Легендата на „Левски“ Пламен Николов: Не ме е страх от ЦСКА, а от Гриша Ганчев

Пламен Николов е един от най-големите защитници в историята на нашия футбол. Роден е на 24 юни 1957 година. До 1977 г. играе в родния “Спартак” (Плевен), а след това преминава в “Левски”. С екипа на “сините” рита до 1988 година и отново от 1990 до 1992 година. Записал е общо 296 мача и е вкарал 6 гола за “Левски”. Четири пъти е шампион (1979, 1984, 1985 и 1988). Носител на купата на България за 1979, 1982, 1984 и 1991 година. Има 55 мача в националния отбор. Играл е още за шведския “Браге” и белгийския “Антверпен”. Избран е за футболист № 1 в България за 1984 година. Бил е помощник-треньор в “Левски”, плевенския “Спартак”, “Локомотив” (ГО), “Олимпик” (Тетевен) и “Ботев” (Вр). От 2004 до 2009 г. е президент на родния “Спартак” (Пл). След това работи в школата на “Чавдар” (Етрополе). За кратко беше и спортно-технически директор на “Нефтохимик 1962” (Бургас). За последно работеше в детско-юношеската школа на „Левски“ като скаут. Беше освободен преди няколко месеца заради намаляване на бюджета в клуба.

Г-н Николов, здравейте! Къде ви намирам?
-Здравейте! В момента съм си на вилата край Правец. Почивам си.
-До преди няколко месеца бяхте на работа на „Герена“. Какво се случи?
-Да, бях на работа в скаутското звено. Обаче ни съкратиха с колегата Краси Чавдаров. На Константин Баждеков (финансов директор на клуба – б.р.) 500-600 лева му се видяха много пари и ни махна.
Не ви ли стана обидно от това отношение?
-Е, разбира се, че ми стана обидно. Но това е положението. Те и куп други колеги, заслужили футболисти и треньори, са на моя хал. Отърваха се от тях като ненужни вещи. Не мога да разбера каква е тази политика в „Левски“. Левскари, които са дали много за синята фланелка, дали са здравето си, сега да се чувстват унижени и обидени. Това нормално ли е, според вас? Малко хора знаят, че аз съм си рискувал живота си преди години за „Левски“. Имах сърдечни проблеми и въпреки това излизах и играех. През зимата съм се връщал от Швеция и вместо да си почивам съм се блъскал по преспи и калища… Когато сърцето ми се намираше в покой имаше някакво прескачане, когато беше под напрежение – се чувствах по-добре. И накрая какво получаваш? Един Баждеков да дойде и да ти каже: „Тръгвай си, вече не си ни нужен.“ Къде е бил той когато аз рискувах живота и сърцето си? Можеше да ми думне сърцето и край…Но да е жив и здрав човекът. На мен никой не може да ми вземе над 400-те мача за „Левски“, никой не може да ми отнеме и десетките титли, не може да ми вземе и любовта на хората. Това е най-ценното.
Сега близо ли сте до футбола?
-Близо съм до Люпко Петрович (смее се). Почти непрекъснато сме заедно. Гледаме мачове, коментираме, и така…
„Левски“ вече приключи евроучастието си. Отново го направи рано-рано по традиция от последните сезони…
-Вижте, срещу „Марибор“ „сините“ се представиха много добре. Може би само малко късмет и класа не му достигнаха, за да елиминира словенците. Видях един преобразен „Левски“. Момчетата дадоха това, което можаха на този етап. Това събуждане, което постигна Петрович, не може да се отрече. Чест прави и на човека, който го доведе. За два месеца тимът се преобрази и то със същите футболисти, които бяха и преди. На реванша стана и нещо, което вече не си спомням от колко години не беше ставало – „Герена“ се напълни. Това говори, че имаме един невероятен професионалист начело на „Левски“. Жалко, че късметът ни изневери, а този живот ти трябва и късмет понякога. Иначе допуснаха грешки, безгрешни отбори няма. Факт е, че създадоха 7-8 чисти положения, не ги реализираха. Гостите едва ли не случайно ни вкараха гола и ни елиминираха. Личи си, че ни липсват поне три нови попълнения. Трябва ни разиграващ халф, както и опитен реализатор.
Нека кажем няколко думи и за останалите ни евроучастници. Два от тях вече са аут – „Славия“ и „Берое“…
-„Белите“ отпаднаха достойно от по-опитния полски „Заглембе“. „Славия“ имат опитен треньор, показват възход. В клуба се работи правилно, налагат се собствени кадри, не робуват на чужденци. Според мен именно това е правилният път пред родните клубове. Трябваше тозди процес да започне още отпреди 15 години. Обърнахме гръб на собствените си деца, взимахме куп некадърници от чужбина и заради това и националния тим ни е на това дередже.
Повече като че ли се очакваше от „Берое“?
-Да, не може да отпадаш от едни финландци, които допреди десетина години ги нямаше никакви на футболната карта. Ние, навремето ги разбивахме с по 10 гола разлика. Това е смешно. Подибни поражения като това от ХИК Хелзинки ни показват, че българският футбол е в критично състояние. Пак стигаме дотам, че нямаме млади футболисти, които да излизат. Дотам сме затлачили нещата в детско-юношеските школи…
Така стигаме и до представянето на „Лудогорец“. Изненада ли ви ремито 2:2 в Разград в първата срещу с „Цървена звезда“?
-Нищо, че няма много-много българи в „Лудогорец“, си има и традиции. За съжаление тя е негативна за нас този път. Спомням си, че винаги сме играли много трудно срещу сръбски отбори. Очаквах много тежък мач, жалко че не взеха победата у дома. Но нищо не е загубено. „Лудогорец“ разполага с доста класни футболисти, от години си имат и изграден стил на игра. В Белград, ако треньорът Гошо Дерменджиев подходи тактически правилно, мисля, че ще успеят да бият с 1:0. Макар че на „Мала Маракана“ ги чака истински ад, стадионът ще бъде претъпкан от фанатизирани навиячи, но какво от това? За разградския отбор е добре, че играят на чужд терен, на контраатаки. Разполагат с изключително технични и бързи футболисти, на които този маниер на игра им импонира.
Учуди ли ви това, че повечето експерти сочеха „Лудогорец“ за фаворит в сблъсъка?
-О, не зная кой може да посочи нашият тим за фаворит. Даже ми се струва смешно. Тук говорим за „Цървена звезда“ все пак…Това е европейски шампион, това е балкански гранд. Ще видите сега какво ще става в Белград.
Клубът от Разград налага обаче съвсем различна политика от адмирираната от вас. Там се залага предимно на скъпоплатени чужденци, а българите в титулярния състав са цифром и словом само трима…
-Е, така са решили хората, така правят. От колко години вече е така…Виждате, че им носи успехи тази политика. Ами нека да има и такъв отбор – само от чужденци. След като така е решил собственикът, какво да направим?
Сигурно сте чули информациите, че Люпко е бил временен вариант за поста в „Левски“…
-Да, четох подобни глупости и ми стана тъпо и обидно. Защо ще обиждат Люпко? Та той е легенда и то истинска, а не от тези – измислените. Контактувам ежедневно с него и мога да ви кажа, че той гледа с насмешка на подобни писания. Той казва: „Аз съм дошъл да си свърша работата.“ Чудя се как може да си го помислят въобще това нещо отговорните фактори на „Герена“. Люпко доведе почти сам над 15000 души на стадиона- Кога това се е случвало повече от два пъти в последните 7 години? Сещам се само за два случая – при мачовете с „Лудогорец“ и „Славия“ през 2013 г. Сега тези, младите треньори около него (Елин Топузаков и Асен Букарев – б.р.) могат само да се учат покрай него.
Говори се усилено за някакви нови собственици на „Левски“…
-Да, и аз чувам това, което и вие. Разбрах, че Спас Русев щял да има повече ръководещи функции. Говори се и за неговата дясна ръка Михаил Михайлов, който щял да са заеме с оперативната ежедневна работа в клуба. Не знам. Не ги познавам лично двамата, но това няма значение. За мен обаче най-логичният ход на ръководството би бил да върнат Наско Сираков. Наско е човекът, който може да върне триумфите на „Герена“.
Много ме подразни скандалът, който провокира перуанецът Хеан Деа с Люпко Петрович след последния съдийски сигнал на мача с „Марибор“. Как ще коментирате това?
-Абе, не го знам този смешко, перуанец ли е, какъв е, Деа ли е, Меа ли е…Простак пълен! Пълна простотия направи. Не може да отиваш в чужда държава и да ми се правиш на…Не зная. Айде, да го видим какъв е този юнак. Не може да постъпва така. Има си треньор, той решава. Мисля си, че този все пак твърде тънко мина метър и се отърва да не го изгонят, въпреки че заслужаваше.
По ваше време подобни простъпки бяха ли възможни? Ако това го беше направил някой играч срещу Васил Методиев или срещу Добромир Жечев щеше ли да му се размине?
-Първо, нямаше такъв, който да смее да го направи. Второ, ние всички имахме огромен респект към треньорите. Тяхната дума беше закон за нас. Дори да си недоволен от това, че си останал на пейката или от нещо друго, си траеш. Как ще посмееш ти да опонираш на треньора? Дори не можеше да си го помислиш. Имаше ред, имаше дисциплина и затова и имаше бляскави победи.
Кой беше първият ви треньор?
-В Плевен започнах при треньора Вачко Маринов. Бях 8-годишен. Записах се и така тръгнаха нещата. На стадиона ме заведе дядо ми.
Той бил ли е футболист?
-Не. Имам чувството, че съм проходил с топка в краката. По-големият ми брат ме запали по играта, но после се раздели рано с футбола, а аз му останах верен.
Как започна кариерата ви на “Герена”?
-Аз извадих късмет, че още в първото си вечно дерби вкарах гол на ЦСКА. Получи се красиво изпълнение, защото прехвърлих топката над главата на Гошо Димитров-Джеки, и прокарах топката покрай вратаря Данчо Филипов, Бог да го прости! От този мач нататък захапах здраво и не излязох от титулярния състав.
Говорите за мача от 29 октомври 1977 г., нали?
-Да, размазахме цесекарите с 4:1. Данчо Йорданов – Пиката, вкара два гола, четвъртото попадение беше дело на Ангел Станков. Страшен мач за нас!
-Кога си купихте първата кола?
-Още в Плевен си карах “Рено 10”. Тогава бяха модерни. След като дойдох в столицата и станахме шампиони ни уредиха с Руси Гочев и Бранко Кочев да си вземем по една “Жигула”. Иван Славков – Батето, ни помогна да ги купим без ред и това е. След първата титла аз още бях войник. Повишиха ме за награда в старшина школник.
Докога ще продължи „синята“ суша откъм трофеи? Дори най-запалените фенове сякаш се примириха с неуспехите. Видяхме, че през миналият сезон дори това второ място в шампионата се прие едва ли не като огромен успех…
-Никога не сме се радвали на второ място, ама никога! Станахме едни средняци. Да се знае, че не може да има друга цел пред „Левски“ освен шампионската титла. Сега, ако говорим реално, мястото ни е в челната тройка. Много трудно можем да се преборим с „Лудогорец“. Победоносният манталитет и дух лека-полека гледам, че се завръщат на „Герена“. Назначаването на моя приятел и бивш съотборник Ники Илиев на висок пост в клуба е положителен знак. Мястото на левскарите е в „Левски“, на цесекарите в ЦСКА и т.н. И стига с това примиренчество! Не можеш да отиваш в един Марибор и да си се предал предварително. Много ми хареса това, което каза Ники преди първата среща със словенците. Той припомни какво е било преди 33 години, преди нашите мачове с „Щутгарт“ навремето. Каза: „Срещу германския гранд излязохме 8 юноши и само трима по-възрастни – Пламен Николов, Пламен Цветков и Мишо Вълчев…И това не ни пречеше да имаме самочувствие с покритие.“ Така беше. Това беше истината. Я ми кажете сега колко от юношите са готови да излязат срещу страшилище като шампиона на Германия? Май няма такива или поне аз не се сещам.
През 1983 г. и 1984 г. вие сте най-опитният в онзи велик тим на „Левски“ (само Мишо Вълчев е по-възрастен,роден е 1956 г. – б.р.) . Покрай вас израстна едно страхотно силно поколение, родени през 1962, 1963 и 1964 г. На вас по-лесно ли ви беше да играете с тях?
-Не, на тях им беше по-лесно да играят покрай нас (смее се).
Как се елиминира шампионът на Германия?
-С класа и с голямо желание. С пълно раздаване, иначе е невъзможно. И с помощта на една велика публика, каквато винаги е била левскарската. Обстановката беше фантастична. Няма как да забравя тези емоции. Бях и капитан на отбора. Още си пазя вкъщи флагчето, което си разменихме с капитана на „Щутгарт“.
Не се ли респектирахте от съперника?
-А, изобщо не ни пукаше. Стадионът ни беше претъпкан, сигурно имаше поне 70 000 души. Спомням си запалените от вестници “факли” на победата след гола на Мишо Вълчев. Ех, прекрасни мигове бяха (въздиша). За съжаление това време отмина. Сега агитката изобщо не си спомня за нас и това, което сме направили. Феновете не ни помнят.
Сега сякаш изчезнаха вече истинските мъжкари, големите биткаджии на терена, какъвто бяхте и вие…
-Да, може би има такова нещо, за съжаление. Не мога да разбера на какво се дължи това. То и животът доста се промени, поколенията са други. Всичко е различно от това, което беше. Явно и характерите на хората се менят. Аз ще ви призная, че често с мои колеги от „Левски“ преди мач с ЦСКА не сме спали от напрежение. Трепериш от предстартова треска. Чакаш мача, броиш часовете, броиш после и минутите до първия съдийски сигнал, до излизането от тунела (вълнува се). След края пък от преумора не можеш една дума да кажеш. Невероятно усещане, което не всеки футболист има честта да изпита. Еуфорията след победа, сълзите от щастие, покрусата след загуба дори…Тези моменти сега ми липсват, но времето няма как да се върне назад. Сега не зная какво мислят младите…Но като ги гледам май си спинкат спокойно. Нямат проблеми. После си влизат в лъскавата количка и отиват на дискотека…Поне да играеха нещо…
Вие кога си купихте първата кола?
-Още в Плевен си карах “Рено 10”. Тогава бяха модерни. След като дойдох в столицата и станахме шампиони ни уредиха с Руси Гочев и Бранко Кочев да си вземем по една “Жигула”. Иван Славков – Батето, ни помогна да ги купим без ред и това е. След първата титла аз още бях войник. Повишиха ме за награда в старшина школник.
Кои бяха вашите идоли като футболист?
-Над всички беше Гунди. Нормално е. После идват Павката Панов и Кирил Ивков, които бях гледал като дете. От чуждите звезди най-много ми харесваха Мишел Платини и Клаудио Джентиле.
-Вечното дерби се завръща в елита. Как ще коментирате случващото се в ЦСКА?
-Да ви кажа, мен от ЦСКА не ме е страх. Страх ме е от Гриша Ганчев. Защото го познавам отлично и знам какво може. Той е много напред във футбола. Иначе няма две мнения по въпроса: трябва да има ЦСКА. Силен ЦСКА и силен „Левски“ ще доведат и до силен национален отбор. Виждате „Лудогорец“, да, силен тим, но от всичките им звезди можем да ползваме само 3-4. Само си представете колко потенциал има в двата гранда, колко добри попълнения могат да дадат те за националния отбор и колко престижен ще стане поста селекционер.
Не мога да не ви попитам и за може би най-голямото разочарование във вашата кариера – проваления трансфер в „Порто“ през 1985 г….
-Е, всички журналисти ме питате за това (смее се). Така е било писано, така е станало. Какво да правим? Не стана, но пък ако бях отишъл в Португалия, може би пък нещо друго лошо е щяло да ми се случи. Кой знае?
Къде бяхте, когато научихте за наказанието?
-Обикновено съобщаваха по радиото в такива случаи. Не си спомням къде се намирах, само помня, че останах като гръмнат. На 28 години се опитаха да ме ликвидират от футбола. Чух следното: “За грубо нарушаване на социалистическия морал и за проявено хулиганство се изключват от редовете на физкултурното движение…”Аз бях подготвен вътрешно, защото още същата вечер се знаеше, че ще хвърчат глави. Където и да съм бил, важното е, че изпуснахме заедно с Емо Спасов невероятна възможност да преминем в “Порто”. Имах предварителен договор с “драконите”, всичко беше уредено, обаче ми се разгони фамилията с тази санкция. Бях изхвърлен доживот от футбола. Заедно със Спасов ни забраниха да излизаме в чужбина. Спряха ни отвсякъде. Нормално е да съжалявам. Все пак става дума за европейски гранд. Връзката с португалците направи мениджърът Лусидио Рибейро. Две години по-късно “Порто” би “Байерн” с 2:1 на финала за КЕШ и стана европейски шампион. Спомняш си сигурно фамозният гол с пета на алжиреца Рабах Маджер, бразилците Жуари и Касагранде, голмайсторът Фернандо Гомеш… Играта на “Порто” беше наречена “Химн на футбола”. Ако бяха ни позволили да играем в тима на Артур Жорже това щеше да е един от първите значими трансфери на българин в голям клуб. Ние щяхме да станем първите българи, носители на КЕШ, но така ни било писано.
А колко пари даваха от “Порто”?
-Не помня, може би стотина хиляди долара. Навремето това беше сериозна сума.
Къде изтърпяхте наказанието си?
-(Въздиша тежко) Не искам да се връщам към тези кошмарни месеци на 1985 г. Не ни разрешаваха да тренираме. Третираха ни едва ли не като някакви престъпници. Бях студент във ВИФ, дори и от следването искаха да ни изключат. Тренирах скришом и инкогнито. Тичах на “Герена” редом до моите съотборници от “Левски”. Щом дойдеше някой наблюдател от БФС, бързо се скривах отстрани. Правех се на работник по подръжката, иначе щеше да го отнесе клубът. Като си тръгнеше “каскетът”, така им викахме на тия, пак влезна на терена (смее се). Нормално е да се постреснеш. Един неприятен спомен от миналото.
Все още ли сте обиден на Иван Вуцов за това, че не помогна да ви амнистират по-рано, както стори с Боби Михайлов и Наско Сираков?
-Е, да, те играха на Световното първенство в Мексико, а аз и Емо Спасов – не. Но не съм му обиден на Вуцата. Аз по същото време заминах да играя в Швеция и кариерата ми се разви по добър начин. Доста годинки изкарах в „Браге“. Може би по-добре даже за мен стана, че не заминах за Мондиала в Мексико.
Отборът от началото и средата на 80-те години на ХХ век ли е най-силният в последните 4 десетилетия в историята на “Левски”?
-Разбира се. През 1984 г. спечелихме требъл – взехме и трите купи – шампионска титла, Купа на Съветската армия и Купа на НРБ. Тогава даже излезе един култов лаф, че лекарите искали да ми присадят трета ръка, за да мога да вдигам и трите купи (смее се). Хубави спомени.
И до днес част от “червената” България е убедена, че немският съдия Дитер Паули ви е подпрял в онзи прочут сблъсък на 3 юни 1984 г.
-Бихме с 3:1 и грабнахме всички купи в един сезон. Защо да ни е подпрял човекът? Абе, нека си говорят, каквото искат. Паули, Маули…Битият си е бит, продължението го знаеш. Така им отговарям на цесекарите. Ако са толкова честни “червените” журналисти могат ли да не ми дадат нито една точка за Футболист на годината? За да си №1 трябва да си играл на ниво през цялата година. Аз например никога не съм си избирал мачовете. За Купата на България дори в първите кръгове, когато срещахме по-слабите съперници, се хвърлях така, както срещу ЦСКА. Може би и това даде отражение. Тези години, в този период ги бихме седем пъти подред. Нали по тази логика трябва да хванем и другите съдии? Именно тази победна серия беше причината да се опитат да ни спрат и то от най-високото място. Идеята на тези душмани беше да се разформирова „Левски“, да му сменят името и така…Защото вижте само какъв състав бяхме, тези младите момчета бяха точно в началото на своята кариера. Те не тичаха, те летяха във футбола. А бяха само на по 20-22 години тогава. Можеха да дадат и още много на нашия футбол, не че и така не дадоха, но…Представяте ли си този отбор да се беше задържал само още 1-2 години? Чудеса щяха да постигнат, чудеса! На някои обаче не им изнасяше тази „синя“ доминация да продължи. Това ги изплаши. Полетът просто им беше спрян, крилете им бяха прекършени.Сториха го най-вече едни отговорни другари от ЦК на БКП.
Кого визирате?
-Ами, всички ги знаят – Милко Балев, Добри Джуров и т.н.
Наскоро четох едно изказване на Калин Балев – сина на Милко. Той твърдеше, че баща му никога не е помагал на ЦСКА…
-Моля, не е помагал ли? Е, глупости…Как може да се говори такова нещо? Бай Милко плашеше съдии горе по трибуните, заканваше им се, караше им се…Не че е лошо, че им е полагал. „Левски“ също е имал рефери, които са му помагали. Това е съвсем нормално. Лошо обаче е, когато се прави по такъв грозен начин.

Радва се на внуци, жена му е бивша гимнастичка
Навремето, когато играеха още Гунди и Сашо Костов, имаше традиция футболистите да си взимат за жени балерини. После на мода излязоха гимнастичките. Съпругата на Пламен Николов обаче е лекоатлетка. „Аз изневерих на традицията и не съжалявам за това (смее се). Радвам се и на две внучета – Пламен и Виктория. Щастлив съм, в семейството всичко е наред. Единствената ми болка е отношението, което получих от хора в „Левски“. Това е лошото. Всичко друго се оправя, реалист е бившият национал. – Може ли да очакваме скоро и нов Пламен Николов в националния тим? Не, не мисля. Детето не се вълнува от футбол. Влечат го повече електронните игри. Няма амбиции. По-добре е да учи нещо. Съвременната младеж, съвременните подрастващи, не гледат да си играят на улицата, а да се заврат вкъщи с компютъра. Това е една от големите трагедии на съвременността. Няма дете, което да не е завряло в таблета, в телефона и то по цял ден. От друга страна пък малките имат информация, която ние, на техните години, преди не можехме да получим. Не знам дали е за добро или за лошо, но е факт, че не се движат децата. Как искаме да са здрави?“
Милен ДИМИТРОВ
Снимка: Иван Григоров/БЛИЦ