим правата ти. Ще бъдеш добре в Германия…Трето, пето.“ Аз обаче категорично отказах. Най-вече заради семейството и близките ми го сторих. Щяха другарите в България да ги тормозят. Да не ги влачат по милиции, по арести….Аз вече бях станал офицер в армията и отлично знаех какво ги очаква най-скъпите на сърцето ми хора. Знаех и методите на работа на милицията.

– Сега съжалявате ли за решението си?
– Вижте, каквото е било писано, това е. Аз съм вярващ християнин. Всичко си е писано – че ще остана в България, че няма да замина с тях за Западна Европа. А в Борусия играеха Гюнтер Нетцер, Райнер Бонхоф, Берти Фогст, Юп Хайнкес…Най-модерно играещият отбор в Европа…Какво да говорим? И още една случка да ви разкажа. След края на турнира в Испания отлетяхме, предстоеше ни междинно кацане в Швейцария. Симулията ме привика при себе си на седалката в самолета. Прегръща ме, сваля ми звезди…“Титуляр ще те направя, какъвто искаш ти..“ Трето, пето, шесто…Обещава ми какво ли не. Това беше, понеже другарите усетиха, че аз мога да избягам, да изчезна по аерогарите и т.н. Държаха ме изкъсо. И добре, ама на другият ден, когато излязохме на тренировката в София, все едно никой не ме познава. Никой, братче. Забравиха и обещания и всичко. Е, как да се разбереш с такива лицемери и лъжци? Няма начин! А и аз съм си малко чепат, шоп съм, заявих им: „Няма да играя и това е!“ Просто така им го казах, без да ми пука изобщо от евентуалните последствия. Честно да ви кажа аз и не исках да играя. Уби ми се желанието. Даже по едно време намразих футбола. Толкова голяма беше обидата ми. Сърцето ми плачеше. Контузи се Иван Зафиров – Копата в разгара на сезона. Нямаше кой да сложат. Примолиха ми се: „Аман, заман, помагай, Тоше“. И аз се върнах. Като десен бек изиграх 14-15 мача без смяна. Редовно попадах в Отбора на кръга на в. „Народен спорт“. Слагаха ми вашите колеги по две звездички. Лека-полека изместих Зафиров от състава. Неговата контузия и без това се оказа тежка. Добре, предстоеше ни гостуване в Габрово (28 ноември 1973 г. – б.а.). Качвам се в автобуса, гледам вътре е и Копата. Викам си: „Я, сигурно Иван има да си свърши някаква работа в Габрово.“ Отиваме там, Манолов прави разбор в хотела – бам, №2 чувам „Зафиров“. Дойде при мен тогава Кирил Ракаров (помощник-треньор) и ми съобщи, че аз изобщо не съм и в групата. Побеснях, ви казвам! Напсувах ги и си тръгнах! Хич не ми пукаше, че съм офицер, че подлежа на санкция заради неподчинение. Дори не се качих в автобуса. Останах в Габрово и се върнах сам с колата на един приятел. И за мен футболът приключи. Тръгнах по живот, младо момче…На тренировки не ходех. Абе, исках да напусна ЦСКА. Обаче генералите ми казаха: „Стой тук, не искаме да си при нас, но не искаме и да си срещу нас.“ Е това беше една от приумиците им.


– Нека да ви върна към по-приятните моменти от престоя в ЦСКА. Какво си спомняте от европодвизите?
– Както по-рано стана дума, нас редовно ни канеха на престижните и силни турнири в Испания – в Палма де Майорка, в Барселона, в Сарагоса…Правеше ни впечатление свободното държание на големите западни звезди – Йохан Кройф, Гюнтер Нетцер, Берти Фогс и т.н. Пушеха си без притеснение край басейна, пиеха си биричката и по-силни питиета…Никой не им правеше забележки…Но техните ръководители живееха в друг век, в друго време. Даже си спомням, че преди първия сблъсък с „Аякс“ холандците пратиха съгледвач да ни разузнава. А ние играехме с „Дунав“ (Русе) за Купата на съветската армия. Във в. „Футбол“ прочетох следния отзив от холандеца: „Само №2 от ЦСКА играе съвременен, модерен футбол.“ Това бях аз. Но тук, в България това не се броеше. Аз разбирах, че има пълно раминаване между моето футболно мислене и това на треньорите. Бях толкова бърз. Кой ще ме спре, бе? Надарен бях от Господ – динамика, дрибъл, бързина, много издръжлив, нямах проблеми с тренировки, с всичко…Даже един тест на Купър си спомням. Тогава Паро Никодимов го блъсках в продължение на осем обиколки. Не го крия, беше ми близък. Подпирам го…за да изкара теста. Нямах проблеми с тичането. 100 метра ги бягах под 11 секунди. А иначе тестовете на Купър бяха пълна порнография и подигравка с хората. Такава гавра, че си нямате представа. Това беше приумица на разни измислени хора от ВИФ, които нищо общо нямаха с футбола. Всичките до един бяха номенклатура на ЦК на БКП. Дайте да си кажем истината. Той един да е, с мед да го намажеш. Но те бяха сбирщина от всезнайковци. Само Стоян Петров, Бог да го прости, беше наясно с футбола, беше „наш човек“.
– „Аякс“ ли беше еталонът, примерът за вас?
– Е, как? Разбира се. Това беше един извънземен отбор. Както са днес „Реал“ (Мадрид) и „Барселона“. Даже холандците бяха нещо над тях, това поне е моето виждане. Нямаха слаб пост. Даже едно крило от тях не играеше в „Аякс“, а беше твърд титуляр в националния отбор. Такъв футбол…Извънземен за нас.


– Добре, а как тогава ЦСКА успя да ги елиминира тези „марсианци“ на 7 ноември 1973 г.?
– В Амстердам загубихме, но резултатът 0:1 ни устройваше. Герой беше Стоян Йорданов, на когото Ян Мулдер му счупи ръката…Стоян ни извади. А и късметът ни покри. Топката премина покрай гредата поне 20 пъти. А на реванша Божията глава на Димитър Марашлиев и златния крак на Стефан Михайлов ни помогнаха да елиминираме „Аякс“. След последния съдийски сигнал не можехме дълго време да осъзнаем какво сме сътворили. Бях като в сън. Едва няколко дни по-късно се освестихме от еуфорията и ни стана ясно какъв подвиг в мирно време сме извършили. Но именно тогава, в този върховен миг на победа, вече ставаше ясно, че отборът на футболните богове се разбива. Но вижте, ние тогава превъзхождахме доста от топотборите в света. Казвам го, защото имахме шанса да се съревноваваме и съпоставяме с най-големите по време на тези задгранични турнири, в които участвахме.
– В следващият кръг обаче препятствието „Байерн“ (Мюнхен) се оказа непреодолимо за вас…
– В първия четвъртфинал, в който паднахме с 1:4, аз влязох в игра на мястото на Стоил Трънков. Марашлиев изпълни корнер, вратарят на немците Сеп Майер я изби и топката се върна между голямата и малката пеналтерия. Аз я посрещнах с прав удар, уцелих гредата и топката излезе в тъч. Това се случи при 0:1. Можеше да ги елиминираме. На „Байерн“ много силно рамо им удари и съдията. Ама много…Като влизахме на полувремето в тунела Франц Бекенбауер хвана съдията и го наблъска в тяхната съблекалня. Човекът беше испанец и се казваше Ибанес. Ама Кайзера директно си го направи – ачик-ачик, както се казва. В Мюнхен ни пазеше Симеон Симеонов, защото и двамата ни вратари – Стоян Йорданов (счупена ръка) и Данчо Филипов бяха аут. Имах късмет, че в ЦСКА играх редом до големи вратари като тях. Поклон! Няма вече такив, няма. Ами Тошо Кръстев? Той, като изкрещеше „Ааааз“ и всички бягаха. Веднъж, при корнер, а бяхме съотборници, закъснях да реагирам, опитах да се избия с глава. А Тошо буквално ме смачка. И ме предупреди тогава: „Втори път не прави тази грешка. Като кажа: „Аз“ ви грабвам цялото поле“. Голям мъж беше Кръстев.
– Вие имахте ли притеснения, когато излезехте на терена срещу някой съперник?
– Не, никога. Преминах по-късно в „Тракия“ (Пловдив). Треньорът ни Серги Йоцов ми нареди да играя крило. Аз отказах категорично. „Еми тогава няма да бъдеш в групата“ – „ОК, няма да бъда“. Бях си решил да играя само като бек. Бях се утвърдил вече на този пост, бях свикнал на новите изисквания, чувствах се добре. Защо да сменям своето амплоа? През този сезон Коцето Костадинов – бъдещ национал, тъкмо прохождаше във футбола, още беше ученик. Обаче се контузи. Оставаха ни 5-6 мача до края на първенството, сезон 1975/1976. И се върнах на крилото. Но ги изнесох мъжки тези срещи. Вече ни беше станал Добри Ненов треньор,и Чико Дерменджиев беше там. Молеха ми се да остана, но им отказах. И отидох в Сливен, ама при условие, че ще играя като бек. Старшията ни Димитър Контев се съгласи. Именно в тима от града под Сините камъни изкарах най-силните години в моята състезателна кариера – от 1976 до 1980 г.  Стигнах дори до националния отбор.
– Незабравимо за вас остава турнето на националите в Бразилия през зимата на 1977 г.
– Така е, и най-вече в спомените завинаги ще остане мачът срещу „селесао“ на 23 януари в Сао Паоло. Загубихме с 0:1 след гол на Роберто, но се представихме много силно на препълнения стадион „Морумби“. Над 120 000 души имаше по трибуните. Спомням си и ситуацията за гола на бразилците. Топката се движи по земя, точно до мен минава…и нашият вратар Тошко Кръстев се размина с топката. От половин метър ни вкараха гол.
– Стреснахте ли се от адската атмосфера на този стадион-гигант?
– О, такова чудо няма да се повтори! Нямаше даже място, където да загряваме. Претъпкан до откат стадион, камери, репортери – нещо страшно. Аз излязох трети по ред от тунела, отидох в трапа за дълъг скок да загрявам. Някои от нас директно от съблекалнята излязоха на терена. Как няма да се смутиш от обстановката? При тази публика, и играеш с бразилците…А иначе създадохме положения, можехме да ги накажем, но не ни стигна късмет и може би умение.
Стоян Орманджиев ни водеше. Много ерудиран и възпитан човек. Тактик. За мен Пашата е най-големият български треньор. Преди мача  той ми постави като персонална задача да пазя Франсиско Мариньо. Аз по принцип бях дясно крило, но трябваше да отговарям за…левия бек. Мариньо беше нещо невероятно – два метра висок, притежаваше една крачка – нямаше стигане, считаха го за най-бърз в света. Задата пред мен беше тежка, но си мисля, че се справих. Щом той почна да ме пази, а не аз него…2-3 положения създадох, на Боби Григоров му я качих на главата, и на Сашо подадох…ИИ аз можеше да я вкарам. Бразилците подходиха към нас джентълменски, изобщо не ни подцениха и не се правиха на интересни, въпреки че бяха големи звезди всичките. Никакви грубости от тяхна страна, никакви пререкания. Всичко беше на ниво.
– За тези 45 дни, които изкарахте в най-голямата южноамериканска държава какво ви направи най-силно впечатление?
– Хубав климат, прекрасна храна, добри хора. Плажове, екзотика. Най-красивата държава, която съм виждал.
– Проблеми имахте ли с аклиматизацията?
– Не, защото бяхме млади – бяхме на по 23-26 години. Това въобще не ни правеше впечатление. Такива дъждове обаче видях, че…Не успяхме да кацнем в щата Мато Гросо заради един уникален порой. Аерогарата беше наводнена. Самолетът ни кръжеше половин час над пистата, имаше малко стрес, но се преодоля, всичко завърши добре. Забавни случки имаше колкото искаш. Спях в една стая с Тошко Кръстев. Големи дружки бяхме двамата – навсякъде ходехме заедно, още от Сливен. През тези 45 дни далеч от дома ни беше тежко, а без шеги и майтапи няма как да издържиш. За нарушаване на режима обаче и дума не можеше да става. Ние тогава бяхме с такова съзнание, че…Нощен живот, жени – абсурд. Най-много сме си позволявали по една биричка в жегата и това е. Доста българи емигранти идваха при нас, стояха пред и в хотела. Те бяха трето поколение в новата си родина. Бяха емигрирали от България покрай Септемврийското въстание през 1923 г.
– Покрай  вас израстнаха в Сливен и големи родни таланти като Николай Арабов, Цонко Симеонов, Веселин Бояджиев…
– Да, тези момчета бяха, но имаше и по-опитни като Йордан Христов, Тенчо Тенев…Що се отнася до Арабов…Той разви качествата си точно покрай нас. Да не забравяме и колко силна селекция извърши през 1976-а Митко Контев. Та той привлече Пламен Янков, Веско Бояджиев, Радия Дойчев, Симеонов, Христов, Тенев. Ляв бек играеше Думков, аз бях отдясно. Гошо Илиев – Майкъла играеше стопер. Тошко Кръстев ни пазеше. Един завършен отбор, откъдето и да го погледнеш. Префектен!
– А в първенството как се представяхте?
– О, не питайте. Много лошо! Защото Контев беше добър човек, позволяваше ни много неща и волности. Отборът – разхайтен. Свикнаха на нощен живот, на нарушаване на режима, на това-онова…Как да има резултати, щом няма дисциплина? Няма откъде да дойдат. Силни футболисти, слабо класиране. Имаше едно момче – Данчо Тосков се казва, дойде при нас като войник, благодарение на него, признавам си го, се спасихме. В седем мача вкара 7 гола и ни спаси. Много голям играч!
– Много се коментираше навремето, че „Сливен“ се е радвал на подкрепата на Георги Йорданов (секретар на ГК на ДКМС, завеждащ отдел „Пропаганда и агитация“ в ОК на БКП (1960 – 1962), секретар на ГК на БКП (1962 – 1965), секретар на ОК (1965 – 1967), първи секретар на ОК на БКП (1967 – 1971). През 1966 г. е избран за кандидат-член на ЦК на БКП, а от 1971 г. става и пълноправен член – б.а.).
– Да ни помага ли? Какво да ни помага Йорданов? Как да ни помага? Човекът идваше да ни се радва на нашите мачове. Вижте какъв отбор бяхме – само в защита – на вратата Кръстев, пред него аз, Думков, Майкъл. Как ще стане? Ами то пиле не може да прехвръкне. Ами халфовете – Веско Бояджиев – един от най-големите таланти в историята на нашия футбол, Симеонов, Дойчев, Янков…
– До 1980 г. играете в „Сливен“. После се отказвате изненадващо от футбола…
– (Прекъсва ме). Не съм се отказал. Отказаха ме. Така е по-точно казано. След преждевременния край на кариерата решиха да ме направя спортен директор на клуба. Бях и по-отракан, контакти, връзки, насам-натам, знаете как е. А аз от дете съм ходил по жълти плочки, чел съм и повечко в училище. Направиха ме администратор, а на мен все още ми се играеше футбол. Поставиха ми ултиматум: „Или ставаш началник на спортната школа, или…“ И аз, нали бях с две деца вече, офицер при това, къде да мърдам? Треньор на „Сливен“ вече беше станал Кирил Станков. Отидох на почивка в Несебър на военния санаториум. Сутринта в 7 часа сутринта се чука на вратата на стаята ни. Отварям, гледам някакъв незопзант за мен човек. Попитах го: „Какво обичате?“  Оказа се, че това е първият секретар на Нова Загора.  Предложи ми да стана треньор на техния „Загорец“. „Зная, че сте офицер, но не се безпокойте. Това е наш проблем. Утре ви чакаме на тренировка“, обясни ми големецът. Запалих полския фиат и отидох в Нова Загора. Договорихме се, поех отбора във „В“ група. Това ми беше пикът в треньорската кариера. С този тим постигнах най-големите успехи. За две години го вкарах в „Б“ група и бяхме само на крачка от промоция в елита. Завършихме в трета дивизия сезона без загуба, отбелязахме над 160 гола, мачкахме наред всичко живо. Направихме и силна селекция, войници, това-онова, горе-долу бяхме добре. Започнахме силно в „Б“ група, бяхме се засилили да влизаме в „А“. Попречиха ни обаче странични фактори, както се казва. Вместо нас влязоха „Берое“ и „Локомотив“ (Пд). Беройци, айде, те бяха с класа над останалите. За тях не споря, че заслужаваха промоция. „Локото“ обаче, да ме извиняват, но не ни превъзхождаха с нищо. Даже смея да кажа, че бяхме с класа над тях. Навънка, вътре – само победи имахме. А конкуренти ни бяха „Миньор“, „Пирин“, „Добруджа“ – силни отбори. Играем мач в Асеновград, 2:0 водехме на почивката, после стана 2:2. Трима човека обаче получиха картони и бяха наказани от Дисциплинарната комисия и не взеха участие в следващата ни важна среща. А ни предстоеше гостуване в Пловдив, на „Лаута“ срещу преките конкурентиза майсторска виза. За съдия бяха изпратили Богдан Дочев, дежурен секретар пък беше Стефан Божков. Спечелихме дузпа, обаче Васко Сантуров я изпусна. Паднахме с 0:1 в дербито. Дочев подари дузпа на домакините, която никаква я нямаше. Нарушението беше извършено поне на 5 м извън голямата пеналтерия. Не ми издържаха нервите. Нахлух на терена и го питам бай Богдан: „От тука (соча мястото на фаула) до тука той хвърча ли?“ И Дочев ме изгони и мен.
Пак три картона, айде пак кадрови проблеми. На практика останах без хора.
Хубав отбор бях направил, обаче през лятото ми взеха 13 души. Демир Демирев беше невероятен талант, отиде в „Сливен“. Бебо е мое откритие. Намерих го в циганската махала. Никъде не играеше, само на малки вратички. От една сгурия го взех. Минах оттам, циганетата излезли на баскетболното игрище. Загледах го, викам си: „А, утре те чакам в Нова Загора на тренировка“. Бебо беше прясно женен, с малко детенце, наложи се да пращам хлапето при моята жена, тя да го гледа. Ами нямаше кой. А по същото време съм го взел пък Бебо с мен, на режим, в моята стая. Само и само, за да не избяга. Абе, пълен майтап, какво да ти разправям (Смее се). Демирев не пиеше, но си обичаше нощния живот. Такъв футболист, такъв талант….Даже на Ицо Стоичков някой му беше казал, че Демир е по-голям от него. Изключително дарование. В „Загорец“ играеше на ръба на засадата, по цялата ширина на нападението…Започнахме да играем с 6 халфа. Централен нападател, крила – не. С 6 халфа, и с много преливане в отделните зони. Красота беше човек да ни гледа. Научи се същият Бебо на ред неща, получаваше и заплата, трето, пето…Обаче не успях да му уредя казармата и го взеха трудовак в Бузовград. Оттам го взеха в „Славия“. Гледах му един мач с бялата фланелка. Знаете ли какво направи този? Взе топката от своя вратар, залъга всички противници по пътя си, финтира и противниковия страж и вкара гол. Гениално изпълнение! Видя ни, че сме на трибуната. Дойде при нас и падна на колене. Няма такъв! Бързина, силен с двата крака, с глава притежаваше удар като с крак, изваян беше като Аполон…Уникална история.
А Васко Сантуров?
– Него го взех като войник. Дойде от „Светкавица“ (Търговище), където търкал пейката. Иначе е юноша на „Сливен“, ляв бек. Направо ми го натресоха. А аз имах нужда от стопер. Васко отначало категорично отказваше да играе като такъв. Обясних му, че тогава отива на пейката. Наистина го забих за пет мача там. Идва при мен: „Бат Тоше, ще играя“ – „А, добре, заповядай“. Видях обаче нещо в него и го преместих в отляво на полузащитата. Пред него по лявото крило оперираше Стоян Гурков. Двамата с Васко изградиха много силна двойка. Разбираха се и със завързани очи. И после Сантуров стана един от най-добрите опорни халфове в нашето първенство. След успешен престой в „Черно море“ (Вн), в продължение на дълги години игра и в Кипър. Сега и там се установи и живее. Петьо Рашев го привлякох от „Сливен“, като център – нападател. Преквалифицирах го в халф, т.нар. трети стопер. От Стара Загора взех Гошо Георгиев, ляв бек, либерото Гьорчев, Кольо Костов ми беше вратар. Взеха ми 13 момчета. Останах само с двама от титулярите от предния успешен сезон – Христо Балездров и Иван Бандев. Нямаше начин. Аз обаче останах в „Загорец“ и по време на подготовката правех селекция. Както се казва „от кол и от въже“ ги събирах. БФФ взе уникално тъпо решение да обедини двете „Б“ групи – Южна и Северна, в една. След осмо място всички изпадаха. „Загорец“ завърши девети. Просто малшанс, братче.
– После как се разви кариерата ви след престоя в Нова Загора?
– ЦСКА имаха някакви претенции към мен. И ме назначиха за управител на „Спортни имоти“ в „Септември“. Но и там стана някакво разделение…После ми дадоха да водя юноши в ЦСКА. Работих с таланти като Филип Филипов, Антон Димитров и т.н. Никой не ги броеше за живи. Малко преди това тези момчета бяха приключили злощастно участието си в турнира „Никола Котков“. Съперниците бяха им вкарали 27 гола…С тези отписани деца обаче постигнахме нещо хубаво – само ние от цялата ни ДЮШ се класирахме за финалите на републиканско първенство. Точно тогава преименуваха двата гранда на „Средец“ и „Витоша“. Хайде, нови преобразувания и промени, сливания…Пълен хаос настъпи. За моя изненада през септември 1987 г. ме назначиха за началник „Спортни имоти“ в ЦФКА „Средец“.
В какво се изразяваха вашите задължения?
Отговарях за всички бази из страната, както за хотела на „Червено знаме“, комплекс „Панчарево“ и т.н. Ще ви кажа и нещо, което за първи път издавам. Сегашната футболна база на ЦСКА е запазена за клуба благодарение на мен. Аз я взех. Бях отишъл на почивка на морето. Георги Христов – зетят на Добри Джуров и съпруг на Аксиния Джурова, ми се обажда и ми казва: „Майор Симов, елате незабавно на „Народна армия“.
Викам: „Бате Гошо, на море съм…Това-онова…“ – „Не ме интересува! Яви се незабавно!“ И аз пристигнах по най-бързия начин. Христов ми нареди: „Оттук отиваш право в КЗС (колективно земеделско стопанство) „Горубляне“. „Добър ден“ – „Добър ден, кажете!“ Викам: „Какво да кажа?“ Аз искам“ Какво искаш? Ето ти 75 декара в Обеля Ти ми даваш земята под Панчарево. Той скочи: „Ама как така?“

„Ами, така“. А на мен майка ми е родом от Горубляне. И той от там и горе-долу  се пада нещо като моя рода. И цяла седмица го въртях как ли не. И той ме върти. Обаче накрая работата стана. Станахме горди собственици на футболна база с едно игрище, та с второ такова, та с минерална вода от басейна от банята…Абе, база за чудо и приказ.
– Добре, но кой е подсказал на Георги Христов, че можете да загубите имотите?
Тогава нямаше нищо. Това беше само първа приказка по въпроса. ЦСКА изобщо нямаше своя футболна база. Ние им даваме земя някъде там – в Обеля, из тръните, а получаваме в замяна златна и чиста витошка земя. Сделката беше суперизгодна.  Сега, от дистанцията на времето, като си разсъждавам, стигам до извода, че цялата работа е замислена навремето от Никола Миланов – Чопъра. Бог да го прости, той сигурно е видял на Запад как се дават подобни бази, извън това, извън онова, по-перспективно, така да се каже. Та дръвчета, та череши, та праскови, та най-различни овошки…какво ли не. Изготвихме проект за хотел. Той трябваше да се намира там, където изградиха „Арена Армеец“, на хокейното игрище.
Тогава вкарах балона на „Армията“, от Италия ми го докараха. За първи път такова съоръжение се изграждаше у нас. Нямаше друго! Дадохме за него 100 000 долара.  От „Топлофикация“ взехме топъл въздух с инсталация. Пред очите ми и при нас израстнаха сестрите Малееви – Мануела, Катерина и Магдалена. Но вижте, тогава спортистите в ЦСКА хич не се стремяха към републиканските отличия. Нашите цели бяха други – световно и олимпийско ниво. На Олимпиадата в Москва през 1980 г. завършихме трети по медали в крайното класиране.
-Като висш спортен функционер какви бяха отношенията ви през годините на т.нар. преход с т.нар. „борци“?
-По някое време във ВИФ „спуснаха с парашут“ Илия Павлов. Той отговаряше за борците в школата по някаква линия. „Бат Тоше, бат Тоше“ – така се обръщаше към мене и той. Учи нещо с нас. Един ден се оказа така, че около мен нямаше никой друг от шефовете в ЦСКА. Извика ме един генерал и ми нареди: „Отиваш и Павлов го разкарваш.“ – „Защо?“ – „Не питай! Изпълнявай!“. И ми беше подказано, че първата съпруга на Илия е била дъщеря на генерал Петър Чергиланов – шеф на военното контраразузнаване. Не случаен човек. Илийчо се развежда с Антония и тъстът по партийна линия му скочи. Отидох при Павлов и му обясних как стоя нещата. Той излезе разбран човек и даже ми благодари. По-късно на едно събиране във Военния клуб изненадващо за мен го избраха за шеф на ФК ЦСКА. Тогава ми каза: „Бат Тоше, ти знаеш ли кой съм аз, бе?“. А аз, честно ви казвам, си нямах представа колко силен бос е станал нашият Илия. Аз останах последният човек с пагон в ЦСКА. Не ме е срам да го призная. Дойдоха на власт СДС. „Народна армия“ се охраняваше от войници. Извикаха ме по „петолъчката“, вече бях станал подполковник. Отидох до портала, някакви лица напират да влизат на стадиона. Оръфани такива, ги гледам. Бучат нещо: „Вие сте комунисти, червени и т.н.“ Спрях ги: „Я по-спокойно. Ние сме спортна организация и сме деполитизирани. Нямаме партии и т.н. Напускайте“. И така ги изгоних.  През март 1991 г. вече станах неудобен, бях пред уволнение. С „миньорската“ година в Чипровци точно покривах изискванията за пенсия – 21 години трудов стаж. Вместо очи – вежди ми изписаха. Пенсионирах се и тръгнах в бизнеса.
– Като ръководител на една от най-големите компании в строителството у нас можете ли да прогнозирате какви ще бъдат най-новите тенденции.
– Попаднах на добър архитект, един от най-добрите конструктури – Танко Серафимов, както и Боян Димитров??? От тях възприех да се строи качествено и съвременно. Именно поради тази причина не сме отпаднали и при кризата.
Как се оцелява в тези трудни условия в строителния бизнес? Как ви се отрази световната финансова криза от 2009 г.?
– Благодаря на Господ, защото при нас не е имало такава криза. Или не сме я усетили. Работим с имоти от реституция, наши собствени имоти. Завъртях ме ги с наши средства. Нашата компания е една от първите на пазара.  От 15-16 години сме сред лидерите в бранша.
– В Хисаря изградихте нов комплекс. Може ли да кажете нещо повече за този ваш проект?
– Той вече от три години функционира. Точно до стадиона се намира. В София изградихме над 30 офис и жилищни сгради. С моите две дъщери и жена ми работя. Това ми е обслужващият персонал.
– Колко служители общо работят във вашата компания?
– От “копка“ до „ключ“ са над 100 души.
– Какво ви мотивира преди 9 години да изградите прекрасния храм „Георги Победонесец“ в тетевенското село Дивчовото?
– Още докато бях треньор в Тетевен, си бях решил за себе си, че искам в този красив край да си направя вила, или пък дори, малка къщичка…Ходех редовно. Кметът ми разказа, че бизнесмени идват, проявяват интерес към закупуване на земи в района. Поканиха ме, ще правим черква. Казах си: „Хубаво“. Ама това е било преди 15 години. Извикаха владиката от Ловеч, направи се първа копка. И гледам, че нищо не става. „Какво правим? Дайде да видим дали нещо може да се направи по въпроса. Все пак толкова много богати хора живеят тук. Поне 50 души са. Дайте да направим поне една хубава черква. Няма училище, няма кръчма. Какво правим?“, казах на кмета. Ама така – директно. И там почнаха да усукват: „Ти ако имаш пари, дай, пък ние ще строим“. – „Моля? Вие нещо…А?“ И ги отразях. Пътувах в посока Дивчовото. Отминавам вече тунелите, в последния съм. И в момента, в който излязох от тунела, сякаш нещо ми просветна. Чувството беше непописуемо, не мога да ви го разкажа с думи. Казах си: „Чакай, бе, аз какво се мотая? Почвам черквата. Сам ще я изградя.“ И само това ми беше в акъла. Поех работата. През същата есен взехме място, което си беше отредено за изграждане на божи храм. Минах през общината, там пък не ме взеха насериозно. Погледнаха на мен с насмешка. Смънкаха нещо, подиграваха се. Нашият архитект направи проекта и веднага почнахме с мои майстори. Спяха в местното училище хората, занемарено, изоставено. Закарах легла. Жена имах на вилата, която се грижеше за нея, почистваше и тя им готвеше храната. Всеки петък плащах на майсторите. До късната есен приключих грубия строеж. Там, в Тетевенския балкан, е тежка зимата, знаете. През есента на 2011 г. открихме църквата. Гордея се с това, което сътворихме.
Какво е усещането да съградиш храм?
– Вижте какво, това е нещо, което не на всеки човек му се дава. Това е дар от Великия, от Господ. То е предначертано, предрешено. Не всеки може да прави това нещо. Значи на мен точно се е паднало. Щом е така, ще го изпълня. Мен са ме избрали отгоре. Смея да кажа, че храмът е един от най-хубавите в цяла Европа. Вътре – изписването, вън – двора, изобщо стана нещо изключително. Имаме над 100 дръвчета, както и над 500 цветя засадени. Направихме и магерница за хранене, с пещ, с печки и навеси. С алеите, с оградите…
Местните хора благодарни ли са ви?
– Е, ще ги питате тях лично. Според мен те не вярват в Господ. Това е моето мнение. И това ми е болката в момента. Такива хорица и такива свещеници ще закрият християнството.
Какво е мнението ви за свещениците?
– Повечето от тях са възпитаници на „онзи“ строй. Не искат да се променят. Ето, давам ви за пример ловешкия митрополит. Добър човек, вярвам му, разбран е, интелигентен, но и той няма кадри. Няма попове в страната, разберете. Няма кой да служи в храмовете. И това е трагедия. Едно училище без учител може ли да съществува? Не може. Черква без поп как да съществува? Аз наех една жена, която да се грижи за църквата, с осигуровки, с всичко…Вътре е чисто като в аптека, извинете за сравнението, което използвам. И от никъде помощ. Сега обаче нова идея.
Каква е тя?
– Искам да направя църковно дневно училище. Местният поп, с когото споделих идеята, отново ме втрещи. Знаете ли какво ми каза? Контрира ме: „А, Симов, кой пък в това вярва още?“ И това ми го каза български свещеник, представете си.
А иначе като цяло харесва ли ви начинът, по който се случват нещата в държавата?
– О, какво да ви кажа…Държавниците сигурно дори не знаят, че същуствава такова село, че го има на картата. Дивчовото е едно от райските кътчета на тази земя. Под селото тече река, извира от Балкана, от горе. Дивеч, билки, биоразнообразие, чист въздух. Под закрилата на ЮНЕСКО.  За съжаление – отива, запустява…Хайде да го спасим! Ще се боря с всичките си сили и докато съм жив, за тази кауза. Дъщерите ми Гергана и Елица са същите като мен, носят моя ген. Момичетата са с по две висши образования и по 4 езика. Зарадваха ме с четирима внуци – едно момченце и три момичета. Внуците са приети всичките в „Бръшляната лига“,но заради качества, а не поради връзки. Няма да отстъпя. Само през трупа ми ще направят нещо лошо на Дивчовото.

Милен ДИМИТРОВ


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/vitoshan/public_html/wp-content/themes/novomag-theme/includes/single/post-tags.php on line 4