Мартин Зафиров: Най-красивият ми гол го вкарах на ЦСКА

Мартин Зафиров е роден на 26 декември 1973 г. Юноша е на ЦСКА. В кариерата си освен за „армейците“ е играл още за Светкавица (Търговище), Доростол (Силистра), Академик (Сф), Спартак (Вн), германския Хамбургер, Локомотив (Сф), Локомотив (Пд), гръцкия Акратитос, Черно море (Вн), Велбъжд (Кн), Велбъжд (Слокошница), Хебър (Пз), Струмска слава (Радомир), Сливнишки герой (Сливница) и Граничар (Драгоман). В „А“ група има над 140 мача и 14 гола. Бил е юношески национал. Мартин е син на легендата Иван Зафиров – Копата. Брат е на Адалберт Зафиров – също популярен футболист от близкото минало и треньор.

Мартине, кога за първи път отиде на стадиона?
– О, не мога да ти кажа точно кога, но сигурно съм бил някъде на около 4-5 годинки. Мисля, че ЦСКА играеха с Черноморец на „Българска армия“ и спечелиха с 2:1 (22 април 1979 г. – б.р.)
Винаги ли си искал да станеш футболист?
-Не, не. Даже първата ми мечта, да ти призная честно, беше да стана космонавт (смее се). Чак по-късно започнаха да тренирам футбол и се пренасочих. Първият ми треньор се казва Стоян Хаджийски. Сега мисля, че живее в Маями (САЩ). И Сашо Йорданов е работил с нас като юноши.
Това, че баща ти Иван Зафиров – Копата, беше голяма фигура в нашия футбол, една от легендите на ЦСКА, пречело или ти е помагало в кариерата?
-В началото повече ми пречеше, признавам ти. Всичко ме сочеха и мен, пък и брат ми като „синчето на Копата“. Многократно съм чувал какви ли не небивалици по наш адрес. Аз обаче съм си аз, не исках хората да смятат, че играя заради заслуги и славата на татко. Истината е, че баща ми никога не е ходатайствал за мен или за брат ми. Всичко, което сме постигнали, сме го сторили със собствени усилия. В по-късен етап от кариерата ми на футболист и треньор все пак името на Зафиров-старши ми помагаше. Но той пряко не се е месил.
На кои играчи си се възхищавал преди, пък и сега?
-Любослав Пенев, Христо Стоичков и Емо Костадинов. От чужденците харесвах много германеца Карл-Хайнц Румениге и Диего Марадона.
Ти беше част от едно изключително силно поколение на ЦСКА, но така и не успяхте да станете шампиони във вашата възраст…
-Да, точно така е. Все нещо малко не ни достигаше накрая. Ние играхме финал срещу „Левски“, но паднахме с 0:1. Иначе моят набор – 1973-и и по-малките – 1974-и, бяха доста силни. Вижте само какви имена: Иво Иларионов – Лари, Мариян Германов – Марата, Борислав Георгиев – Бобъра, Коце Ангелов – Лаптопа, Виктория Павлов, Мартин Горанов, Виктор Георгиев, Ивайло Иванов, Бойко Величков…Сочеха ни за наследниците на голямото трио Пенев-Стоичков-Костадинов. Да, вярно е, че всички ние направихме прилични кариери, опитахме от големия футбол. Но остана горчивината, че така и не достигнахме постиженията на онези, големите.
През декември 1990 г. дебютираш за първия тим на ЦСКА…
-Да, така е. Май беше срещу един пловдивски отбор?
Армеец (Пд), биете с 3:1 на „Армията“.
-Благодаря ти, че ми припомни фактите. Незабравим за мен момент. Не бях навършил още 17 г. Да изляза със свещенната фланелка и то на любимия стадион…Безценно…Сбъдната мечта. Беше направо…Страхотно беше. Паро Никодимов ни беше треньор.
През сезона 1991/1992 баща ти става старши треньор на Светкавица. Взе те и теб в Търговище…
-Да, това беше първият ми сериозен досег с мъжкия футбол. В отбора в „Б“ група бяха доста по-опитни играчи като Бъчваров, Пламен Донев, Каяджийски, Страшников… А аз бях все още ученик – 11-и клас. Не ми беше лесно. В началото даже ми беше тегаво, но после се оправиха нещата. На доста грубости се нагледах…По терените на „Б“ група беше нещо…Като те видят такъв – младок, неопитен, и гледат да те сплашат още до 15-ата минута са те вдигнали поне два пъти във въздуха. То беше чудо, ама свикваш. Справяхме се.
Помниш ли първият си гол при мъжете?
-Да, в Търговище го вкарах, срещу Беласица (Петрич) при победата с 2:0.
Как се озова после в Силистра? Не беше ли като заточение един вид за теб? Все пак отиваш на другия край на България…
-Е, не, ние мислехме за други работи тогава. Само футбол ни беше в главите. И при това там играех рамо до рамо с големи футболисти – Тошко Атанасов – Барона, Тошко Марев, които бяха легенди на Черно море, с Цецо Галев, Краси Коев, Пехливански, Рангелов, Чорлев…Изключителни футболисти, изключителни. Имаше и двама румънци – Богату и Щефан.
После Иван те изтегли в столицата…
-Баща ми пое Академик (София). Там изкарах половин година. „Студентите“ бяха изпаднали във „В“ група и се опитваха да се върнат в професионалния футбол. Направихме силен сезон.
Македонският треньор Гьоко Хаджиевски те връща в ЦСКА през лятото на 1993 г.
-Благодарен ще му бъда винаги на Гьоко. В „А“ група дебютирах на 14 август срещу Етър (2:1), влязох като резерва. През този първи пълен сезон в родния ми клуб обаче записах само 9 мача. Бях и малък тогава. Аз в ЦСКА всъщност изкарах три сезона. Най-успешен може би беше 1994/1995, когато записах 15 мача и 3 гола. През следващия останах с 13 срещи и 1 попадение.
Взе участие и във Вечното дерби…Най-горчивото ти е със сигурност е погромът с 1:7 от 23 септември 1994 г.?
-Да, така е. Аз тогава влязох на почивката, смених Коце Янчев. И до ден-днешен не мога да си обясня какво стана. Не беше кой знае колко забавно. По принцип на нас още от деца ни набиваха в главите, че най-важният мач е този срещу Левски. Нищо друго нямаше значение. Аз бях под напрежение винаги преди сблъсък със „сините“. По една седмица не съм спал нормално от вълнение.
Сигурно съжаляваш много, че не успя да се наложиш в ЦСКА?
-Е, разбира се, но така ми е било писано. И субективни и обективни фактори попречиха това да се случи. За да бъда честен, ще призная, че както и треньори са ми пречели, в същото време и аз самият доста често и сам си вредях. Вече времето не може да се върне, но от сегашната ми гледна точка бих променил доста неща в поведението си. Трябваше да наблегна много повече на физиката, на тренировките. Знаеш, че не бях голям режимлия и това ми пречеше. Но пък като че ли и футболъст тогава беше доста по-истински, отколкото е сега, със сигурност, от която и да е гледна точка да говорим.
Одобряваш ли поведението на сегашното поколение играчи? Имам предвид най-вече бързото им залитане по странични неща, да не говорим пък за татуировки, прически, коли и нощен живот…
-Е, и ние не сме били светци, но пък излезехме ли на терена, бяхме готови тревата да изядем за победата. Колкото до сегашите навици и татуировките – не ме дразнят, защо да ме дразнят? Дразни ме това, че младите не са толкова сериозни, колкото трябва да бъдат. Аз даже не си спомням кой беше първият футболист, който видях нашарен с татуси, но си спомням, че бях шокиран като го видях. Бях впечатлен. Други неща бяха важни за нас.
Следващата спирка в кариерата ти е Спартак (Вн)…
-Там ме покани президентът на „моряците“ Николай Ишков. На Коритото се засякох с моя приятел Бобъра (Борислав Георгиев – б.р.), после при нас дойде и Марата (Мариян Германов – б.р.). Страхотно се чувствах в Спартак. Отборът беше много силен. Можехме да бием когото си искаме.
Как друг ексцентричен футболен бос – Николай Гигов, те продаде на германците от Хамбургер ШФ?
-О, тя е дълга и широка тази сага. Аз всъщност не бях изиграл дори и един мач за Локомотив (Сф), когато ме купи немският гранд. Получиха се едни батаци, за които не ми се говори. Тогава не важеше правилото „Босман“, бяха едни истории, които после ми се отразиха доста пагубно в Германия. Преди Гигов да се намеси аз вече имах контакт с немците, въпросът беше как ще направим трансфера.
Ти и Адалберт сте единствените български братя, играли в германската Бундеслига. И двамата осъществявате трансфер в германския елит през сезон 1997/98. Ти преминаваш в Хамбургер през лятото на 1997-а от Локо (Сф) срещу 600 000 марки. Арминия (Билефелд) взима Адалберт по-късно същия сезон (януари’98), но от ЦСКА…
-Бързам да те поправя. Сумата за Локото беше значително по-малка.
Не знам дали ти е известно, но вие сте единствените братя, изгонени в дебютите си в германския елит.
-Не го знаех това. Изненадващ ме. Разминахме се с Адалберт в Германия. (През зимата на същия сезон по-големият брат – Адалберт, е привлечен от Арминия. Той дебютира в Бундеслигата на 28 февруари 1998 г, при 0:0 като гост на Байер (Леверкузен) в мач от 24 кръг. Зафето е титуляр в състава на Ернст Мидендорп, а в 72-ата минута е изгонен заради два жълти картона. Адалберт играе още 9 срещи за Арминия до края на сезона, а отборът изпада от Бундеслигата. През следващия сезон играе два пъти във Втора бундеслига. В Германия е носил екипа и на Унион (Берлин) в трета дивизия – б.р).
Какво се случи на този фатален за теб 6 август 1997 г?
-Спомням си много добре цялата ситуция. Аз влязох в игра на мястото на Маркус Шоп след почивката в мача от втория кръг срещу Волфсбург (1:1). Не успях да завърша срещата, тъй като три минути преди края бях изгонен заради фаул срещу Матиас Щаман. Те само това и чакаха…Дълга е историята, да не влизаме сега в подробности.
Да не би треньорът на Хамбургер да е искал да се отърве от теб?
-О, не, не. Няма такова нещо. Нито пък съм имал ядове с момчетата от отбора. Съвсем друга е причината да не се задържа в Бундеслигата. Абе, бяха едни страшни простотии, дълга схема. Прекратяването на договора стана по мое настояване. Иначе Хамбургер трябваше в продължение на 3 г. да си плаща заплатата, защото имах действащ контракт с клуба.
С какво си спомняш престоя в Локо (Сф)?
-Първо треньор ни беше Христо Бонев, после дойде Георги Василев. Това ми беше един от най-слабите сезони в кариерата всъщност. Тогава обаче ми повлияха съвсем други неща – извън спорта. Бях изпаднал в много лошо психологическо състояние, в една дупка…Яд ме, че се получи така, защото ако бях във форма, можех да играя и на Световното първенсво във Франция. Сам излязох от кризата. Никой не ме е успокоявал, нито нищо.
Гръцкият Акратитос (Ано Лиосия) ли беше за теб, така да се каже, шанс за „последно 10“ за чужбина?
-Да, последен шанс (смее се). Нивото беше добро. Имахме успехи. Изкачихме се от втора дивизия в елита. Вкарах 15 гола за два сезона (2001-2003), бях неизменен титуляр. В тим имаше и още двама българи – Пепи Цветанов и Мартин Топузов. Имаше и доста аржентинци и бразилци. След престоя в Гърция се върнах в България – в Локомотив (Пд). Само с приятни чувства се връщам към този отбор. Участвах и в пловдивското дерби. Изключителна публика, и истинска футболна атмосфера. По-късно поиграх малко и за Черно море. Тогава пък за първи път взех участие във варненското дерби. Вили Вуцов ме покани при „моряците“. По стечение на обстоятелствата съм взел участие в три градски дербита – София, Пловдив и Варна. Най-якото си остава Вечното, няма какво да се лъжем. Но пък и в другите два сблъсъка имаше огромна тръпка. Дербито си е дерби. Два пъти победих моя любим Спартак. Но аз съм професионалист, място за сантименти нямаше.
Следващата спирка в кариерата ти е Велбъжд…
-Виж, в Кюстендил вече беше повече за забавление работата. Отидох, за да им помогна. Реално вече бях спрял с големия футбол. Джеки (Георги Димитров – б.р.) ни беше треньор.
И как беше той да ви е треньор?
-О, много забавно беше (смее се). Десетки случки ми изникват в главата. Бате Джеки е един от най-големите наши футболисти за всички времена. По-късно заедно с него и под ръководството на друга емблематична фигура – Валери Ненов, вкарахме Велбъжд (Слокошница) във „В“ група. Там се бяхме събрали все „легенди“: аз, брат ми, Ивелин Пенев, Христо Марашлиев, Ивайло Киров, Антон Димитров. Биехме отборите с по 10 гола разлика, мачкахме всичко живо. Което беше смешно, защото ние бяхме пенсионери – на по 35-40 години. Киров даже беше 42-годишен, а никой младок не можеше да му стъпи на малкия пръст. Тогава разбрах, че нашият футбол загива.
В Хебър (Пз) пък работи с друг ексцентричен президент като Боби Даскалов…
-И там беше страхотия (смее се). Мани, там беше…Пак бяхме старци- разбойници. И Вальо Найденов, и Владо Йонков, и Мартин Подвързачов, и Генчо Симеонов, Хари Бориславов…В Хебър обаче треньор вече ни беше Марашлиев.
Кой е най-важният гол в кариерата ти?
-Може би този, който вкарах на Фейенорд по време на един турнир „Хуан Гампер“ в Барселона. Не като важност, а като удоволствие, което съм изпитал, за мен този гол винаги ще си остане №1 в съзнанието ми. Холандците ни поведоха, аз изравних аз 1:1. За Фейенорд играеха Куман, Хенрик Ларсон, вратарят Де Гуй…
А кое е най-красивото ти попадение?
-Едно воле, което за съжаление беше срещу ЦСКА. Паднахме на „Армията“ с 1:3 със Спартак (Вн).
Срещу кой защитник ти е било най-трудно?
-Веднага ти отговарям: срещу брат ми. Той ми беше най-неудобен. 4-5 пъти сме играли един срещу друг. Преобладаваха неговите победи. Май ме води с 3:2, или нещо такова. Доста яко се джаскахме. Стигали сме и до обиди и едва ли не – до бой. И двамата се палим много в играта. След мача пак се сдобряваме. Ние по принцип сме си леко дръпнати като характери. Приличаме си.
Искал ли си съвети от баща ти?
-Като футболист – не съм искал. Много-много не го питах, защото си мислех, че всичко разбирам. Това ми беше голяма грешка. Толкова ми е и бил акалът, де. Вече по-късно, почнах да го търся баща ми за съвети. Може би и поумнях вече. Че съм се променил – променил съм се. Ама в каква посока – не знам.
Кое е най-щурото нещо, което си правил навремето?
-„Интервютата“, които провеждах с колегите си, когато се правех на журналист, ми бяха най-забавни.
Баща ви колко мача е изгледал на вас двамата с Адалберт от трибуните, имам предвид когато сте излизали един срещу друг?
-О, хич не му е било приятно, доколко разбирам в последствие. Нито на него, нито на майка ни. Ние сме може би уникален случай с нашата фамилия. Баща ни беше елитен футболисти, ние двамата с брат ми – също, в „А“ група записа участия и моят племенник Ивайло. Тоест три поколения Зафирови играха в „А“ група. Освен семейство Михайлов – Бисер, Боби, Руслан и Николай, за други не се сещам. И чичо ми Петър също е играл в „А“ група – в Септември, Академик и Локомотив (Сф).
Освен от Германия и от Гърция други оферти от чужбина получавал ли си навремето?
-Да, интерес имаше от страна на Севиля. Бяха едва 18-19-годишен. Офертата беше налице, но шефовете на двата клуба нещо не се разбраха. Не съм участвал в преговорите.
Доколкото си спомням, за малко да се озовеш на „Герена“ през 1997 г. Защо не премина в Левски?
-Вярно е. Тогава старши треньор на „сините“ беше станал Стефан Грозданов, който ме познаваше отлично. Проведохме предварителни разговори, но мисля, че просто нямаше как да се случи. Едва ли бих приел да играя за Левски.
Нямаше късмет по отношение на травмите. Може би и това ти попречи да направиш по-успешна кариера. Какво мислиш по този въпрос?
-Прав си. Най-тежката травма в кариерата си получих в мач срещу едни белгийци – Сейнт Труйден (1:2) в турнира Интертото през лятото на 1999 г. Случи се така, че играх само 10 минути и страдах цял живот. Бях отишъл на почивка със семейството си, защото се бяхме разбрали с ръководството, че няма да играя в тези мачове. Вили Вуцов обаче ми се обади „на пожар“ и ме помоли да помогна. Аз буквално от плажа отидох на стадиона. Ишков беше се свързал с едни немци, на които искаше да ме показва за евентуален трансфер. „Моля ти се, само да те видят хората и излизаш“, увещаваше ме Николай. Аз даже закъснях и за мача малко. Те вече загравяха, когато се появих. Срещата започна и трябваше да влизам и някъде към 10-15-ата минута стана сакатлъкът. Скъсах задни кръстни връзки. Аз по принцип не съм имал късмет с травмите. Всичко, за което се сетиш, съм го изпитал – и предна кръстна съм късал, и фрактури имах, и менискуси, абе, какво ли не имам.
Колко пъти си бил предаван в живота?
-Много пъти е ставало. От близки хора, от близки приятели…Радвам се, че никога от роднини.
Срещал ли си предател?
-Доста често. Най-вече е имало хора, които се въртяха около нас с цел лична изгода. Използваха ни. Когато бяхме добре, имаше натрапници. Отначало успяха да се прилепят, но рано или късно ги разкривах.
Коя е най-голямата добрина, която си получил от неочаквано място?
-И това ми се е случвало в живота чисто професионално. Може би неочаквано добро видях от Николай Ишков през 1999 г. Когато получих онази кошмарна контузия срещу „Сейнт Труйден“ си мислех, че повече никога няма да играя футбол. Бях без отбор тогава, никой не искаше да рискува с мен. Бях се отчаял. Ишков обаче ми помогна да се изправя на крака и играх близо 10 години след това. Винаги ще му бъда признателен. Спартак – това ми е болната тема. Ако ужасно много обичам ЦСКА, то Спартак не пада по-долу. За моментното им състояние действително ми е много, много мъчно. Дано нещата се оправят и Спартак да се върне където му е мястото – в „А“ група. Искам отново да стане отбор, с който всички да се съобразяват.
Вярващ човек ли си?
-Суеверен толкова не, колкото вярващ. Може да се каже, че спазвам всички ритуали.
Следиш ли ЦСКА-София?
-Дотолкова го следя, доколкото всички по телевизията. Не мога да се припозная в новото дружество всъщност. Болна тема са ми чужденците. Изобщо не зная защо хвърлят пари на вятъра за тях. За да си легионер в който и да било отбор, ти трябва да си поне с една класа над местните играчи. Преди няколко години, по времето на един „голям треньор“ – Павел Дочев, бяхме взели един
Акуаро, се казваше. Ами този, ако има състезание за охлюви, ще стане трети. За пръв път видях спортист, който тича, без да си свива коленете. Подобен гледах последно на параолимпийските игри. Освобождаването на Христо Янев как да го коментирам…Доста сериозна грешка беше.
Не приемаш ЦСКА-София за автентичното дружество?
-Разбира се. Искам да попитам вас, журналистите нещо: Откога Левски – Литекс е Вечно дерби? Това, което направиха от Литекс, е велико – преместиха се в София и взимат историята на ЦСКА – трите полуфинала в Европа, 31 титли… Двамата с брат ми се захванахме с огромен ентусиазъм през лятото с ЦСКА 1948, но се отдръпнахме, знаете защо. Въобще не искам да коментирам тази организация. Дано един ден, дай Боже, клубът да е един, цял. Да престанем да се делим ние, цесекарите.


Дъщерите му се занимават с модерни танци
Мартин има две дъщери. „Те тренират модерни танци. Голямата се казва Кристин, и е на 13, а малката Евелин е на 7 години. Засега не ги вълнува много-много футболът, обяснява щастливият баща. – Колкото до мен…
В момента помагам на малка община като Драгоман да създаде спортна дейност с помощта на кмета Андрей Иванов. Идеята е да развиваме масов спорт, като сме убедени, че резултатите рано или късно ще дойдат. Регистрирахме пет спортни клуба – футбол, шахмат, тенис на маса, хандбал и ръгби. Добре вървят нещата тук. Имаме си модерна и функционална зала. Стадионът ни е с козирка, за разлика от този на „Герена“. Мъжкият ни тим се подвизава в четвърта лига. Ангажиран съм плътно с проекта.“

Милен ДИМИТРОВ


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/vitoshan/public_html/wp-content/themes/novomag-theme/includes/single/post-tags.php on line 4