Пазителят на романа

Пазителят на романа

Явор Веселинов е един от най-популярните съвременни, млади български автори. Роден и живеещ в София – Драгалевци, от дете пристрастен към дивата природа на Витоша.  Освен писател е и ветеринарен лекар. Пише романи и сценарии за игрални филми. Автор е на романите „Самоубийци”, „Ноември”, „Сънища”,  „Несподелено”, „Сурогат“, „Колко голяма е голямата любов“, „Улица Айнщайн“ и „Моторист“. В момента пише трилогията „отвъд Апокалипсиса“. Първата книга от нея – „Пазителят“, излиза от печат през юли. За писането, историите и магията на изкуството Явор Веселинов даде специално интервю за читателите на „Витоша нюз“.

 

– Кои автори оставиха отпечатък върху твоята индивидуалност и изграждане на собствен стил?

– Всеки разказвач на истории знае отлично, че преди да се превърне в такъв е бил от другата страна – бил е слушател. Първо, по-възрастните са му чели приказки, той е попивал, повлиявал се е по някакъв начин и след това, изграждайки своето въображение е посягал към перото. Така е минавал от другата страна превръщайки се в разказвач на истории.

За мен първо бяха Братя Грим с техните незабравими приказки, българските народни приказки. След това редица българските автори, като Йовков, Елин Пелин, Яворов, Димитър Димов и Алеко Константинов. От чуждите автори, може да прозвучи като клише, но в една особена възраст се сблъсках със Стивън Кинг. После Майкъл Конъли, Арчибалд Кронин… мога да изброявам много, но тези автори изникват първи като имена в ума ми.

– Ти по професия си ветеринарен лекар. Как се възприемаш ти самия – като писател или като ветеринален лекар?

 – Обикновенно се представям като писател-ветеринарен лекар. Може би тази последователност е правилна, защото започнах да пиша доста преди да вляза във факултета по ветеринарна медицина. Започнах да пиша още като ученик в началното училище, включая и поезия и кратки разкази. С течение на времето се насочих към романа. За мен романът е Царя…

– Пишеш ли поезия?

– Писал съм поезия в ученическите и студенстските си години. Даже като студент създадох с мой колега художествена група, която нарекохме „Cauda Equina” (от латински, “конска опашка“). Това бе период, в който се увличах от поезия и кратки разкази. По това време подготвяхме кратки сценарии за пиеси, които вървяха в рима. Тези пиеси представяхме пред доста голяма академична публика. Беше силно емоционално изживяване за нас. Идеята претърпя развитие. Запалихме и други млади хора, които поеха по нашия път.

– Какво е мнението ти за литературната ситуация в България?

– Разказването на истории, както и слушането им, е заложено в човешките взаимоотношения. Знаем, че древния човек е обичал да се събира със себеподобните си край огъня и да разказва какво му се е случило през деня. Останалите са го слушали със страх, възхищение и други различни емоции. В същността на човека е заложено да разказва и да търси публика.

Пред разказвача обаче са заложени много перипети. Проблеми. Той е като един бегач на дълги разтояния с много препятствия. Много често трябва да скача, понякога да се навежда… Въпросът е:

Дали един човек на изкуството е склонен да прави това, защото този тип хора имат специфичен вътрешен свят и емоционалност. Поставянето им в такава неблагоприятна роля и неестествена среда за тяхното развитие, може да доведе до негативни последици на артистичната им същност!

За развитието на твореца е необходим подходящ климат. В този ход на мисли, важно е да спомена, че съвсем наскоро, с група съмишленици, създадахме Асоциация на младите български писатели. Много от младите членове на асоциацията, тепърва прохождат с разказите си или своите стихотворения. Тези хора в момента са на кръстопът и няма кой да им подаде ръка или покаже правилната посока. Те копнеят думите им да достигнат до широката публика, но точно връзката между тях и аудиторията се губи. Интернет пространството изглежда като някаква патерица, като помощно средство за изразяване, но всички знаем, че то всъщност е по-ценно като среда за реклама. А най-голяма харизма притежава книжния носител. Той е най-истинският. Та именно в изявата и успеха на твореца зее едно сериозно липсващо звено и то не свързано само с това как книгата да достигне до читателя. Издатели има много. Основното липсващо звено в България  са така наречените литературни агенти. В целия развит културен свят, писателите имат литературни агенти. Човекът, който е буфера или неврона, работещ за твореца, за да може автора да се съсредочи в изграждането на своята творба. Литературният агент се грижи за пазара и полуляризацията; за раходите и какво ще получи автора и т.н.

А иначе аз, като човек, който съм роден и се развивам в България, приемам себе си за български писател и винаги съм се себеосъзнавал и представял като такъв. Но истината е, че българския автор е и световен автор. Това което създавам аз е продукт както на българската литература, така и на световното творчество. Ние в никакъв случай не трябва да подценяваме себе си и  българското творчество. То е приносът ни, като нация, към световното културно богатство. Голямата сила на един човек е там, където му е корена. Това е мястото, на което първо трябва да се докаже и след това да блесне на световната сцена. Ето, още едно наше куцо звено. Един творец е трудно да изгрее навън, защото просто не се прави нищо за него на родна почва. Нищо истинско!

– Имаш ли специален начин или рецепта, по която пишеш историите си?

– Нямам точна рецепта, по която пиша. Ако се върнем векове назад, ще видим че има създадени някакви традиции, които са установени и показват стъпките, по които се изгражда една история. Писането е такова занимание, което изисква дисциплина и въображение. Всеки разказвач на истории малко или много е тревожна личност. Човек, когато създава една история има силата на Бог. Той създава цял един свят, в който трябва да изгради герои – самите те трябва да имат история, която да е част от по-голямата история. Написването на цяла книга наистина е едно голямо предизвикателство. Затова себедисциплината е много важна. Себеотдаденост, чувствителност, борба с намирането на време…

Много основно правило при разказването е – историята да бъде интересна. Хората, по някакъв начин, трябва да намерят себе си в историята и ние да провокираме техните чувства. Също така, изграждането на персонажите е изключително важно и отговорно. Изборът им.

– А често ли импровизираш по време на писането или си имаш строг план и го спазваш стриктно?

– Писането е една провокация! Имам план, по-който пиша, но се радвам, че до ден днешен в стила си на писане съм запазил импровизацията. Като импровизацията е един вид израз на специфичната чувствителност на писателя. Аз съм си избрал историята, по която ще пиша. Избрал съм персонажите. Изграждам ги. Имам план, по който се движи романа, но това не означава, че съм се свил в някакви рамки. Винаги мога да си позволя да бъда отворен към импровизация или предизвикателство. Тук идва и тънкия момент, свързан със стила на писателя, който читателя неминуемо познава и усеща.

– Има ли някаква конкретна причина, която те накара да се захванеш с писането на истории?

– Разказването на истории за мен винаги е било предизвикателство. Както казах – от ранна детска възраст ние първо сме били слушатели. Зная, че много хора имат мечта да напишат в живота си поне една книга. Аз никога не съм имал тази идея като някаква съкровенна цел. При мен провокацията започна още с приятелите от детството ми, когато взаимно си разказвахме истории. Това, заедно с приказките от ранните години, бяха най-мощния стимулант, който ме провокира и насърчи  да пиша.

 

– Имаш ли любим цитат от книга?

– В историите, за мен най-голяма провокация е достигането до дълбоката същност на човека и заобикалящия го свят. Там, където освен чувствата, са изложени и инстинктите. Имам много любими цитати, натрупали се през времето. Появяват се и нови. Пишещият човек не престава да чете. Най-първото нещо, за което се сещам в момента, са едни думи на Лъвкрафт, който казва, че най-първичното и дълбоко чувство в човека е страха и то страха пред неизвестното. И аз мога да  продължа, казвайки че точно неизвестността кара читателя да му бъде интересно.

– Някои от романите ти преведени ли за на чуджи езици…

– До този момент имам написани девет романа, като деветият  – „Пазителят“ -ще достигне до читателите този месец. Четири от романите ми са преведени на английски език. Водя преговори за преводи на френски, немски и руски, но не мога да кажа точни дати. На английски език планувам да бъдат преведени и останалите мои романи.

– Над какво работиш в момента?

– В момента работя върху един сценарий и върху един роман, като сценарият е адаптиран по петия ми роман ”Колко голяма е голямата любов“. Това е една особена книга, базирана на абсолютно действителни събития, които ми бяха разказани от самите участници.

В наши дни, реших да напиша една трилогия, която нарекох „отвъд Апокалипсиса“. За първи път пиша три свързани книги събрани в трилогия. Държа да кажа, че трите книги могат да се четат и поотделно, въпреки че са елементи от трилогията. Първият роман от тях е вече готов, казва се „Пазителят“ – излиза през месец юли. Сега работя по втория роман от трилогията, който е с работно заглавие „Детето на Апокалипсиса“. Третия роман ще се казва „Бъдеще в Апокалипсиса”.

– Какъв според теб трябва да бъде обемът на една книга?

– Това е нещо доста спорно. За мен водещо и важно е – колко е интересна една история – до колко можеш да задържиш читателя, да го водиш през тази история, да не го изнервиш, да не го накараш да зареже книгата! Другото е психологическия момент – читателя като види една книга на фона на другите, до колко ще му повлияе дебелината на самата книга. Има хора, които обичат да имат нещо по-мащабно в ръцете си, докато други поради липса на време търсят тънки книги. Хората се влияят и от корицата.

Та това с обема е малко спорно. Да не говорим, че той често е измамен, заради самата изработка на книгата. Хартия, разстояния, шрифт и т.н. Но пак казвам: Много повече трябва да работим върху връзката между българския читател и българския писател, отколкото да гледаме обема на дадена книга.

– Ти си сценарист на филма „Никой“. Смяташ ли да продължиш със сценариите?

– Сценарият също е свързан с разказването на история, но там по-голямото предизвикателство е ограничението, свързано с времетраенето на филма. Ограничен си както от времето, така и от интереса на зрителя също. Това са нещата, с които трябва много да внимаваш. Аз съм съсценарист на филма „Никой“. Държа да подчертая, че той е напълно независим бълрагски игрален филм. В него не са участвали никакви държавни пари. Направен е от ентусиасти, но професионалисти-ентусиасти. Заедно с режисьора Андрей Андонов много бързо събрахме кръг от млади хора около нас. В самия филм си позволихме да направим няколко сцени, които досега не са показвани в български филм и смятам, че успяхме да провокираме зрителя. Филмът бе закупен от НВО GO  – постижние, с което не могат много български филми да се похвалят. За мен е важно, че по този начин филма достигна до повече зрители. Естествено, като за всяко произведение на изкуството ще има и  различни мнения – ще има изразяване на плюсове и минуси. Впрочем заставането на тези два полюса е основно и в живота, основно е в изкуството, основно е при критиката. Не може без плюс и минус. Противопоставянето е нещо важно, но не е нужно да се изразява цинично.

– Оптимист ли си за бъдещето на българската култура като цяло?

– Аз съм роден оптимист! Оптимист съм и за културата ни, но оптимизмът не трябва да бъде гол. Той е нашата лична отговорност за това какво се случва в нашето обществото и културната сфера в частност. Важно е как възпитаваме децата си. Една нация, която позволи да рухнат нейните културни устои, рухва и тя самата. Всичко се затрива. Вече я няма… И тук идва личната ни отговорност какво да направим, за да се случват нещата правилно. Това вече е облечения оптимизъм, не голия. Аз пиша български книги и за мен е важно първо да достигнат до българския читател. Българският читател отива и търси първо българските автори. Българският книжар излага на първа линия българските автори. И така продължаваме във всяка една сфера… Звучи като мечта или утопия,  но може да бъде реалност. Мисля, че сме на прага.

– Какво е твоето пожелание към читателите?

– Убеден съм, че те са го усетили в предишните ми отговори. А то е: Да търси и разгръща повече български страници. Да гледа повече български филми, да посещава повече български концерти и представления. Българинът трябва да се отвори, защото той е скептичен и гледа малко с пренебрежение към българското изкуство. Да приемем, че ние живеем във времето, в което вълната се издига и наша е основната роля в развитието на един съвременен български Ренесанс!

 

Венелин ЙОРДАНОВ


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/vitoshan/public_html/wp-content/themes/novomag-theme/includes/single/post-tags.php on line 4