В памет на Брунко Илиев

Вчера от този свят си отиде един от най-големите български треньори по волейбол – Брунко Илиев. В негова памет ви предлагаме едно от последните интервюта на легендата. Взето е през юли 2014 г.
Брунко Илиев е роден на 22 ноември 1945 г. Бивш национален състезател по волейбол. Играл е в “Славия” и “Левски”, няколко пъти е шампион на България. Европейски шампион с националния отбор на България (младежи) през 1986 година в Пазарджик. След това отново с младежите печели бронзов медал на Световното в Иран през 2003 година. Селекционер на мъжкия тим три пъти, като при първия си престой (1994 година) класира България на 4-о място в Световната лига в дебютното участие. Следват завръщания през 1999-а и 2004 година, когато отново класира страната ни на 4-о място в Световната лига. Бил е треньор на “Левски” (три шампионски титли) и “Славия”. В момента води юношите-младша възраст на “Славия”. Баща е на известния волейболен национал Ивайло Гаврилов.

Г – н Илиев, заварвам ви в залата да подготвяте юношите – младша възраст на “Славия”. Вашето място обаче не е ли в големия волейбол?
За последно водих “Левски – Сиконко”. Изведох “сините” до титлата и тогава казах, че повече с мъже няма да се занимавам. Просто ми дойде до гуша. А и вече съм на възраст. Може би не съм чак толкова стар, след като руснакът Владимир Козюткин, който води женските националки, е почти на моята възраст (смее се). На 67 години е колегата и се справя засега. Аз съм вече на 68, пенсионер съм, залата на “Славия” ми е близо, работи ми се с деца, чувствам се добре.
Актуалната тема в момента е слабото ни представяне в Световната лига. Защо записахме 8 поредни загуби?
Въпросът е сложен и многопосочен. На първо място подходът на федерацията ни към тази лига беше грешен. Какво имам предвид? Видя се, че лидерите на нашия отбор бяха напълно изтощени след тежкия сезон с клубните си отбори. Цецо Соколов не е на нивото, на което сме свикнали да го виждаме. Не е водачът, който сме свикнали да бъде. У играта на Тодор Алексиев също си личи умората. Вината не е толкова у треньора. Чувам доста упреци към Камило Плачи, които не са справедливи. В тима ни липсва свежест, а няма кой да замести тези момчета в момента. Това е положението.
Достигна ли своя пик това поколение?
Не мога да кажа, че момчетата са се изчерпали. Но пък и ние не сме държава, която постоянно да бълва таланти. Не сме като Русия, която може да си позволи да започне с едни волейболисти, и да завърши с други. Знаете ли кой е основният ни проблем?
Кой е той?
Ние вече няколко години, от отказването на Пламен Константинов, така и не можахме да намерим поне един стабилен посрещач. Няма кой да го замени, а този пост е изключително важен. Беше Матей Казийски, отказа се. Нямам нищо против други момчета, които ги мъчат на този пост, но…Сега трябва да чакаме младоците да узреят до 2-3 години, но не съм кой знае какъв оптимист. Центрове имаме, но не и крайни посрещачи освен Тошко Алексиев. И Тошко Скримов, и Пенчев не са от голяма международна класа.
Вие, като селекционер, имахте един голям скандал с Мартин Стоев…
А, да , в Гърция по време на Мондиала. Играехме с Италия, мач от груповата фаза. Ако бяхме ги победили, щяхме да прескочим групите и да се класираме директно в Топ 4. Ние обаче загубихме с 0:3. Аз не пуснах Мартин като титуляр. Казах му на Стоев: “Взимай табелката, влизаш”. А той отвърна: “Остави ги да се насерат, ще вляза в третия гейм.” Ядосах се, после въобще не го вкарах в игра. Скандалът веднага стигна до София, до федерацията, тогава президент беше Валентин Заяков. Никой обаче не дойде до Солун, да вземе някакво решение, оставиха да се оправяме сами. Чак като се прибрахме имаше заседание на Управителния съвет, на което наказаха Мартин Стоев. Санкцията му обаче беше за време, в което нямаше мачове и така той не пропусна нищо съществено. Можех още на Световното да изгоня Мартин, но не го направих. По това време той имаше предварителен договор с гръцкия “Орестиада”. Ако го бях изгонил публично, може би нямаше да го купят. Медиите изкараха, че съм имал конфликт с Мартин, защото наследих баща му – Стоян, на селекционерския пост. Нямах нишщо против момчето, играл съм с баща му, добри приятели сме. Да, получи се конфликт, но не на лична основа. Просто ми се нацупи, че не е играл.
Кой беше най-лудата глава във вашия тим?
Много могат да претендират за това “звание” (смее се). Любо Ганев направи име в Италия, дойде с огромно самочувствие, чувстваше се незаменим. Той можеше и сам да бие съперника – с начален удар, с нападение, изобщо беше звездата. Спомням си, че и с него имахме разправии. Лично шефът на федерацията Валентин Заяков му беше дал 15 дни почивка. Без да ме питат. Е, какъв треньор съм аз тогава? Любо беше индивидуалист – играеше не толкова за отбора, а повече за себе си. Димо Тонев беше нашият капитан и лидер. Той можеше да ги изръчка, така да се каже, останалите. Да им каже “Айде, бе, за какво сме се събрали?” По онова време вкарах и Николай Василев, който дълги години след това беше наш титулярен разпределител.
Вярно ли е, че и дисциплината в националния тим не е на ниво? Говори се, че отборът е разделен на групички…
Чета по вестниците, че някои от играчите дори си позволявали да държат сметка на Плачи по отношение на състава, на тактиката. Е, как може такова нещо да се допуска? Това е типично българска работа. Стягайте се, момчета, работете и това е! Треньорът не ви е виновен. Не играе той на терена.
Искам да ви върна назад във времето. През лятото на 1994 г. вие, наред с великата Пенева чета от Мондиала в Америка, вдигахте цяла нация на крака…
Е, това бяха много емоционални моменти (вълнува се). Посрещнаха ни като герои още на летището. Александър Йорданов беше председател на парламента, ни награди, прегръщаха ни политици, банкери. Незабравимо! Лошото беше, че тези политици се снимаха с нас, фукаха се с нашите успехи, но нищо реално не направиха за спорта. Само тази зала “Арена Армеец” беше построена за тези 25 години “демокрация”. Като отида там и ми е кеф. Не само държавата ни е виновна за сегашното дередже. Милион и половина българи са избягали в чужбина. Техните деца къде са? При тях. Защо ги изпуснахме тези деца? Между тях имаше и много таланти. Как да ги накараш да спортуват, да ги върнеш в залите, щом като техните родители ги пращат в събота на английски, в неделя – на курсове и т.н. Отново повторям, че трябва да се върнат спортните паралелки в училище. Срамота е в малкия Луковит да има отбор, в Разлог да има, а в почти двумилионна София да не намерим спонсор. И “Левски”, и “Славия” и ЦССКА изнемогват финансово. Е, може ли във волейбола да сме на пето място в света, а по заплащане да сме на 105-о? Как да мотивираш треньори? Те взимат по 500 лева. Айде, аз съм пенсионер, горе-долу закърпвам бюджета, но младите колеги се отказват рано.
Вие какъв тип треньор сте – тип “диктатор” или по-либерален?
Не бих казал, че съм бил диктатор. Имахме един конфликт ваш колега журналист, който подържаше Ганев. Обвиняваше ме, че съм лансирал сина ми Ивайло Гаврилов за сметка на Любо. Глупости – как ще поставя личните интереси над отборните? Иначе с Ганев съм си имал дисциплинарни проблеми, няма какво да се лъжем (смее се). Той сега е от другата страна на барикадата – вече е началник на волейболистите, следи за дисциплината. Сега да го питам какво е (смее се). Спомням си, преди години бяхме на поредния лагер в Белмекен. Любо си дойде с личния джип – един такъв много шарен, беше си го изрисувал с разни чудовища. Почти всяка вечер си слизаше долу във Велинград. Беше си взел даже ключ от рампата там, защото се заключваше вечер, за да не излизат. Аз знаех за забежките му, но какво можех да направя? Млади хора, има го и това. Важното е друго – може да са нарушавали понякога режима, обаче излезеха ли на терена – мачкаха! Казвал съм им: “Сега играйте и тренирайте, има кога да живеете”.
Вие сте част от едно от най-силните поколения в историята на нашия волейбол…Играете редом до великани като Димитър Златанов, Димитър Каров, Васил Симов, Стоян Стоев, Александър Тренев…

На два пъти се разминахме с голям успех. На Световното в София през 1970 г. малко не ни достигна да вземем шампионската титла. Треньор ни беше Димитър Гигов. Драматично паднахме от . При 13:5 за нас ми дойде една топка реконтра, но забих аут. Загубихме в тайбрека мача с 2:3. Малшанс, какво да правиш. Такива главоломни обрати стават само във волейбола. А тогава румънец беше съдия. Уж трябваше да ни помага, да ни удари едно рамо, това-онова. Те прекъснаха мача, турският съдия ни свири “зона”, абе, всичко отиде на кино. След мача ни се чудеха, казваха ни фенове: “Ако трябва токът ще прекъснат, прозорците на залата ще счупят, но ще вземем мача.” Нищо подобно не се случи. Имало да става (смее се). През 1972 г. на Олимпиадата в Мюнхен водехме на полуфинала срещу Япония с 2:0, 9:3 в петия гейм, и отново загубихме. Някак си и късмет не ни достигна. Не издържахме…Вторият съдия беше кубинец. Тодор Симов беше работил в Куба и знаеше езика. При 7:4 за нас в третия гейм, реферът свири обратно. Треньорът ни репликира кубинеца, може и да го е обидил нещо. Оня, вместо да ни помогне като братска държава, почна да ни реже зверски, обърна свирката.
Бяхте ли изплашени от терористичния атентат срещу израелските спортисти в олимпийското село през 1972 г.?
Честно да ви кажа, не. Не може да се каже. Волейболистите бяхме отделно от българската делегация. Бяхме само на стотина метра от жилищата на израелците. То е станало през нощта. Чухме множество гърмежи, но не бяхме стресирани.
Тогава треньорите по-строго ли се държаха, отколкото настоящите?
О, много по-строго. Знаете, и времето беше друго. Тренировките бяха невероятно тежки. Понякога се чудя как сме издържали даже. Нашият мач с Япония беше 3 часа и 20 минути. Трябваше да имаш прекрасна подготовка, сега е по-лесно, мачовете траят най-много два часа. Подготвяхме се на базата “Раковски”. След тричасова тренировка в сряда Тодор Симов ни караше да бягаме по 20 обиколки на пистата. След като сме тренирали 3 часа?! Можете ли да си представите? Но пък бяхме после много добре подготвени, като пружинки бяхме. Финансовата част също не беше за пренебрегване. Макар, че визахме смешни, от сегашна гледна точка, пари. Например за четвъртото място на Олимпиадата ни дадоха по 300 долара. Това беше. Но пък кой ти гледаше парите тогава? Луди – млади…За нас беше чест да играем с герба на България.
Вярно ли е, че по заповед “от горе” сте лягали на СССР?
Да, така беше. Веднъж дойде голяма клечка от ЦК на БКП в нашия лагер. На разбора преди мача с “братушките” ни каза: “Внимавайте как ще играете. Нали знаете как да се държите с нашите братя?” А пък шефът на съветската федерация беше казал на нашия Кирил Николов: “Вие трябва да паднете, за да вървим ние напред.” Да, обаче ние ги опукахме с 3:0 (смее се).
Добре, а някакви наказания имаше ли за вас след това непослушание?
Не, никакви. Чисто и просто хората се радваха. Играхме в зала “Фестивална”. Тя не беше кой знае каква зала, таванът капеше при дъжд, но пък беше въпрос на чест да си там. Освен това мачът се предаваше по телевизията. Тогава беше голяма работа да те дават по телевизията (смее се). Аз съм отраснал в едно село – Трънчовица се казва. Всички комшии ме бяха гледали и се скъсаха да ме хвалят. Ееее, и за даже се понадух леко. Как да го кажа сега като упрек към тези, които сега получават хубавички парички. За второто място получих някъде към 400 лева.
През 2012 г. преди Олимпиадата в Лондон казахте, че Радо Стойчев не е прав в спора си с федерацията, че нямал право да изоставя отбора в най-важния момент. Още ли сте на това мнение?
Не мога да коментирам Стойчев. Той си изгради голямо име в Италия, но не беше толкова важна фигура за националния отбор. Липсата му нямаше да се усети чак толкова. Не трябваше да се изпуска Матей Казийски обаче. Нямаме нападател от неговата класа. С Матей можехме да вземем и медал на Олимпиадата. Изродиха се нещата в личен конфликт. Като отида във федерацията виджам, че няма дори една-единствена снимка на Казийски. Всичко са махнали. А той е световен играч.
Изпуснат ли е вече Матей за българския волейбол?
Да. Аз, ако бях на негово място, щях да пренебрегна личното си его и да играя за България. Независимо от всички обиди. Все пак, да се смяташ за №1 и да пренебрегваш националните интереси, не върви. Все пак България те е създала, а не Радо Стойчев. И аз съм му бил треньор на Матей, и аз съм бил до него в трудни моменти. Най-голяма заслуга за това Казийски да е волейболна звезда има Кирил Методиев. Това малко хора го знаят. Той го е забравил този човек. “Славия” и България са направили това момче световна звезда. Хванал се е за Радо Стойчев и двамата са като скачени съдове. Не казвам, че Радо не е добър треньор, но не може да замравяш откъде си тръгнал. Радо навремето го откачи от “Славия” и отидоха в “Динамо” (Москва), а след това и в “Тренто”. Преди години волейболистите имаха договори, според които носеха пари в клуба, от който са тръгнали или който им държи правата. В момента съм треньор в “Славия” и изнемогваме.
Одобрявате ли политиката на Данчо Лазаров?
Вижте, аз с него съм бил три пъти шампион с “Левски”. Той ме е държал, той ме е махал. В националния отбор като имаше дупка Данчо се обръщаше към мен: “Брунко, хайде” И аз си знаех, вършех работа. Даже си спомням в Чехия какво се случи. Трябваше да бием домакините, за да се класираме на Европейско в Австрия. Стана работата. След това с младежите в Техеран…Един месец преди турнира махнаха треньора. “Брунко, заповядай, моля ти се.” Взехме бронзови медали. Хубаво поколение беше – Тошко Алексиев, Казийски, Самунев, Гайдарски, Милушев.
Със сина ви Ивайло чувате ли се?
Синът ми беше в Италия, сега не знам къде е. Ние с него малко се поскарахме. Неговите деца вече са големи. Той се разведе с жена си, която беше елитна гимнастичка навремето – европейска шампионка беше по художествена гимнастика. Зорница Каленска се казва. Момчето Александър е в Американски колеж и добре върви. По – висок е от мен, но майка му не го пуска да тренира волейбол. Съжалявам, защото има отлични данни, а е само на 16 години. Притежава силна лява ръка. Внучката Стефани пък е на 18 години. Ще продължи обучението си във Франция.
Защо сте скарани с Иво?
Е, наши си работи. Не е да сме скарани чак толкова, но липсва онази връзка, която трябва да бъде.
Говори се, че той се крие от кредитори, че бил задлъжнял много…Каква е истината?
Точно така е. Той тръгна по лош път. Тези залагания, хазарт, такива неща. Вземал е кредити от банките, мине не мине време и почват да ни търсят. По вратите ни тропат. Съжалявам много, защото Ивайло имаше хубав имидж в обществото и като състезател, притежава много таланти. Трябваше да ги използва, защото го уважаваха. Беше на работа в спортния тотализатор, беше добре. За последно той беше водещ на предаването “Теглене на тиражите на Спорт тото и Втори тото шанс” по Канал 1, коментираше волейбол и плажен волейбол за “Евроспорт”, пишеше и за едно списание. Ивайло спечели на няколко пъти телевизионното предаване “Вот на доверие” с водещ Иван Гарелов. Събра нелоша сума от тези участия, но ги пропиля за нула време. Черпеше наляво и надясно. Просто е човек с широки пръсти и от това винаги си е патил. Обаче тези залагания му провалиха живота. Айде да избие, айде да избие, взимал е кредити. Скри се някъде. Ние в семейството не знаем къде е. В Италия живя 3-4 години, сега се говори, че бил в България. Не се обажда. Това е лошото. Дори на майка си да не се обажда. Тя го мисли жената денонощно, как е, добре ли е. Поне на нея да й се обади…Това е животът, не знаеш накъде ще те отнесе.
Милен ДИМИТРОВ

Categories: Интервю, Спорт

Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/vitoshan/public_html/wp-content/themes/novomag-theme/includes/single/post-tags.php on line 4