Последното интервю на Васил Романов: Изгониха ме от ЦСКА, защото отказах да стана доносник

Васил Романов си отиде от този свят днес, на 82-годишна възраст. Това е последното му интервю, дадено пред мен през февруари 2013 г. Сигурно ще представлява интерес за вас. Публикувам го отново в негова памет…

Васил Романов е роден на 10 март 1938 г. Играл е в “Миньор” (Перник) – от 1957 до 1960, и от 1967 до 1971 г. В ЦСКА рита от 1960 до 1967 г. Има 203 мача и 31 гола в “А” група. Три пъти става шампион на България (1961,1962 и 1966 г.). Два пъти е носител на Купата на съветската армия (1961, 1965). Има 4 мача за националния отбор. В евротурнирите има 10 мача и 7 гола. Полуфиналист за КЕШ през 1967 г. Романов е единственият българин, вкарал хеттрик на германски отбор. Бил е треньор в Тунис, Мароко и в “Ботев” (Враца). В момента е треньор на отбора на ветераните на ЦСКА.

Г-н Романов, вие сте родом от Перник. Юноша на “Миньор” ли сте?

– Да. Почнах отрано с футбола, ритахме по поляните. Забеляза ме първи бай Мирчо. Той беше самоук треньор, събра ни една група малчугани от махалата. Именно бай Мирчо ни преподаде първите уроци по футбол. После започнах да тренирам в школата на “Миньор”. Аз винаги съм бил фен на този отбор. Много бях щастлив, когато ме приеха. Там треньор ни беше друго голямо име за пернишкия футбол – Евгени Петров – Гено. Другарят Петров ни изкара от деца, през юноши до мъже. Под негово ръководство спечелихме шампионската титла на България през 1955 г. На финала бихме “Левски” с 2:0. Звездата на тима беше вратарят Деян Гороломов, който после пази на “Левски”, “Черно море”, “Септември” и “Етър”. Имаше и един Стефан Стефанов – уникален талант. С две класи беше над всички. За съжаление обаче счупи крака си и рано приключи кариерата му. Две години по-късно Евгени Петров го назначиха за треньор на представителния отбор и ни дръпна няколко момчета от юношите – мен, Богомил Мартинов – Бухала, който по-късно също игра в ЦСКА, и още двама. Петров продължи делото на своя учител на своя учител Стефан Чумпалов.

Спомняте ли си дебюта в “А” група?

– Разбира се. През 1957 г. дебютирах срещу “Черно море”. Бихме ги с 2:0, като аз вкарах един от головете. Следващото първенство през 1958 г. беше наречено “фалшиво”, защото кръговете бяха само 11….Смени се систeмата от “пролет-есен”, на “есен-пролет”, както е в повечето европейски държави. Аз станах редовен студент в ХТИ. Съчетавах лекциите с тренировките. По едно време ми стана непосилно тежко и прекъснах учението. Години по-късно завърших МГУ и сега имам диплома за минен инженер. Тренирах само 2-3 пъти в седмицата и всички ми викаха: “Ей, много тренираш”. Когато почнах в ЦСКА да имам занимания всекидневно обърнаха плочата: “Да не взимаш нещо нередовно”. Моят баща до последно не знаеше, че съм станал ритнитопковец. Чак, когато почнах да играя в мъжкия тим, един наш комшия му казал. Татко ме посрещна вечерта на вратата: “Верно ли те взеха у Миньоро?”. Ние сме три деца – имам брат и сестра. Нашият лидер Павел Владимиров – Пальо, отиде в ЦСКА и аз станах титуляр в “Миньор”, въпреки че бях най-малък. През следващия сезон бях основен голмайстор с 9 попадения. Играех със страхотни футболисти като Петър Лозанов, Петър Аргиров, Дойчо Бачев. Тоцката Евстатиев, Михо Василев, Рамо Начев, Богомил Пушев. За мен най-големите в историята на пернишкия футбол са двама – Петър Лозанов и Пальо Владимиров. Това десетилетие – 50-те години на миналия век, беше “златната ера” на “Миньор”. Тогава клубът постигна най-големите успехи.

През 1958 година достигате до финала за Купата на съветската армия, но губите от “Спартак” (Пд)…

– Така беше. По пътя до там остранихме куп силни съперници – “Лудогорец” (3:1), “Родни криле” (10:0), “Черно море” (2:1). На полуфинала елиминирахме и “Левски” с 2:1 след гол на Олег Павлов и автогол на Блаже Филипов. За “сините” ввкара Христо Илиев – Патрата. “Спартак” пък би ЦСКА с 1:0 в другия полуфинал и за първи път в историята на купата на страната в спор за трофея един срещу друг се изправиха два провинциални отбора. Дотогава поне един от финалистите е бил от столицата. Финалът беше много оспорван. Аз излязох с №7, ляво крило беше Павлов. Паднахме с 0:1, спомням си, че гола за “Спартак” заби Мишо Душев. Малко не ни достигна, може би и шанс. Този финал е най-големият успех на пернишкият футбол. Повечето бяхме местни момчета, кюстендилец беше само Кирчо Александров – Мъглето.

– И по онова време ли феновете на “Миньоро” бяха толкова емоционални?

– Публиката в Перник винаги е била малко по-луда от останалите в България. Може би идва от характера на хората, перничани са малко по-особени – граовци. Трябва да ти кажа, че в домакинските мачове не сме имали ядове със съдиите. Даваха ни по някоя дузпичка, от така наречените “домакински”. Честа практика беше нашите началници да им дават на реферите въглища за из път, както се казва (смее се).

Как ви забелязаха от ЦСКА?

– Ами аз вече бях известен футболист. Редовно ме викаха в “Б” националния отбор. Викаше ме селекционерът Любомир Ангелов -. Старото. Бихме Унгария с 2:0, после играех и при Кръстю Чакъров. Преди това за 6 месеца бях футболист на “Локомотив” (Сф). Взеха ме през 1958 г., но шефовете на “Миньор” така и не ми дадоха разрешителното да играя за “железничарите”. Само тренирах и участвах в контроли, но официални мачове нямам. Изкарах половин година, писkа ми това положение и се върнах в Перник. През лятото на 1960 година преминах в ЦСКА, тогава ЦДНА. Трябваше като студент да ходя на стаж по планините, но го прекъснах, за да облека червената фланелка. Нито за миг не се замислих, щом разбрах за интереса към мен. А и кой би отказал на този велик клуб? С Димитър Якимов, Иван Ранков, Боре Гаганелов и вратаря Петър Петров дойдохме заедно. Тимът тогава се намираtе в преходен период. Тъкмо бяха освободили много от ветераните – Гацо Стоянов, Пижо Миланов, Крум Янев. Не се наложих веднага в титулярния състав. Според мен обаче, аз по-силен футбол играех в “Миньор”. В ЦСКА не ми тръгна по вода. И досега смятам, че сам съм си виновен. Почнах да тренирам понякога и по два пъти на ден. Пренавих се от желание да се докажа, да се наложа в ЦСКА. Това ми изигра лоша шега. Прегорях. Преуморих се и не давах това, което мога.

Да не би да сте бил притеснен след трансфера в този гранд?

– Не. В началото ми беше кеф, че тренирам с такива футболисти, почти всички национали. Гацо Панайотов, поне за мен, е футболист №1 в историята на ЦСКА. Няма по-голяма фигура от него. Ние, младите, все около бате Гацо се въртяхме, гледахме да попием, каквото можем от негова класа на терена и очарование извън него. А той беше толкова скромен човек. Даже кола нямаше, понякога с колело идваше. По принцип от онзи тим на ЦСКА само Иван Колев караше кола, всички останали бяхме пешеходци (смее се). И Ването си имаше своите силни страни, но Панайотов беше №1. Аз не съм се събирал в компания. Ние, повечето бяхме вълци-единаци. Левскарите повече се събираха, сякаш бяха по-задружни. Аз от тренировка си бегах директно към Перник. Вратарят Жоро Найденов беше също изключителна фигура. Стабилен, точен като човек, истинки мъжкар, който няма да те предаде никога. Режимлия беше. Не бях близък с Манол Манолов – Симулията, той беше доста избухлив. Често беснееше в съблекалнята след загуба, крещеше. Не беше с характера на Жоро Найденов. Много разлики има от манталитета между нас и съвременните играчи. Старото поколение беше отдадено изцяло на футбола. Не сме гледали сладката страна на живота – жени, барове, купони. Гацо примерно, обичаше да излиза след тренировка или мач, падаше си по нощния живот. Ние си го познавахме, както и треньорите, но никой не му държеше гарез. Имало е доста забавни случки. Щом сутрин бате Гацо си навлечеше две фланели под анцунга, и тича напред, вместо назад, си казвахме “Ясна е работата”.

В крайна сметка – пречи или помага алкохола на футбола?

– Виж, това е относително. За всеки е различно. На някой пречи, други пък играят по-силно, след като са обърнали чашка или две. Специално на Кольо Котков може би помагаше, защото си спомням не един и два случая, когато е правел чудеса на терена, а вечерта е бягал от режим. Като че ли не толкова пиенето, колкото недоспиването пречи на футболистите. Аз съм истински куриоз обаче. Нито пушех, нито пиех, ама прекалено яко тренирах. Не пиех течности, обезводнявах се. Позволявах си само чаша вода с едно лимонче вътре. После се представях слабо. Получавах контузии. Нашите лекари ми казаха: “От много режим е”. А други ги упрекваха, че не тренират, но на другия ден са като хали по терена (смее се).

През 1960 г. правите паметни мачове и в евротурнирите.

– Дебютирах срещу “Ювентус” в Торино. Както се казва – право в устата на лъва (смее се). Италианците бяха страшен отбор – с Омар Сивори, Джанпиеро Бониперти, имаха един грамаден централен нападател – уелсецът Джон Чарлз. На нас не ни пукаше, че се изправяме срещу “Ювентус”. По онова време бяхме равностойни и на най-големите отбори. В Торино паднахме с 0:2, спомням си отделни моменти от този мач. Сивори, който беше изключително техничен, излъга цялата ни защита и вратаря, остана сам на празна врата, но спря и не вкара топката в мрежата. Помисли, че съдията е дал нарушение. Но на реванша ги убихме – 4:1! Кажи ми, кога наш отбор ще бие “Старата госпожа” с такъв резултат? Ние сега една “Мура” не можем да бием, та камо ли “Ювентус”…Тогава два гола заби Тулата Ковачев, по веднъж се разписаха Панайотов и Кольо Цанев.

Сътворихте подвиг срещу италианския гранд, но защо още в следващият кръг отстъпихте пред доста по-скромния “Малмьо”?

– Не мога да ти отговоря на този въпрос. Факт е, че шведите нямаха нищо общо като класа в сравнение с “Юве”. Но това е футболът. Може би ги подценихме до известна степен. В Стокхолм играхме в една киша, теренът беше много тежък. Цанев вкара гол, но съдията го отмени незаслужено. Домакините ни биха с 1:0, като голът падна след рикошет 10 минути преди края. С “Малмьо” по принуда играх като десен бек. Кирчо Ракаров се контузи и аз минах на неговото място. Тогава смените още не бяха разрешени и на практика доиграхме мача с 10 души. После треньорът каза, че съм се справил отлично. За мен нямаше значение на какъв пост играя. Важното беше да съм вътре, на терена. Само вратар не съм играл. На реванша пък никой от нас се се съмняваше, че ще отстраним “Малмьо”. Обаче завършихме 1:1 и казахме “Сбогом” на турнира.

През следващият сезон изиграхте паметни мачове и срещу чешкия “Дукла” (Прага)…

– О, според мен именно “Дукла” беше най-силният отбор, срещу когото съм играл някога. Те бяха по-добри и от “Ювентус”, и от “Интер”. Повечето от футболистите на съперника година по-късно на световното първенство в Чили станаха вицешампиони. Там паднаха само от шампиона Бразилия. “Дукла” беше нещо изключително – с Шафранек, Плускал, Новак, Адамец, Йелинек, но най-добрият им играч беше Йозеф Масопуст. В София направихме 4:4 пред над 40 000 зрители. Иван Ранков откри, но после гостите набързо обърнаха мача до 1:2. Ракаров върна един гол, чехите направиха 2:4. Аз изравних с два гола с шутове от далечна дистанция и накрая на таблото светеше 4:4. Беши ни изключително трудно срещу “Дукла” и равенството беше прието като успех. Реваншът си го спомням по-ясно. Там даже поведохме с гол на Ранков, после ни награбиха и …отстъпихме с 1:2. Аз изкарах мача залепен за Масопуст. Нито за миг не се отделях от него, борих се за всяка топка. Той не можеше даже да се обърне, защото дишах зад врата му. Накрая на Масопуст му писна и излезе на пистата. Застана със скръстени ръце най-демонстративно. А аз пък – отново до него на пистата. Публиката изпопада от смях. Масопуст беше голяма звезда, взе и “Златната топка”. За да го направи по това време футболист от соцлагера сами си направете сметка колко добър беше този човек. След мача той поиска да се разменим фланелките, но аз му отказах. Имахме само един екип, и щяхме да го развалим (смее се).

През 1962 г. идват епичните сблъсъци с “Партизан” и “Андерлехт”. Какво си спомняте от тях?

– Аз не взех участие срещу сърбите. С “Андерлехт” в реванша Крум Милев ме пусна като ляв бек. Отдясно беше Боре Гаганелов. Белгийците също бяха кошмарен съперник – с Ван Химст, Стокман, Журион. Спомням си, че “Хейзел” беше претъпкан, адски шум вдигаха местните фенове с едни кречетала, вой на сирени. Съдията подари на домакините две дузпи и ни биха с 2:0.

“Червените” фенове с мъка си спомнят сезона 1963/1964, когато завършвате чак на 11-о място…

– А, 11-ото място с ЦСКА ли? Обединиха ни с “Червено знаме” и заиграхме под името ЦСКА “Червено знаме”. През пролетта спечелихме само 11 точици. Отделно от това падахме от лидерите, а в провинцията бихме само “Спартак” в Пловдив с 1:0. Стана така, че трябваше да спасяваме “Спартак” (Сф). Генералите ни наредиха и ние нямаше какво да сторим. Изпълнихме заповедта, дадохме точка на “милиционерите” – 0:0. Оттам обаче почнахме да падаме, да играем слабо и каруцата се обърна…Знаеш как става. Смяна на поколенията. Смениха и Крум Милев.

Играл сте и под ръководството на първия чужд треньор на ЦСКА…

– Руснакът Григорий Пинайчев. Не беше лош човек, просто не го приеха. Най-вече ръководителите и запалянковците. Може би и ние, футболистите не го приехме добре. Той явно е бил качествен специалист, защото с него спечелихме Купата на съветската армия. На финала бихме “Левски” с 3:2, воден от чеха Витлачил. Банкетът после беше в хотел “Плиска”. На вечерята товарищ Пинайчев се отпусна, пийна си. Пиеше коняк “Плиска” в хотел “Плиска”. Прекръстиха го на Пийнайчев (смее се).

Само два месеца по-късно идва и звездният миг във вашата кариера – хеттрик срещу “Борусия” (Дортмунд).

– В първия кръг на турнира срещу “Лимерик” не играх отново заради треньорска “контузия. Паднахме тежко с 0:3 от “Борусия” в първата среща. Треньорът ни направи гаф като пусна Стефан Илиев – Стьопата, като централен защитник и два от головете станаха след негови грешки. Ние не се отчаяхме и излязохме с вдигнати чела на реванша. Вкарах три гола за победата с 4:2, два от тях бяха с глава – първият и третият. Ването Колев ми центрира и за двата. След мача ми вика: “Ей, как ти хвърлям точно на главата”. Немците поведоха набързо, но ние ги обърнахме. Моите голове трябваше всъщност да са 4, но Иван Василев – Цапето, ми взе топката от ръцете и би дузпата за 4:2. Това сами най-скъпите голове в кариерата. Ако бяхме били с 5:2, щеше да се играе трети мач, защото тогава головете на чуж терен не се удвояваха. “Борусия” бяха много силен отбор – спечелиха турнира КНК, като на финала биха “Ливърпул” с 2:1. Половината от техните играчи станаха и световни вицешампиони през 1966 г. в Англия.

Добре, кажете ми с каква тактика, с каква схема стигнахте до този исторически успех – полуфинал в Европа?

– А, тактика…Кой ти е гледал такива неща. Риташ там, тичаш и се бориш. Не смеехме да се обадим на треньора. Само в очите го гледахме. Не е като сега – някакъв пикльо да обяснява на старшията как трябва да играе. Имаше ред и дисциплина по мое време. Спазваше се йерархията. Как ще пресечеш думата на Стевето, или Ването или Жоро Найденов? Не вървиш просто, пич.

През 1966/1967 ЦСКА стана вторият български тим, стигнал полуфинал в Европа. Разкажете ми за битките с “Олимпиакос”, “Гурник” (Забже) и “Линфийлд”.

– С “Олимпиакос” аз и Якимов не играхме, защото лежахме в болница. Поляците от “Гурник” едва не ни спряха след 4:0 за нас и 0:3. Особено на реванша имаше много инфарктни мигове. Те за едно полувреме ни нагънаха и ни поведоха с 3:0. После тяхната звезда Пол обаче изпусна дузпа и те рухнаха.

На 15 март се навършват 46 години от историческия мач с “Линфийлд”…

– Да, в първата среща в Белфаст завършихме 2:2, а аз вкарах и двата гола. Ирландците бяха едни рогачи, само се ритаха и бутаха. Играхме на тежък, наводнен терен. И двете попадения ги вкарах отдалече. Реваншът го взехме с 1:0 след гол на Якимов.

Защо не играхте в полуфинала срещу “Интер”?

– Вече бяха наредили отгоре на треньора Стоян Орманджиев да не ме пуска. Беше много любопитно, че италинските медии само мен ме преследваха. Слизаме на летището – там ни очаква тълпа фотографи. И само мене снимат. Излизаме да загряваме на “Сан Сиро” – пак светкавици щракат около мен. Преследваха ме по терена. Явно скаутите на “Интер” бяха наблюдавали представянето ми срещу “Линфийлд” и имаха едно на ум. Орманджиев обаче прочете състава в съблекалнята, не чух своето име. За учудване на италианците мен ме оставиха на пейката. Вярно е, че имах лека контузия, не беше нищо особено, но не очаквах да ме пренебрегнат по такъв начин.

– Легенди се носят за тези епични три мача с “Интер”. Защо вашите началници се съгласиха решителния сблъсък да се играе отново в Италия – в Болоня?

Не мога да ви кажа. Ако третата среща се беше провела на неутрален терен, щяхме да имаме повече шансове срещу италианците. Факт е, че те се бяха доста наплашили, тресеше ги шубето.

– Вярно ли е, че шефовете на ЦСКА са “изтъргували” този трети мач за един нов автобус?

– О, това са само слухове, клюки. Не знам какви са били договорките между двете ръководства, но не вярвам да сме се продали. Но, че имахме месец по-късно чистак ново возило – имахме. Докара ни един “Барейрос”.

Печелил сте три пъти шампионската титла на България. Коя ви е най-скъпата от тях?

– Всички си ги тача, но може би с най-голяма стойност в моето съзнание е последната – от 1966 г. Ново поколение израстна. Пинайчев на Нова година го смениха. Във в. “Народна армия” излезе статия със заглавие: “Довиждане, другрю Пинайчев, добре дошъл другарю Орманджиев!”. Дойде Стоян Орманджиев. С Пашата стигнахме върха. Станахме шампиони. В решителния мач за титлата в предпоследния кръг бихме “Марек” в Дупница с 3:2. В тази среща играх …централен защитник. Пазих нападателя на домакините Владо Стойнов от Пирдоп.

Защо ви освободи Орманджиев през лятото на 1968 г?

– За мен тогава беше необяснимо освобождаването ми от ЦСКА през 1967 г. Не разбрах защо ме маха. Заедно с мен освободиха Кирчо Райков, Иван Зафиров и Янко Кирилов. Нормално бе да се чувствам обиден и предаден от Орманджиев, но с течение на времето се убеждавам, че и той не е имал голям избор. Наредили са му отгоре да ме махне и той го е сторил. Просто е изпълнил заповедта.

– Искате да кажете, че началниците на клуба са били настроени против вас?

– Разбира се. Цялата история е много жалка и мерзка. Дори не ми се говори, не искам да разравям стари рани. Обидно ми стана, болно ми беше, защото точно в този сезон се чувствах във върхова форма. Направо летях по терена. Да, но другарите се заядоха с мен и почнаха мъките.

Какво имате предвид?

– В дъното на нещата, както винаги, беше замесена жена (смее се). Ожених се за едно момиче от Перник – баскетболистка. Обичахме се много. Добре, ама на Боряна баща й, демек моят тъст, избягал в Тунис. Водят го невъзвращенец. А в онези години да имаш роднина с такова клеймо си беше ужас. Отидохме с младежкия национален отбор в Тунис за един турнир. Там нашите емигранти искаха да се срещнат с нас. Бяха се свързали с моя приятел Георги Златков – Бегача. С мен не успяха. Върнахме се от турнето и веднага ни извикаха на разпит. Къде сме ходили, с кого сме се срещнали…Подгониха ме партийците. Искаха да стана доносник. Не се съгласих и дни по-късно ме освободиха от ЦСКА. Няма как двете неща да не са свързани. Викаха ме в Държавна сигурност. “Знаем, че имаш неблагонадеждни роднини, но ти не си виновен. Трябва само да ни помагаш, разбира се в служба на държавата. Гарантираме ти всичко – кола, апартамент, пари.” Отказах категорично да стана доносник и не съжалявам за това.

– Какво стана после?

– Върнах се в “Миньор” и там завърших кариерата си през 1971 г. После започнах работа в научния център към ЦСКА. Така изкарах няколко години. Георги Христов – зетят на Добри Джуров ми каза: “Васко, както си футболист и инженер, вземи завърши и ВИФ (б.а. – сега НСА) и ставаш наистина Голяма работа”. Той беше умен човек, послушах го. Тъкмо завърших ВИФ обаче, и Никола Миланов – Чопъра, ме освободи. През 1978 г. станах старши треньор на “Ботев” (Враца). Сглобих добър отбор, имахме успехи, хората във Враца и досега ме уважават.

Вие работихте и дълги години в Северна Африка…

– Така е. През 1981 г. получих покана от един отбор от Тунис. В продължение на 2 години водих “Зарзис”, после работих и в други 3 отбора. Одисеята ми в Северна Африка продължи в Мароко. 2 години изкарах в Казабланка. Приказен град. Вълшебната Казабланка… Нали си гледал прочутият едноименен филм с Хъмфри Богарт и Ингрид Бергман? Тези години живях като в приказка, като на филм.

Милен ДИМИТРОВ, в. „ШОУ“ и vitoshanews.com


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/vitoshan/public_html/wp-content/themes/novomag-theme/includes/single/post-tags.php on line 4