Легенда на Етър и Лудогорец: Киряков ми викаше „дядо“

Легенда на Етър и Лудогорец: Киряков ми викаше „дядо“

Захари Минчев е роден на 12 април 1956 г. Юноша е на Лудогорец (Разград). Той е вечен голмайстор на клуба в „Б“ група с 62 попадения от 199 мача. За Лудогорец играе от 1973 до 1982 г. После кариерата му продължава в Етър. За „виолетовите“ записва 172 мача и 21 гола, два пъти печели бронзов медал (1989 и 1990). Превръща се в истинска легенда и във Велико Търново. Следващите спирки в кариерата му са Червено знаме (Павликени), Чумерна (Елена), Локомотив (Дряново) и Лесичери. Приключва богатата си кариера в родния Лудогорец на почти 40-годишна възраст. Прочутият голмайстор се бори от близо година с коварно заболяване – рак на костите. Обичаният от феновете бат Зари се нуждае от ежеседмични ампули с обезболяващи, като едната струва 500 лева. Пред „ШОУ“ Захари Минчев разкри душата си. Ето какво каза той:

Здравословно не съм много добре. Знаете за моя проблем. Току-що изкарах един курс с лъчетерапия, който проведох в болницата в Русе. През следващите 4 месеца ще продължа. Ще опитаме сигурно лечение с радий.
Закъснях с моето лечение. Сбъркаха ми първоначално диагнозата. Чувствах болки по цялото тяло. Лекари мислеха, че проблемът идва от става с възпален нерв, което беше тотално погрешно. Забавянето се оказа фатално. Изпратиха ме на специалист в Търговище. Онкологът установи тумор на простатата. В напреднала фаза. Не съм го изтървал напълно, но го хванах малко късно, тъй като премина в рак на костите. Призовавам всички мъже да си правят редовно профилактични прегледи. Има тумор маркери. Не се оставяйте, хора, бъдете отговорни за собственото си здраве!

Кирил Домусчиев много ми помогна
Босът на Лудогорец ми подаде ръка за лечението. Дъщеря ми отправи зов за помощ. Отликнаха веднага хората. Ангел Петричев ми предостави шофьор, закараха ме в София на прегледи и процедури. Всички удобства ми създадоха, абе – превъзходно!
Аз следя представянето на Лудогорец. Възхищавам се на отбора. Всички са доказани професионалисти. Президентът Александър Александров е местно момче – от Разград. Методи Томанов е човек, на когото Лудогорец дължи много. Отличен скаут, доведе всички звезди в отбора. Хубави думи мога да кажа и за Георги Дерменджиев – доказан специалист и добър човек. От футболистите много ми харесва Марселиньо. Той е диригентът на състава.

Викаха ми Джордан
Отраснах в един квартал на Разград – Гецово. За футбола ме откри моят учител по физкултура Димитър Дачев. В Лудогорец с нас работеше Митко Генчев, лека му пръст. Може да се каже, че той е човекът, който ми разказа тънкостите на футбола. Като дете бях левскарче. Любимият ми футболист беше Георги Аспарухов. Исках да стана като него. От чужденците харесвах много шотландеца Джо Джордан от големия отбор на Лийдс с мениджър Дон Реви. Даже моите съиграчи ме наричаха Джордан. Възхищавах се и на англичанина Питър Озгууд от Челси.
В Разград тогава идваха добри футболисти, повечето софиянци, отхвърлени или недооценени в столичните грандове.  Хамди Османов беше една от звездите на тима ни в началото на 70-те години на миналия век. В продължение на 47 г. той гледаше свой близък човек на легло и никога не се оплака. Петър Колев – Трапера беше треньор на мъжете, той ме взе при тях. Полярно име в русенския и разградския футбол.
През 1973 г. извадиха Лудогорец от „Б“ група заради „черна каса“, въпреки че завършихме на седмо място в класирането. Заедно с нас по същата причина излетяха още Бдин (Видин), Кърпачев (Ловеч) и Чавдар (Троян). Още на следващата година станахме първи в зоната и се върнахме във втора дивизия. По онова време Лудогорец беше като асансьор между дивизиите – изкачвахме се, после изпадахме. Така беше. Липсваше ни постоянство. А иначе имахме добри футболисти – Манасиев, Чавдар Трифонов, който е бил и в Левски, Данчо Йорданов-Въргата, Николай Влъчков, вратарят Харизанов, Панаретов, Енчо Недев от Варна, Кирчо Владимиров, Краси Трайков…Стабилизирахме тима едва през 1978 г. Ядрото на Лудогорец беше изградено предимно от местни момчета – Бехчет Мастънов, Али Мехмедов, Метин Узунов. Върнахме се в „Б“ група под ръководството на братя Димитър и Николай Петрови.
Най-големите дербита ни бяха срещу комшиите от Бенковски (Исперих). Животът в двата града замираше, когато имаше дерби. От други можем да паднем, но от Исперих в никакъв случай! Но те играеха по-сърцато, по-надъхано. Често падахме от тях.

Взимах по 120 лева в Разград

Вярно е, че съм вечен голмайстор на Лудогорец в „Б“ група. От тези 62 гола не мога да откроя един и да кажа, че е най-ценен. Вкарвах средно по 15-16 гола на сезон. Винаги е приятно да наказваш добри вратари, на такива, които са играли в „А“ група. Скъп за мен е голът, който забих на Стефан Стайков-Заека, пазеше тогава на Ловеч. Победихме ги с 2:0.
За Купата на Съветската армия сме отстранявали елитните Черно море (Вн), а по-късно и Миньор (Пк) – през 1976 г.
Заплатата ми в Разград беше 115-120 лева. Водеха ни „първа категория“, а когато изпаднехме в зоните, ни водеха на щат в някое предприятие на половин работен ден. Стадионът ни „Дянко Стефанов“ се пълнеше всеки домакински мач до пълния си капацитет – 8000 души. Не си спомням да сме играли пред празни трибуни, дори и в трета дивизия. В последните ми сезони в Лудогорец играх редом до момчета, които по-късно се превърнаха в легенди за клуба..

Разминах се с ЦСКА
При мен интересното е това, че в домакинските мачове играех център-нападател, а при гостуванията като стопер. С глава бях страхотен, повечето си голове съм ги вкарал така. На втория етаж трудно някой можеше да ми се опре. Отделно от това бях и много як, висок и здрав физически.
Получих оферта от ЦСКА през лятото на 1979 г. „Армейските“ скаути са ме гледали няколко мача на чужд терен. Спомням си един двубой, в който вкарах два гола. Тогава след мача полковниците ме извикаха и ми казаха: „Идваш с нас в София.“ Качих се във волгата, потеглихме. Написах една молба за ЦСКА. Започнах да тренирам с тях. Аспарух Никодимов беше треньор, беше през сезона, когато Божил Колев се отказа от големия футбол и се върна в Черно море. На Ангел Рангелов баща му пък почина, на момчето не му беше лесно. Търсеха спешно стопер, който да изгради тандем с Гошо Димитров-Джеки. Може би, ако бях малко по-упорит и нахален, щях да се наложи и то в оня велик отбор на ЦСКА. За мой „късмет“ още на следващата седмица на „Армията“ привлякоха брата на Джеки – Динко Димитров и Христо Топалов. Абе, уплаших се от голямата отговорност. Признавам си. Натоварванията и напрежението също бяха нещо ужасно.
С Ботев (Враца) пък имах подписан предварителен договор. Искаха ни заедно с Младен Ангелов-Махо. В едно кино подписахме. Лично дойде треньорът на врачани. Обаче всичко пропадна. За един мач с Локо (Дряново) бях наказан. Още двама съиграчи бяха с картони и не можеха да играят, други трима пък бяха контузени. Половината отбор липсваше. Бяхме седнали в едно кафе на по цигарка, биричка и кола. Един човек ми направи проблем. Знаех го, че е отговорен другар. Възрастен човек беше, но се заяде. Побеснях, скочих и го хванах за ризата. Разпрах му я, разхвърчаха се копчетата…После разбрах, че той бил първи полицейски комендант на Разград. Извикаха ме веднага да ми четат конско в градския комитет на партията. Скъсаха ми молбата за напускане.

При болярите
Вече вторият шанс, който получих от „А“ група, не го изпуснах през 1982 г. Георги Василев ме харесваше. Доста наши мачове изгледа. Преди Етър, ме потърсиха от Дунав. Не отидох в Русе заради замърсяванията, които ставаха от румънска страна. Помните заводите в Гюргево какво правеха. Във Велико Търново попаднах на точното място в точния момент и на точния треньор. Василев работеше модерно, въведе нови методи в тренировъчния процес. За мен той е най-добрият треньор в кариерата ми. Етър беше супер отбор тогава – 1982 г. имам предвид. Бойко Димитров, Радия Дойчев, Белчев, Кольо Велков се беше върнал от ЦСКА, Георги Цингов, Стефан Лъхчиев, Ивелин Младенов, Митко Аргиров, Краси Калчев, Емо Димитров…Да не ги изреждам всичките. Сали Мустафов го преименуваха на Свилен Михайлов, от Асеновград е момчето – добър футболист.
Дебютирах в „А“ група в мач срещу ЦСКА. Загубихме на „Ивайло“ с 0:1 с гол на Цецо Йончев в 75-ата минута. Това си спомням. Заиграх като централен нападател.  Впоследствие, когато дойде Радия Дойчев, утвърдена „деветка“, играл и в Локо (Сф) и в Сливен, ме издърпаха по-назад. Не можах да се наложа като таран. Гочето ме пускаше като стопер или дефанзивен халф. Изградихме завиден синхрон с остриетата Аргиров и Мустафов. Аз и Ибряма играехме добре с глава, а Митко беше бърз и повратлив пред вратата. Само му я сваляхме топката и той бележеше. След това пък Бончо Генчев мечтаеше да играе с мен. Той притежаваше отличен демараж. Разбирахме се и с вързани очи с него.

Покрай нас израснаха бъдещи легенди
Трифон Иванов и Краси Балъков…Те бяха станали републикански вицешампиони през 1979 г. след загуба от Славия на финала с дузпи (4:6). Две години по-късно спечелиха и бронзови медали под ръководството на Васил Матев. Васко през 1987 г. изведе младшата възраст и до титлата.  Две златни, две прекрасни момчета. Спомням си като ден-днешен, когато за първи път тренираха с нас. Взехме ги за едно турне в Португалия през август 1983-а. На Краси първия му гол за мъжете беше в контрола срещу националния отбор на Ливан, която спечелихме с 5:1.
Туньо беше в 10-и клас, ученик, още не се бръснеше. Още тогава си личеше, че ще станат големи футболисти. Можеха всичко с топката. Невероятни неща правеха, абе разкошни деца…То беше удоволствие да ги гледаш. Балъков беше изключителен работохолик. Отдаден на играта. Оставаше винаги след тренировка за допълнителни упражнения, изпълняваше фаулове, докато се мръкне.
И ни имаха уважението на нас, по-старите. Слушаха ни. А Трифон какво перде беше…Започна да влиза и в мачове от „А“ група. Знаете тогава какви страхотни нападатели имаше във всеки отбор. Ученикът Туньо хич не ги жалеше, праскаше им едни шпагати, ама страшна работа. Имаха му респект още тогава.  Иванов не го интересуваше срещу кого излиза. Излиза на терена и ги убива!
Плеяда таланти тръгнаха от Етър: Илиян Киряков, Вальо Игнатов, Гошо Георгиев, Миро Байчев…Кирячето беше опасен образ. Когато дойде в отбора, аз вече бях един от най-опитните – да съм бил 31-32-годишен. И Илиян ми викаше „Дядо, дядо“. Останалите момчета ме бъзикат: „Захо, толкова ли си стар, бе?“ Отвръщах им: „Не, бе, просто той ще ми става зет.“ Понеже аз имам дъщеря. Майтапи, смях…Нямаше сръдни, обиди и скандали. Бяхме изключително задружни. Много го обичах Кирячето.
В Етър не съм бил щатен дузпаджия. В първия ми сезон при „виолетовите“ дузпите ги биеше Красимир Ковачев – на Тулата синът му. 7-8 дузпи вкара той през сезона 1982/1983. Завърши като водещ стрелец на тима с 12 гола. През следващото лято го взеха в ЦСКА и аз започнах да бия дузпите. Започнах добре, нямах нито едни пропуск, докато се стигна до един куриоз. Регламентът през сезон 1983/1984 предвиждаше квалификации за оставане в „А“ група. В тях щяха да участват отборите от 11-о до 14-о място. Последните два в класирането изпадаха директно. Ние бяхме с 26 точки и в последния кръг приехме Тракия. Пловдивчани не играеха за нищо. Ние бяхме напрегнати. В 20-ата минута изтървах дузпа. Публиката ме грабна, дето има една дума. Василев ме смени на почивката. Лъхчиев изпусна втора дузпа в 27-ата минута. Гостите на два пъти ни повеждаха, ние изравнявахме. Резултатът 2:2 се запази до 82-ата минута. Тогава съдията ни даде трета дузпа! Никола Велков се засили да я бие. Викам си: „Ако и тая я изпуснем, публиката ще ни разкъса.“ Кольо обаче я вкара и ни донесе победата с 3:2. Спасихме се!
Имах късмет и не съм получавал тежки контузии. Веднъж скъсах менискус, а през 1985 г., след мач срещу Спартак (Плевен), който взехме с 5:2, получих футболна болест. Не играх два месеца. Бях биткаджия на терена. Сблъсъците с мен бяха тежки за всеки. За мое съжаление контузих някои колеги, без да искам, естествено. На Любо Трайков му пукнах глезена. Сашо Борисов също пострада веднъж. Със Стойчо Младенов имам такава история. На „Ивайло“ беше срещата. При една ситуация го бутнах рамо в рамо, напълно футболно единоборство, без умисъл. Той падна до пистата, върху една поливачка и си счупи пръст.
Не бях режимлия, честно да си кажа. Това обаче не ми попречи да играя до преклонна футболна възраст.

Триумфът в Интертото
През 1987 г. Етър спечели турнира Интертото.  На старта разбихме чешкия Руда Хвезда с 5:2 след 2 гола на Балъков (останалите са дело на Минчев, новопривлечения Бончо Генчев и Младенов – б.р.). После дойде ред и на шведския Норкьопинг – 3:1 (Младенов, Минчев, Генчев). След това загубихме гостуванията си в Швеция с 0:1 и в Чехия с 2:3. Никога няма да забравя какъв ад беше в Хеб. Това е едно градче на чешко-немската граница. Тези от Руда Хвезда бяха едни здравеняци, великани, които хич не си поплюваха. Признавам си, че направо ни счупиха – мачкане, ритане. Буквално ни натикаха в нашата половина и нямаше мърдане. Абсолютно ни смачкаха. Беше някаква корида. Набързо ни ушиха три „парцала“. Не виждахме никакъв изход, отпадахме си. Но младите изплуваха в този мач. И тук мога да кажа „Евала“ на Балъков! Това момче ни измъкна. Нагърби се просто, пое отговорност и заби два гола. Направо ги побърка Краси. Благодарение именно на тези две попадения Етър взе и трофея. Изпреварихме накрая чехите по голова разлика – 13:7 на 9:9.
Ние събрахме 5 точки, Руда Хвезда беше с 4, а ни предстояха мачове срещу немския Рот Вайс (Ерфурт), а на тях с Норкьопинг. Срещата на „Ивайло“ също се превърна в касапница. Съдията Димитър Шарлачки вдигна осем жълти картона, което за онова време си беше нещо нечувано. Трифон откри след удар с глава, после Ивелин Младенов покачи. В 50-ата минута пак Туньо се нагърби с изпълнението на дузпа и я реализира за крайното 3:0. Не му трепнаха нервите, а беше толкова млад. Взехме премия за купата цифром и словом от 45 долара.
Имам любопитна снимка с Христо Стоичков. Беше си куче на терена, трудно беше да го опазиш. На въпросната снимка във вестник „Народен спорт“ е Ицо, сниман между Лъхчиев и Христо Михайлов, а аз се виждам на заден план. Текстът отдолу беше: „Лъхчиев и Михайлов пазят Стоичков, а Минчев им се притичва на помощ“. Доста се смяхме на другия ден, като видяхме вестника.

Наказах Боби Михайлов два пъти за три дни
Срещу Левски ми вървеше. Често ги наказвах.  Аз съм единственият футболист, вкарвал два гола на Боби Михайлов в разстояние на три дни. Случи се през 1984 г. Играем в сряда за Купата в Търново. Аз вкарвам гол с глава за 1:1. Антони Здравков изравнява. Реваншът е в събота по програма, обаче ми се обаждат в четвъртък сутринта, че вуйчо ми е починал. Аз съм на погребение. Георги Василев ме посреща в София. Реваншът е в 14:30 следобед. В 6-ата минута открих резултата. После „сините“ ни обърнаха до 3:1.
През сезона 1985/1986 Етър постигна най-големия си успех за Купата на България. Елиминирахме Славия с 3:2. После през февруари 1986-а трябваше да изиграем три мача за 6 дни. Предстоеше ни сблъсък с Нефтохимик като домакини. Зимата беше люта, голям сняг падна и преместиха мача в Сливен. Разбихме бургазлии с 9:1, техният гол всъщност беше автогол на Трифон. Само три дни по-късно, пак под Сините камъни, бихме Дунав с 2:1. Така стигнахме до решителен мач срещу Левски.
„Сините“ ни убиха със 7:3 на „Ивайло“ на 8 февруари, но и съдията Димитър Димитров от Бургас ни поряза тогава. При 1:0 за гостите, ние вкарахме гол, но реферът го отмени. Почнахме да се разправяме с него, той продължи играта и левскарите излязоха 9 човека сами срещу Киряков и вратаря. Вкараха за 0:2. Лъхчиев намали. На полувремето аз и Никола Велков бяхме изгонени от съдията заради протест. През второто полувреме Етър започна с 9 души. Затова и ни биха с такъв резултат. Все пак Митко Аргиров им мушна дубъл. После играхме за 3-4 място със Сливен на наш терен и победихме с 2:0 с два гола на Цингов. Произведоха ни в майстори на спорта и прибавихме по 30 лева към заплатите си.
Милен ДИМИТРОВ

Зов за помощ!

Банковата сметка е: IBAN BG66UNCR70001522769484
УниКредит Булбанк: UNCRBGSF
Захари Минчев Маринов
0878165253 – Пенка Петкова