Иво Славчев: Взехме 20 000 лева от ЦСКА, за да бием Левски

Иво Славчев: Взехме 20 000 лева от ЦСКА, за да бием Левски
Иво Славчев е една от легендите на пернишкия футбол. Роден е на 21 януари 1968 г. Играе в родния Миньор, Локомотив (Сф), ЦСКА, Славия, Марек (Дупница) и Академик (Свищов). Бивш национал. Участник е на Световното първенство за юноши през 1987 г. Шампион на България през 1997 г. с ЦСКА, носител на Купата на страната с Локо Сф (1995) и ЦСКА (1997).
Бил е треньор на Миньор (Пк), Академик (Св) и Спартак (Сф). Заедно със Славчо Павлов и Юри Васев основа преди време частна футболна школа Миньор 1919, която вече не функционира. В момента работи в ДЮШ на родния си клуб, където води отборите на юношите, родени 2000 и 2001 г.

Първи стъпки на терена
Аз съм си рожба на Миньор (Перник). Почти цялата ми кариера като футболист и треньор премина тук. Откакто се помня, все съм на стадиона. Първият ми треньор се казва Симеон Шадов, който е откривател на доста от най-големите таланти от нашата школа. Навремето влязох в спортен интернат след приемен изпит. Тестът се проведе на „Стадиона на мира“. Отидох, обаче се оказа, че търсят момчета, по-големи с една година от мен. Следващото лято отново отидох. Приеха ме от първия път. Като дете се възхищавах на Стойчо Младенов и Гошо Димитров-Джеки. От малък съм си цесекар. От чуждите звезди харесвах холандците Джони Реп и Рене Рензенбринк. Ярки спомени имам от Мондиала в Аржентина през 1978 г. Много обичах и пернишките легенди Евлоги Банчев, Весо Евгениев и Ангел Славов.
В мъжкия тим ме повикаха през лятото на 1985 г. Миньор изпадна несправедливо. Тогава си спомняте, че наказаха Левски и ЦСКА, преименуваха ги. За мачовете им от последния кръг съответно срещу Берое и Дунав им бяха присъдени служебни загуби с по 0:3. По този начин старозагорци и русенци се спасиха, а най-ощетен беше нашият отбор. Дунав и Берое завършиха по този начин с по 26 точки, а ние останахме с 25 и изпаднахме заедно с Черноморец (21). Наредбата задължаваше тимовете от „Б“ група да пускат по за едно полувреме по един юноша. Качиха по-горе 7-8 човека от старшата възраст. Аз и Славчо Павлов почнахме да влизаме редовно. Това ни помогна да израснем много. През сезона записах 12 мача, но от 1986-а се наложих вече като титуляр. Спомням си все едно беше днес дебютът ми в „Б“ група. Гостувахме в Михайловград, влязох в игра при резултат 3:2 за Септемврийска слава. Оставаха 20-25 минути до края. След това Палийски изравни – 3:3.

Задължен е на Евлоги Банчев
Задължен съм страшно много на бате Евлоги Банчев. Той ми даде най-големия шанс. Винаги ще му бъда благодарен. Преди него Димитър Контев не ме харесваше. Твърдеше, че нямам ръст за централен защитник. Да, не съм много висок, но после се оказа, че това няма никакво значение.
През 1987 г. финиширахме първи с 58 точки под ръководството на Евлоги Банчев, Локо (ГО) остана втори с 50, колкото имаше и Дунав (Русе). Първият си мач в „А“ група изиграх на 8 август срещу Локо (Сф) в Перник. Загубихме с 0:2. Преди първия съдийски сигнал се състоя мила церемония. Ангел Славов си връчи символично фланелката на Павлов, а бате Весо Евгениев ми даде „петицата“. Със Славчо вървим рамо до рамо от деца, та до ден-днешен. Той ми е може би най-близкият човек и като съотборник, а и извън терена. Дълги години играхме заедно. В Локо (Сф) се засякохме за кратко, защото той замина за Турция, а аз – за ЦСКА, точно  когато се върна. Изключително близък до мен е и Антон Велков. В юношеския и младежкия национален сме спаси в една стая по лагерите. После ми стана и кум.
На Световното в Чили
От скромния Миньор се озовах на световното за младежи в Чили, при това без да използвам никакви връзки. Тогава нямаше чак такава шуробаджанащина, конкуренцията беше убийствена. Навсякъде имаше страхотни футболисти. Във всеки мач трябваше да се доказваш.
Нашият лагер беше в град Антофагаста – крайна точка на страната. Бяхме близо до пустинята, абе, все едно на края на света, така ни се струваше. Престоят в южноамериканската държава остави у мен незабравим спомен. Отначало другарите ни внушиха обаче страх преди тръгването. По онова време в Чили властваше вече от десетилетия военната хунта на генерал Аугусто Пиночет. Режимът му беше определян като фашистки, като вражески. Партийните функционери ни изнасяха лекции, обясняваха ни как по стадионите там са се разстрелвали партизани, че са се водели битки по улиците и т.н. Толкова бяхме наплашени, че в първите дни не смеехме да излизаме от хотела. Нали идвахме от соцдържава…С нас навсякъде се движеха и куки от Държавна сигурност. После разбрахме, че хората са дружелюбни и няма никакъв проблем. Радваха ни се много, искаха само да ни пипнат, да ни докоснат. Бяха ни раздали едни вратовръзки. От балконите на хотела им ги пускахме на децата и им беше много кеф.
На Мондиала бяхме готови да влезем в битката за медалите. Имахме класа, потенциал и опит. Можехме да го направим, но на осминафинала срещу ГДР (0:2) ни спряха съдиите. А ние си мислехме, че ще ни е лесно срещу немците, защото по принцип ни вървеше срещу тях. Биехме си ги редовно. По онова време играехме доста контроли, но не в Западна Европа, а предимно с братя от соцлагера. Аз от тях имам май само една загуба и то точно на Световното. При 0:1 реферът не ни даде стопроцентова дузпа, даже и ръгби да играехме, пак щяха да я свирят.
В предварителната група жребият ни прати в компанията на представителите на трите най-богати държави с света – САЩ, ФРГ и Саудитска Арабия. На старта бихме американците с 1:0 след гол на Димитър Трендафилов (11 октомври). Валери Вълков, Бог да го прости, центрира, аз свалих топката към Митко и той я насочи в мрежата. На Щатите им пазеше Тони Меола. Горещото време ни измъчи, бяхме вече на края на силите си. После загубихме от немците с 0:3 (15 октомври). В Бундестима бяха Марсел Витечек, Анди Мьолер и Михаел Преец. Представихме се достойно, но късметът ни изостави.
В решителната среща се справихме с арабите с 2:0 (18 октомври). Радко Калайджиев откри резултата, аз забих втория гол. Отнех топката на централния защитник, напреднах и я насочих отстрани на вратаря. Завършихме на второ място в групата и трябваше да пътуваме за столицата Сантяго. Ако бяхме спечелили групата, оставахме в Антофагаста.
С ГДР играхме на стадиона във Валпарайсо (21 октомври). Звездите в тима им бяха Матиас Замер, Дариуш Вош, Дирк Шустер… Тренирахме на стадиона, където са играли нашите национали по време на Мондиала през 1962 г. От земетресение теренът беше нащърбен, на дупки. Не се използваше дълги години за официални мачове.
Немците ни поведоха със случаен гол. Вратарят ни Стойчо Драгов направи безсмислена дузпа. Замер беше на флагчето почти, с гръб към вратата, Стойчо се опита да хване топката, обаче го спъна в наказателното поле. После аз не можах да изравня от малкия пеналт…
Премиите ни за излизането от групата, това ни беше цел минимум, бяха по 2000 лева и 800 долара. Освен това за влизане в осмицата на турнира щяха да ни произведат в майстори на спорта и да ни запишат в НСА, тогава ВИФ „Георги Димитров“. Това ни обеща професор Ангел Шишков.
Войнишки години
Преди да вляза в казармата, трябваше да отида в ЦСКА. Шефовете на Миньор не ме пуснаха обаче. Влязох в школата на Чавдар. Играех в армейското първенство. С мен бяха и други популярни имена – Тошко Праматаров, Зарко Мачев, Вили Вуцов даже дойде, както и големият син на Зума – Божидар Бонев. Пецата Петков, който сега е треньор в Лудогорец, пък ми беше стар войник – младши сержант. Водеха ни Ангел Рангелов и Стоян Йорданов. Предната годиха Чавдар имаше по-силен отбор – с Балъков, с Цецо Дерменджиев…След това имах големи проблеми, защото военните пък ми правеха спънки за Миньор, не ми разписваха командировъчните за Перник. Не можех да ходя на тренировки.  През януари 1988-а проблемът най-сетне се реши. Откомандироваха ме от АСШ „Чавдар“ и ме пратиха в едно секретно поделение в Радомир.
Останах верен на Миньор, дори когато отново изпадна в „Б“ група през 1989 г. А имах подписан предварителен тригодишен договор с Левски. Документът стоеше в касата на президента на „сините“ Кръстю Чакъров. Богето Савов, с който бяхме приятели от Перник, и Пепи Хубчев бяха двойката централни защитници, а още 6-7 момчета ми бяха съотборници в младежкия национален – Здравко, Попето, Гошо Славчев, Дъртилов, Иво Панчев, Донков и Михтарски. Много ме искаха на „Герена“. Павката Панов беше треньор. „От лятото си сигурен за при нас“, ми казваше. Няколко месеца по-рано от Миньор беше дошъл и Иво Йончев. Да, обаче него го пуснаха, а мен пак ме спряха. Левскарите се опитаха да действат и чрез БФС, да вкарат точка, че понеже съм национален състезател и трябва да се развивам. Миньор щеше да получи 50 000 лева, но не стана. Яд ме е, но какво да се прави? Ако по-рано бях дошъл в столичните грандове, кариерата ми щеше сигурно да се развие по друг начин. В ЦСКА заиграх чак в зряла възраст, 28-годишен.
Сезони в „Надежда“
През лятото на 1992 г. преминах в Локо (Сф). Любопитното е, че преди това вече се бях разбрал с Локо (Горна Оряховица). Оставаше само да подпиша. В същият ден, когато имахме уговорка за подпис с хората от Горна Оряховица – Митко Илиев и Кольо Велков, не се явиха на срещата. После се оказа, че са катастрофирали по пътя. Аз не знаех за произшествието, тогава нямаше мобилни телефони и интернет. Ядосах се и отидох в „Надежда“. В Локото изкарах прекрасни 5-6 сезона. Много дължа на Радослав Здравков. Този човек промени представата ми за футбола. Много ми помогна. Дефакто на 26 години аз отново се учех. Бате Ради ме научи на толкова тънкости, че…Например разбрах как да тичам по-малко, а да върша повече работа. А не да тичаш като изоглавен цял мач, а после нищо да не си свършил. Всеки си знае зоната и задълженията. Неслучайно под ръководството на Здравков спечелихме и Купата на България през 1995 г. Тогава, след успеха с 4:2 над Ботев на финала бях много щастлив. Пазих персонално Наско Сираков. Притеснението ни идваше от това кой ще го свири този финал. Брокерите бяха изключително силно по онова време. Ако бяха сложили български рефер, отивахме на кино. За наша приятна изненада поканиха румънеца Йон Крачунеску. Това беше първи трофей в моята кариера. Дотогава не бях ставал нито шампион, нито носител на купата. След това имам и две с ЦСКА, но тази от 1995-а ми е по-скъпа.
Веднъж разбихме ЦСКА с 5:1, ама убихме ги, ви казвам! От 0:1 ги обърнахме. Даже гол им вкарах. Треньор ни беше Гришата Петков.. ЦСКА имаха един футболист Румен Христов. Подиграваше ни се. Много бяхме ядосани от пренебрежителното им отношение. И от ложите имаше някакви тъпи изказвания по наш адрес. Настройката ни беше малко така, допълнителна. На Попето (вратаря Димитър Попов –б.а.) му я забих от един метър в едно меле в наказателното поле за 2:1. С пета я ритнах топката, понеже нямаше как по друг начин, беше голяма бъркотия. Чилибонов тогава хеттрик им вкара на ЦСКА. Жоро Борисов също се разписа.
Боли го от загуба във вечно дерби
Страшно силен отбор бяхме, но пък Левски нямаше кой да ги спре. Това е истината. Те бяха по-обигран отбор. И нас ни прегазиха с 8:0 през онзи успешен иначе наш сезон. Прегоряхме от напрежението, от очакванията. Това е един от най-кошмарните мачове в моята кариера. При 0:5 си изкарах и червен картон. По принцип мразя да губя, не сдържах нервите си. Но това поражение не е най-неприятното ми, защото съм имал и такива, в които те бият в последната минута. Е, така най-боли, да ти кажа. Най-много съм се ядосвал например, когато бях вече в ЦСКА, след загубата от Левски с 0:1 през 1997 г. Този мач ми е по-гаден, отколкото 0:8. Гонзо ни наказа в последната минута. А малко по-рано Иво Андонов изпусна дузпа за нас. Надиграхме ги тотално, мачкане цял мач… Незаслужено тогава Атанас Узунов го изгони Макето за безобиден сблъсък с Иванков, Станимир Господинов го блъсна, но го отнесе Иво. Това беше първия гол на Гонзо срещу ЦСКА в дербито.

Златният дубъл
През 1996 г. преминах в ЦСКА. Жужо (Андрей Желязков –б.а.) и Лафчис ме искаха в Левски, но избрах „Армията“. Все пак сърцето ми е червено, това беше сбъдната мечта. Победите над „сините“ ми бях най-сладки. В рамките на един месец ги бихме два пъти – 2:0 за първенство и 3:1 на финала за Купата. Аз бях с контузия тогава и останах резерва. На финала Георги Василев може би ми направи подарък, защото при 3:1 трябваше да влезе Ристе Милосавов, той загряваше край тъча. Но Гочето ме пусна мен. Тъкмо се бях възстановил от тежка контузия.
Чупят крака му във Варна
Имах действащ договор с ЦСКА, но през 1999 г. се разделихме. Да ти кажа честно, направих грешка, но не можех да търпя повече. Димитър Пенев ме пренебрегваше, правеше се, че не съществувам. Имаше някакви предубеждения към всички нас от отбора, станал шампион с Георги Василев. Преминах в Славия при Кано Коцев. Играх добре в първите 5-6 мача, обаче получих контузия. По онова време явно играеха такива, по-меки футболисти, и за това време бях натрупал 5 жълти и 1 червен картон. Счупиха ми крака във Варна. Неволно ме контузи Траян Дянков, Бог да го прости момчето…Аз изчиствам топката, той шутира да бие удар и ме уцели. Абсолютно неволно стана. Счупи ми крака, а реферът дава обратен фаул. Много беше обработен съдията Георги Виделов от Бургас. Треньор на Спартак беше станал малкият Вуцов. От три кръга нямаше спечелена точка, а сега срещу него излизаше Славия. В последната минута Здравко Лазаров и Мартин Топузов изскочиха сами срещу вратаря на домакините, обаче Виделов наду свирката. Даде край на мача. Срещата завърши 0:0 и с четирима контузени от нашите. Гипсираха ме. Венци Стефанов обаче спря да ми плаща заплатата. Не зная каква му беше логиката и какво целеше с това. Това ми беше най-тежката контузия от футбола. Иначе имам скъсване и на предна кръстна връзка, както и на ахилеса в Свищов. Зимата си подадох молба за прекратяване на договора. Върнах се в Миньор.
Куфарчета от „Герена“ и „Армията“
Прословутият мач Миньор -Левски, когато ги ударихме с 3:2 след хеттрик на Тони Евтимов ли? За него ще ти кажа цялата истина, едно към едно. Херо водеше „сините“.  В седмицата преди мача онези започнаха да „заграждат“ момчета от отбора, но мен и Славчо Павлов ни държаха в неведение. Опитваха да „пробият“ Анжело Кючуков, Шустера (Димитър Георгиев-б.а.), Каракана (Георги Караканов – б.а.), Папарков…Само външните, разбираш ли? Предлагат им най-различни суми, само и само гостуването на Левски да премине спокойно. На мен обаче ми се обади Гошо Антонов от ЦСКА. Попита ме: „Колко пари искате, за да биете Левски“. Аз не знаех какво да му отговоря.  Консултирах се със Славчо. Ние не можехме да искаме някакви грандиозни пари, все пак Миньор се бореше да не изпадне. Накрая се спряхме на премия от 20 000 лева за победа и 15 000 за равен. Съгласих се, защото офертата беше да бием, а не да паднем. Бяхме на лагер на базата ни в Дивотино. Отново ми звънна Антонов. Каза ми: „Така и така, дойдоха двама от вашите шефове. Искат те да вземат парите. Какво да правя?“. Аз му обясних да не им дава на тях сумата. Знаех си, че дадат ли парите, ние-играчите, няма и лев да видим от тях.  А ние не бяхме взимали заплати не си спомням от кога. Всички момчета играхме този сезон почти без пари. Непосредствено преди мача на излизане от съблекалнята видях Стойне Манолов. Той ми показа, че парите са в него. Уважавам го много, познаваме се отдавна. Знаех, че няма да ме излъже. Бихме Левски с 3:2,получих парите от Стойне. Разделихме си с колегите 20 000 лева. Случи се точно на Гергьовден. После на вицепрезидента на клуба му отидохме на имен ден. Разбрах, че междувременно левскарите са дали на нашето ръководство 50 000 лева. Нашите после им ги върнаха веднага след края на мача. Те искаха просто да си подсигурят при всякакъв изход на двубоя. На следващата година обаче Левски ни прецака. Спомняте си скандала с прекратения мач, с хвърлените камъни. Абе, с една дума – направиха постановка на Миньор и отборът изпадна в „Б“ група.
На 14 януари стана дядо
„Двамата ми синове тръгнаха по моя път. Големият Светлин беше вратар, игра в Миньор, когато те бяха в „А“ група. Започна добре, но се отврати от футбола и вече не му се занимава. Имаше проблеми в Миньор. Отказа се, започна да работи. После пак се върна, но за кратко. От известно време живее в Белгия, до Брюж. Женен е и вече ме направи дядо. На 14 януари тази година се роди внукът ми Иво. Много сме щастливи с баба му”, твърди Славчев.
„Светлин се занимава с коли. Кара ги в Англия за износ. Прекарва ги от паркинг до ферибота. Малкият ми син – Антон, беше в Локо (Сф) и Спартак (Плевен), а сега е в Миньор”, добавя Иво.
МИЛЕН ДИМИТРОВ


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/vitoshan/public_html/wp-content/themes/novomag-theme/includes/single/post-tags.php on line 4