Когато медиите скочат от шестия етаж

Когато медиите скочат от шестия етаж

Новината, че 21-годишната състезателка по художествена гимнастика Цветелина Стоянова е приета по спешност след падане от шестия етаж, измести от сутрешни блокове, новинарски емисии и първи страници сензационното разкритие, че в 6 от 16 майонези няма яйца.

МВР без време каза, че става дума за опит за самоубийство, удостоени дейци на художествената гимнастика лансираха своята версия за случилото се, медиите се включваха от местопроизшествието, докладваха в детайли за състоянието на пострадалото момиче и травмите й (като често информацията, идваща от “източници от Пирогов”, си противоречеше с предходната), предполагаха какво е било здравословното й състояние преди инцидента, започнаха да изнасят данни за евентуалните причини и още по-тежко – да се измислят нови.

Бруталното навлизане в личния живот на младото момиче и спекулациите около инцидента преминаха отвъд стандартите на журналистическата етика:

2.3.1. Уважаваме неприкосновеността на личния живот на всеки;

2.3.3. Няма да засилваме мъката на хората, попаднали в беда или пострадали от престъпление, и ще съобщаваме такива информации със съчувствие и сдържаност;

2.3.4. Ще уважаваме желанието на хората да не бъдат безпокоени в скръбта си;

2.3.5. Само особено важен обществен интерес може да оправдае намесата на медиите в личния и семейния живот;

2.8.1. При съобщаване за самоубийства, ще избягваме да огласяваме подробности за начина, по който са извършени, за да ограничим риска от подражание.

И без да цитираме Етичния кодекс на медиите, агресивното отразяване на темата за пореден път е проблемно, защото:

Първо. Хищническото ровене нанася тежки травми на тези, които са пострадали най-много от инцидента – момичето и нейните близки

Представете си как днес най-близките й, за които има едно единствено важно нещо – тя да се оправи, са информирани от сутрешни блокове и публикации за трагедията им.

Още повече – представете си как след няколко дни, пострадалото момиче прочете десетките публикации, които анализират личния й живот и лансират хипотези за причините, поради които е посегнала на живота си… Как ще трябва да погледне в очите приятелите, съседите, съотборничките с мисълта, че всички са прочели за личния й живот?

Второ. Напоителното отразяване на случая, както го виждаме от два дни, не е оправдано и от обществения интерес

Склоняването към самоубийство е престъпление от общ характер. Единствено разследващите и прокуратурата имат мандат да разследват дали пострадалия е бил склонен да посегне на живота си.

Разбира се, ако медиите се съмняват, че разследването е неефективно, и още повече, че се прикриват факти, задължително трябва да влязат в ролята на обществен страж. Но това няма как да бъде ясно в часовете и дните след инцидента.

Трето. Доказано е, че необузданото отразяване на самоубийства може да предизвика подражание

Има десетки източници на етични правила как се отразяват самоубийства – да не се съобщават детайли за начина на самоубийство, да не се използват драматични заглавия, историята да не се слага на челно място, да се избягва публикуване на снимки (още по-малко цели галерии) на млади хора, посегнали към живота си, да не се спекулира с причините за самоубийството.

Защото в крайна сметка идеята на медиите е да помагат, а ако не могат – да не вредят и да не причиняват болка.
Росен Босев, в. “Дневник”

About Author