Фланелка без автограф

Фланелка без автограф

Помните ли малкия Муртаза от Афганистан, който през януари 2016 г. стана сензация в интернет? Онова момче, който със своя найлонов плик, имитиращ фланелката на Лионел Меси, разплака стотици хиляди хора и събуди съчувствие и симпатия?

Е, аз видях почти същата история с очите си, само че главен герой в нея беше едно българско дете.

Случи се в неделя, когато пътувах в междуградски автобус от София до радомирското село Касилаг. На спирка край пътя в рейса се качи и мургаво момче, около 10-годишно. Обуто със скромни гуменки, къси сини гащета. Не държеше в ръцете си мобилен телефон, както повечето свои връстници. Облечен беше със синя фланелка, най-обикновенна, от тези, които можете да намерите и за 2 лв. по пазарите. Отзад, върху екипчето, нямаше фабричен номер или надпис.

Вместо това детето собственоръчно беше изписало с флумастер „Neymar (Неймар)“ и №10.

Дори не посмях да го заговоря и разпитам. Стана ми неудобно…Неудобно от мизерията ни, неудобно от това, че децата ни са принудени да рисуват с флумастер, за да изпишат върху окъсаната си фланелка името на любимия футболист. И то в ХХI в.

Питам се дали мегазвездата Неймар ще потърси малкия си български фен от радомирското село? Дали бразилецът ще му изпрати две фланелки с автограф?

Автобусът ме откара там, закъдето бях тръгнал. Слязох, очите ми се пълнеха със сълзи.

Погледнах назад, към българския „Муртаза“. На лицето му грееше усмивка. Може би си припомняше красивите голове, които е вкарал в току-що завършилия мач на прашната поляна? Или си представяше как някога, някой ден, в този живот, и той, малкото момче от неизвестното село, ще бъде аплодиран от десетки хиляди зрители? На препълнените стадиони. Като своя идол.

Той не беше от богато семейство, сигурно живееше и в мизерия. Но на гърба си беше изписал „Неймар 10“. Четеше се „ФУТБОЛ. ЛЮБОВ. НАДЕЖДА“.

Играй, малки приятелю! Ритай тази пуста топка, силно я ритай, изритай я право в муцуната на мизерията и отчаянието! Вкарай гол на безразличието и безизходността!

Докато има такива деца и нашият футбол ще е жив…Надеждата е жива.

Милен ДИМИТРОВ