Боксовата легенда Ангел Ангелов: Златните момичета ми напълниха сърцето

Ангел Ангелов е роден на 10 юли 1948 г. Гелето е една от най-колоритните фигури в българския бокс. Като състезател е спечелил сребърен олимпийски медал от игрите в Мюнхен през 1972. Има едва седемгодишна кариера като състезател, но изпълнена с много драми и емоции. Бил е помощник в националния на легендите Кирил Мацулов и Николай Джелатов. В продължение на повече от 10 години е треньор на националите. Води държавната селекция от 1993 до 1998 г. После отново застава начело през 2001 г. През него са минали 35 медалисти от олимпийски и световни първенства, 14 от тях със злато. Два пъти е избиран за треньор №1 на България. „ШОУ“ потърси легендата с молба да коментира представянето ни на Олимпиадата в Рио де Жанейро.

Г-н Ангелов, как ще коментирате представянето ни на Олимпиадата в Рио де Жанейро?
-Оценявам го като добро. Най-важното е, че взеха три медалчета. Единият цвят е по-благороден. Все пак е по-добре от представянето ни в Лондон преди 4 години. В сравнение с тогава е крачка напред. В Лондон останахме само с два – на Станка Златева (сребро, борба)и на Тервел Пулев (бронз, бокс). Дай боже в Токио да имаме нещо по-така, най-сетне да се поздравим и с олимпийски шампион. Но е видно, че материал има, има. Особено високо оценявам това, което направи Мирела Демирева в скока на височина. Това момиче ми напълни очите, бе. Плакал съм като малко дете от радост…А заслужаваше и златото. Но е прав министър Красен Кралев, когато казва, че трябва да бъдат извършени промени. Спортът трябва да стане държавна политика. Иначе бъдеще няма тази държава. Разберете го това. Нацията ни загива!
А боксьорите какво направиха?
-Е, за бокса какво да кажа. Да, имаше някакъв напредък, но…Имаше и съдийско ощетяване в мача на този малкия, Даниелчо. Да, обаче първите два рунда бяха горе-долу равни, взимаш третият. Може да се каже, че имаше и съдийска тесла. Вярно е, че може би очаквахме да вземем медали в моя любим спорт, но това са реалностите (въздъхва). Реферите много са ни ощетявали през годините. На международните състезания говоря, естествено.
Вината за загубата на Даниел Асенов от алжиреца Мохамед Флиси в категория до 52 кг беше хвърлена върху съдиите…
-Той даже очакваше да вдигнат неговата ръка на ринга, а не на алжиреца. Много беше изненадан, когато предпочетоха противника му. На нас винаги ни се иска да вдигат нашата ръка, ама не винаги ни се получава. Кой не иска да побеждава и да взима медали и да е победител? Грубо казано обаче Тайсъна от Кукурево първите два рунда ги проспа. Чак в третият се събуди и влезе в ритъм. Но де да знам сега. Едно е да гледаш мача по телевизията, съвсем друго е да си там, на място. Има и други причини за загубата на Даниелчо, но не искам да говоря. Думите ми често се изопачават от ваши колеги. Кажа едно, пък напишат съвсем различно нещо…Затова и не ми се коментира.
Като че ли Станимира Петрова (51 кг) беше голямото ни разочарование в бокса на тези олимпийски игри? Тя загуби още в първата си среща на квалификациите от украинката Тетяна Коб по точки с непълно съдийско решение – 1:2 съдийски гласа (37:39 точки, 39:37 и 37:39).
-Да, истина е това. Тук има и един друг момент, който е много тънък и малко хора го забелязват, то не е даже и за коментар. Като знаеш, че ако биеш украинката, следващата ти съперничка е олимпийската шампионка (Никол Адамс – б.а.) ти пада и мотивацията. Това нещо – психиката, е нещо много страшно. Особено в спорта, ако притежаваш силна психика 90 процента от победата ти е в кърпа вързана. Чух нещо и за подценяване от страна на Станимира. Не може и дума да става за такова нещо за голямо състезание, да не говорим пък за Олимпиада. Това не е футбол: „Е, биха ни, подценихме ги…“ и т.н. В бокса излизаш и се биеш за медал.
На Симеон Чамов (69 кг) това ли му бяха възможностите?
-Вижте, аз не съм в кухнята на отбора от много отдавна и не мога да кажа дали това момче е било готово за медал. Това, което знам, съм го видял по телевизията. По същия начин и вие може да го изкоментирате. Аз погрешно, или пък вие. Всеки го гледа с различни очи. На всички ни се иска да бием, но друга картинка се вижда на ринга, нали? Имах един треньор –Сашо Букурещлиев, да е жив и здрав, водеше „Славия“. За него загубил състезател негов нямаше. Всички бяхме все ощетени, най-вече от реферите (смее се).
Предполагам, че сте следили и представянето на момичетата от ансамбъла по художествена гимнастика…
-(Прекъсва ме). Е, нямам думи, нямам думи. Напълниха ми сърцето тези прекрасни деца. Тов, което направиха, след тези нещастия и с Цвети Стоянова и т.н., се е истински подвиг. Даже малко им беше бронзът, но какво да направим. След всичко преживяно, изстрадано…Мога да им кажа само едно: Браво!“ и поклон. Благодаря на Бога, че и Цвети вече е по-добре. Чувам се почти всеки ден с баща й. Радва се детето, как да не се радва.
Отново брахме срам с тази положителна допингпоба на Силвия Дънекова…
-Е, да, не е изобщо приятно. И а не знам как и по какъв начин да го коментирам. Не може състезател, който е бил вече толкова години в елита на спорта, да се проваля по такъв идиотски начин. Още повече, че Дънекова знае за какво става въпрос, след като контролът беше на неверотно ниво, всеки те дебне на всяка крачка. И в навечерието на състезанието ти да си позволиш да вземеш такова нещо…Значи, как да го кажа, трябва да си вярно малоумен, нека бъде на нашенски език. Не мога да си го обясня. И оправданията на Силвия бяха смешни – заговор срещу нея на WADA, сандвич и т.н. Нали нейният треньор каза, че била болна, дори лекарства не била взимала, даже най-безобидните. Страх я било да си излекува, примерно, настинката. Но и на големите, при американците най-вече, да не мислите, че всичко е „света вода ненапита“. Да не ми ги разправят на мен тия. Нали всички сме били в „качамака“, дето се вика.
Много ваши колеги твърдят, че настъпва нова ера на Студената война, но тя засяга отново и спорта…
-Да, да. Сигурен съм, че всичко идва от САЩ. Американците не мога да ги понасям. Всичко идва от тази гадна държава. Да не говорим за политика, за войни…Вижте в спорта какво става. Светът е разделен на бедни и богати и вечно ще бъде така.
Повечето от участниците ни на игрите бяха, да си го кажем честно, отишли като туристи. Изключително смешно ми звучат оправдания, които чухме от наши „герои“, от сорта на „стаите са кофти“, „няма топла вода“, „крадат ни по стаите“, „рано ставаме“, „топло е“, „влажно е“, „вятърът ми попречи“, „нямаше вятър“ и тем подобни. Вие какво мислите по този въпрос?
-Да, и Григор Димитров не пожела даже да поздрави своите съотборници, други пък си писаха мъжете като лични масажисти в делегацията…Какво да ви кажа? Винаги ги е имало тези работи. Аз съм бил на пет Олимпиади. Винаги е имало неудобства от битов характер. Никъде не е било всичко тип-топ. И за транспорт говоря, и за хотели, и за обстановка, и за битови условия, за храна и не знам си какво…Не може всичко да бъде идеално. Но ти не си отишъл на ваканция там, ти си отишъл на Олимпиада! Добре, де, на едни от нашите участници им пречеше вятъра. Но нали за всички е еднакво. Нали и на тях им пречи. Дай да спреме времето сега. Няма како да се учудваме обаче. Нали знаете тази наша приказка: „На крив самолет пистата му пречи“ (смее се).
-Аз не си спомням вие навремето, или ваши състезатели, да сте се оплаквали, да сте давали такива смешни обяснения за провалите си…
-Ама, не. Нали всички се състезават при равни условия. Едните да плачат, другите да не плачат…
Вие спечелихте сребърен олимпийски медал от Мюнхен през 1972 г.Не вярвам да сте се биел при прекрасни условия и там…
-О, навсякъде и винаги е имало проблеми. Спомняте си, че тогава стана и атентатът срещу израелските спортисти. Олимпийското село беше под обсада. Даже спряха игрите за един ден. А ние…Ние, с извинение, се наакахме…До Рим отидохме, а не видяхме папата. Викаме си: „Каква стана тя? Дойдохме за медали, а сега всичко отива на кино.“ Не се стреснахме изобщо от диверсията на палестинските терористи. Ти си отишъл да се биеш за едно нещо, за което си се готвил години наред. Няма място за страх в такива моменти. Излизаш и играеш! Честно да си призная, чак когато спряха състезанията, разбрахме, че е имало такава пукотевица. Дотогава бяхме в пълно неведение какво се случва. Израелците бяха настанени в началото на олимпийското село. А онези пък как са успяли да се вмъкнат при такава желязна охрана? Не знам. Направо не ми го побира акалът.
Сегашното младо поколение не е ли някак по-изнежено и ранимо от вашето? Не е ли свикнало по-лесно да се оправдава при неуспехи?
-Ама, разбира се, че е така. Поколението е много, много, много по-изнежено. Какво да говорим, след като се знае от всички. Ние като деца по цял ден ритахме по улиците, не сме се прибирали по домовете. Сега минавам покрай училища и дворове, направи специални площадки гледам по квартали и махали – няма жив човек. От дъжд на вятър ще мернеш някое детенце да рита топка, или да играе баскетбол или нещо друго. Пълно е с наркомани. Навремето си играехме на смени. Първо на ред са най-големите, ние чинно ги изчакваме и чак тогава влизаме на игрището. Училищните дворове постоянно бяха пълни – ритане, баскетбол, народна топка, какво ли не. Кой какво може. Сега всичко живо е на компютри, лаптопи и най-различни тъпи фокуси. Трагедия!
Вие палаво дете ли бяхте?
-О, доста пакости съм правил (смее се). Аз учех в училище, което се казваше „Сталин“, по-късно стана „Тодор Минков“. Любимите ми предмети бяха математика и пеене. Само ще разкрия, че учителката по пеене ми пишеше тройка от воле, ако обещаех, че няма да влизам в часовете. Всъщност тя самата ме гонеше от часовете, защото пеех много фалшиво. По-късно ме изгониха от училище, защото с едно момче изгорихме дневника на класа и бележника на учителката, в който тя нанасяше оценките. Изключиха ни и ни пратиха във Втора мъжка гимназия. Там обаче не искаха да ни приемат, защото правим бели. Добре, че майката на приятеля ми беше партиен секретар, та по-късно ни взеха да учим в гимназията (смее се). Всеки ден се биехме, ама не така, злобно и душмански, както сега го правят хлапетата. По два тупаника си вържем, кой с малко кръв, на кой му няма нищо и айде, чао. Бием се, но на другия ден си пием кафето заедно. Ние буквално растяхме навън, на улицата. Сега не знаеш кой е адекватен, дрогиран ли е, пиян ли е, луд ли е. То вече май и много народ мръдна, де. Хората вървят по улиците и сами си говорят. Ти му кажеш „Добър ден“, той те напсува. Абе, не е за говорене.
Някога налагало ли ви се е да използвате бойните си умения на улицата или при самозащита?
-Не, не. Били сме се само като малки. Иначе като големи какво да се млатим?
Какво ви липсва сега от детството?
-Това, което ви говорих досега. Колите спираха по улиците, когато там играеха деца. Аз съм отраснал на „Петте кюшета“. Колко сме ритали там – по „Аспарух“, по „Парчевич“, по „Неофит Рилски“…Ние ритаме, колата спре… Футболът беше първата ми любов. Някъде през 1962-63 година обаче Никола Караколев, Бог да го прости, ни нави петима-шестима съученици да се пробваме в бокса в Славия. Взе ни направо от площадката и ни обясни, че имаме качества да станем боксьори. Сложих ръкавиците на майтап, но по стечение на обстоятелствата всички мои приятели се отказаха от ринга и накрая останах само аз. А сега какво става – гледам млади момичета и момчета. Като отвъртели едни дупета, едни сланини. Тъжна гледка, братче (въздиша).
Вашите родители подкрепиха ли ви, когато избрахте този тежък спорт?
-Вижте, тогава спортът не толкова коментиран, рекламиран и престижно занимание. Даже нашите изобщо не знаеха, че се занимавам с бокс. Разбраха знаете ли кога? В навечерието преди заминаването за Олимпиадата. Тогава получихме писмо от олимпийския комитет вкъщи и нямаше мърдане. Аз преди това ги лъжех, че тренирам лека атлетика. Често се връщах наситен, или с разбит нос. Баламосвах нашите: „Паднах на пистата“ или нещо подобно. Те ми вярваха, горките.
И как постъпиха, след като разбраха?
-Е, примириха се. Бяха направили записи на мои мачове от едно състезание. Как да ви кажа, надъхваш, когато виждаш, че те гледа баща ти или майка ти. Настръхна ми козината буквално. Баща ми, Бог да го прости, как се радваше…(вълнува се). Те минали покрай нас с едни магнетофони…Няма да ви разказвам как ме посрещнаха хората след Олимпиадата. Българска работа – пиене, ядене, веселби.
Вашите родители с какво се занимаваха?
-И двамата бяха далеч от спорта. Нали ви казвам, като им се оправдавах за раните и леката атлетика, те си мислеха, че е нещо леко. Мама беше медицинска сестра. Татко беше ренгенолог.
Как мислите, държавата прави ли достатъчно за спортистите, прославили България?
-Не е малко и тези премии, които ни дадоха като олимпийски медалисти. Признавам го. Не мога да си кривя душата. Казвам ви честно, ако не са тези пари – „Макаров“-ия и айде, чао. Васил Иванов – Лучано, беше „виновникът“ за това нещо. А тази приказка „Аз“ не я обичам. Но, не че само той го е направил, но тогава той беше министър на спорта и той прокара това решение в Народното събрание. В същото време обаче и доста големи спортисти, велики шампиони, гинат в нищета, в мизерия и забравени от всички. Много примери мога да ви дам. Това е тъжното.
76 милиона държавни пари отидоха за предолимпийска подготовка. Много или малко са тези разходи спрямо това, което показаха нашите в Рио?
-Това аз не мога да го коментирам. За цифри изобщо не искам да говоря. Но според мен, премиите, които ги обещаха са съвсем прилични. Не са никак лоши.
Вие колко пари взехте за среброто от Мюнхен ’72?
-600 долара ми дадоха и айде, чао. Е, имаше и кола, която можех да си купя с предимство, защото се чакаше с години за тази екстра. Апартамент под наем ми позволиха. Но, това е. Както казват често мои набори спортисти от онова време: Родихме се късно за партизани и рано за спортисти“ (смее се).
Какъв беше вашият морален „допинг“ тогава?Какво ви даваше сили да продължите дори и в най-тежките моменти?
-А, допинг. Къде ти такива неща?Сега гледам, че на мода излязоха специални психолози, които ходят с отборите Ние не сме имали такива психолози. Най-големият психолог беше треньорът. Да знаеш душичката отвътре…Това е уникално нещо, дарба е. Той беше с нас и в радост, и в мъка. Беше ни повече от баща и почти като майка. Беше денонощно с нас. Даже повече време сме изкарвали с треньора по лагери в годината, отколкото със семейството си.
Кой беше най-трудният ви и неудобен съперник?
-А, имаше много неудобни. Удобните бяха малко (смее се). Но специално на Олимпиадата в Мюнхен най-тегаво ми беше срещу тайландеца Шризок Бантоу. На старта елиминирах венецуелеца Луис Контрерас. Във втория кръг се справих с аржентинеца Валтер Гомес с 4:1. На осминафиналите срещнах тайландеца. Бих го, но доста трудно. На полуфинала срещу нигериеца Исаак Даборе нямах никакви ядове – 5:0. В спор за титлата трябваше да се изправя срещу американеца „Шугър“ Рей Сайлс. Вижте, аз още преди да почне финалът, знаех, че посмъртно няма да спечеля. Предишния ден Георги Костадинов стана първият наш олимпийски шампион по бокс. Два шампиона от една Олимпиада щеше да ни е твърде много. На Щатите моят съперник им беше единственият финалист. А американецът наистина респектираше, най-малкото с ръста си от 182 см. Това е прекалено много за боксьор. Мачът започна лошо за мен. Сийлс ми удари дясно кроше и ме дръпна на клинч, след което ме свали с ляв. Аз играех на обезболяващи, чието действие стигаше само за загрявката. Ръката ме болеше ужасно, но след тоя номер на американеца всичко ми мина. Станах аз и го почнах. Тръгна да ми бяга по ринга, но успях да изравня точките. В началото на третия рунд вече съвсем бях полудял, исках да го смачкам за курвенския му номер и това е. Бях изцеден от напрежение, но успях два пъти да го сваля в нокдаун. Победата отвсякъде си я заслужих, но от реферите, тогава петима край ринга гласуваха, само двама се престрашиха в моя полза и отстъпих с 2:3.
Бил сте ощетен тук, но някога във вашата кариера губили ли сте по нареждане отгоре? Имам предвид най-вече битките с „братушките“.
-Не, не, при нас не е имало такива работи. Категорично! Играеш с руснак и да паднеш – не. Ами те ни биеха, какво да правим? След това почнахме да ги надвиваме. Първи го стори Гошо Костадинов. С Гошо бяхме „бойни другари”, в Мюнхен стана първи. Аз спечелих на полуфинал. Веднага след като наградиха Гошо, такъв рев му ударихме двамата в съблекалнята, че не могат да ни изкарат два часа (смее се). Падна ни пердето просто, изляхме си мъката по приятелски. Имахме разни проблеми преди Олимпиадата, даже ни изключиха с Гошо от спорта завинаги… После ни реабилитираха, а някои национали мислеха, че е станало по втория начин чрез партията и какво ли не, затова ни бъзикаха. Гошо в прав текст им викаше: „Пукнете от завист, само аз и Гелето ще вземем медали в Мюнхен”. Така и стана, и затова яко се наревахме в съблекалнята. И Гошо игра с обезболяващи инжекции на финала, с една ръка олимпийски шампион стана, дето има една дума. Неговото беше подвиг, голям боксьор. Но да се върна към вашия въпрос…След това Сашо Христов започна да ги бие „братушките“. Той беше душманин и на кубинците. Той от кубинец загуба няма. Появиха се после Сарафа (Серафим Тодоров -б.а.), Дидо (Даниел Петров – б.а.), абе – цяла плеяда велики боксьори от нашата школа. С всичките съм работил. Гордея се с тях.
Милен ДИМИТРОВ

Categories: Интервю, Спорт

Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/vitoshan/public_html/wp-content/themes/novomag-theme/includes/single/post-tags.php on line 4