Петър Хубчев: Трифон беше уникален футболист и човек

Петър Хубчев коментира състоянието, в което се намира българския футбол. Специалистът говори за предаването „Код спорт“ по TV+.

– За първи път от години си в малко по-дълга почивка. Как ти се отразява?

– Ако трябва да бъда честен, добре. Около месец е т.нар. почивка. По-голямата част от времето прекарах в Германия при семейството ми и от десетина дни съм в България във връзка с мача, който направихме със Стоичков. При всички положения се отразява добре след доста години с малко повече напрежение.

– В работата ти с медиите си избрал системата на Чики Бегиристайн и Пеп Гуардиола – говориш само на пресконференции, не даваш персонални интервюта. Благодарим ти, че за нас се съгласи да го направиш, но каква е причината за това решение?

– Ще се опитам да кажа нещата така, както ги чувствам и разбирам, с риск да обида някой или да има несъгласни, но това е мое лично виждане и разбиране. Смятам, че на т.нар. пресконференции, особено тези преди мачовете, ще бъде голяма глупост и много наивно, ако някой треньор изпадне в подробности как подготвя отбора или как ще играе след един или два дни. Нещото, което ме кара да не се появявам в България или казано направо да бягам от тези неща, е некоректното отношение на журналисти, на медии, особено спортните, към даден треньор, към даден отбор. Според мен всичко е повече на лични симпатии, на клубни пристрастия или принадлежности или пък във връзка с това коя медия на кой собственик е. Смятам, че доста от нещата са некоректни и предпочитам да си ги държа за мен или да правя така, както аз смятам, че е правилно.

– Четири години работи в „Берое”, което за България е като рекорд. Имаш ли равносметка? Това е почти като Ги Ру, който прекара 30 години в „Оксер”…

– Почти, да. (смее се) Този месец може би остана малко повече време да се замисли човек какво е направил в последно време. Мисля, че като цяло за мен работата беше абсолютно удоволствие. Хората, които ръководеха футбола по времето, когато аз бях там, са абсолютно коректни към спортно-техническото ръководство. Не се бъркат в работата, предоставят за възможностите на България доста добри условия, доста търпеливи са. Те го показаха не само с мен, а и с предишните треньори. Резултатите, които се постигнаха с отбор като „Берое” за мен са много значими в моята кариера, защото много добре знам с какъв труд са постигнати, какво ми е коствало на мен и най-вече на футболистите, които са минали през тези четири години в „Берое”. Колко труд са положили, за да постигнем за мен доста големи успехи.

– Какво още можеше да постигнеш и не съжаляваш ли  за нещо от този престой?

– Е, при всички положения е можело повече да се постигне. Ще бъде много голяма грешка, ако кажа: „Направил съм всичко перфектно. Грешки не съм допуснал и това е върхът”. Сигурно някъде съм направил и грешки. Даже някои от тях си ги виждам или ги видях малко по-късно. Като цяло съм доволен от работата си, колкото и нескромно да е това.

– Въпреки очевидните успехи, имаше и проблеми с малка група фенове. Дори един-два пъти си изтърва нервите, което за теб си е произшествие, знаейки какво е твоето спокойствие. Говори ли ти се на тази тема?

– Говори ми се. С предварителната уговорка, че щом съм дошъл при вас, няма неудобни въпроси. Можем за всичко да си говорим. Ще го кажа така, както го чувствам, с риск да обида някой или пък някой да не се съгласи. Но това е мое мнение и на тези години трудно някой ще ми промени вижданията за методите на работа, за отношението ми към дадени хора, към приятели или неприятели. Трудно ще стане, но не ми пречи и сега да споделя нещата – така, както ги чувствам. За малката групичка фенове? За мен тя наистина е много малка. Според мен пак малко по-голям шум се вдигна от необходимото, тъй като във футбола това се случва доста често и то с много по-големи имена и като футболисти, и като треньори. Този конфликт беше на базата на това, че аз исках да защитя две момчета от отбора, които в определен период не бяха доста добре приети от феновете и бяха нарочени за виновници, за хора, които не стават. Аз обаче смятам, а и те с действията си след това, доказаха, че са истински хора, истински футболисти, разбира се според възможностите си. Тук е момента да кажа, че на базата на предишни успехи с „Берое”, като че ли очакванията много бързо се вдигнаха във феновете и искаха много бързо да направим следващия скок, а този скок беше да се борим за шампионската титла с отбори, които в този момент превъзхождаха „Берое” в много компоненти. Позволих си да защитя тези момчета и да вляза в пререкание с тези хора. Но казвам съвсем честно, че аз не съжалявам за това и ако има друг такъв случай, бих го направил отново. Даже бих реагирал още по-твърдо, защото за себе си съм прав. Всеки ден бях с тези момчета, понякога и по два пъти и знам какви неща са преживели, каква дисциплина са спазвали и всеки според възможностите си, се е раздавал, за да направим този отбор и да постигнем тези успехи.

– Липсва ли му реализъм на българския футбол?

– Само на българския футбол ли? Въобще на българския политик или на много от хората, които са на постове, на които би трябвало да са реалисти, им липсва. Не знам, може би е на базата на това, че всеки иска да постигне някакви успехи много бързо. Във футбола специално трябва да имаш две до три години някакъв план, за да изградиш нещо. Тогава можем да кажем: „провалил си се” или „успял си”. Твърдо съм на мнение, че ние не сме реалисти. Ще дам един пример в тази връзка. В мач от Лига Европа или в Шампионска лига, или на националния отбор, ние подхождаме едва ли не с пренебрежение към много от противниците. Ако се върнем доста назад във времето, мисля че нямаме това право. Би трябвало да приемаме всеки един съперник достатъчно сериозно и ако можем да побеждаваме във всеки мач.

– Не трябва да забравяме, че България има победа само на едно световно първенство с вашето поколение. Другите световни първенства, на които сме участвали, нямаме победи.

– Това са ваши констатации и точно това потвърждават. Нямаме право да бъдем чак толкова надменни и да очакваме чак толкова много.

– Работи ли ти се още в България или ще търсиш предизвикателство в чужбина?

– Професията е такава, че може да те отведе навсякъде. Мисля, че полека-лека в България вече има няколко места, на които ако ръководителите проумеят за какво точно става въпрос, може да се работи и то доста спокойно и при супер условия. Имам предвид тренировъчни терени, пособия, материали. Ако това стане, мисля, че в скоро време ще имаме три-четири-пет силни отбора в България.

– Не си ли се замислял за друга професия освен треньорската? Например спортен директор или мениджър…

– Замисял съм се много често. Доста от нещата започнах да ги попивам към края на кариерата ми от Феликс Магат, а неговата кариера е точно такава. Тя е минала, след като спира с футбола, съвсем за кратко и през спортен директор, след това вече става и треньор. В Англия тези две длъжности са обединени и нещата също се получават доста добре. Но съдбата реши така, че съвсем за кратко бях малко като спортен директор в „Берое” и точно тогава започна изграждането на детско-юношеската школа, на базата. Като че ли повече с това се занимавахме, отколкото с чистите неща, с които трябва да се занимава един спортен директор. Минавало ми е и това през главата.

– Амбиции за поста селекционер на националния отбор имаш ли? Ти работи с Пламен Марков при единственото класиране на голям форум през новия век – Евро 2004, после беше в щаба на Христо Стоичков.

– От доста време следя изказванията и мислите особено на хора, които са важни според мен за българския футбол, треньори и специалисти, но „специалисти” с доста уговорки. На последните няколко треньора едно от традиционните им изказвания е, че е чест да бъдеш треньор на националния отбор на страната си. Според мен това наистина е така. Това е може би най-високата позиция в треньорството в дадена страна, но честно казано не съм се замислял досега за това нещо.

– Малцина от вашето поколение станаха треньори. Защо?

– Малко ще ми е трудно да отговоря за всички, но лично аз още като започвах да играя футбол, съм си представял как ще бъда треньор. Не винаги човек следва мечтите си. Може би са намерили поприще за развитие на друго място. Наистина са малко, но няма гаранция, че си постигнал дадени успехи като футболист и автоматично това се пренася в треньорството. Мисля, че тук ние не го разбираме съвсем. Едва ли не чакаме някакъв бонус, който сме имали като футболисти, но едното няма нищо общо с другото. При всички положения ще ти даде някакъв бонус – повече търпение от страна на хората, малко повече уважение, но от само себе си няма да те тласне и да ти даде успехите. Ще трябва да положиш същия труд, който си положил като футболист, за да стигнеш до тези успехи.

– Беше част от грандиозния бенефис на Христо Стоичков. Нахлуха ли спомени у теб като видя пълния стадион „Васил Левски”?

– С риск да повторя някои от мненията на хората, които присъстваха, ще кажа това, което сърцето чувства. Краси Балъков мисля, че го каза. Наистина като излезеш от тунела и видиш тези 40 хиляди, забравяш всичко – болки, на колко години си, за какво си тук и се чувстваш част от нещо велико. Според много от най-великите хора във футбола, публиката прави този спорт толкова интересен за всички. Да излезеш от тунела и в този дъжд да видиш 40 хиляди…Не си спомням откога „Васил Левски” не е бил пълен за футболен мач така, както беше на този празник. Чувствахме нещо, което от доста време бяхме забравили. Едно е да бъдеш треньор или ръководител на трибуната пред такава публика, а съвсем друго – като футболист да излезеш на терена. Всички тези хора, които бяха дошли да уважат Стоичков, беше нещо невероятно. Настроението в съблекалнята бе уникално. Още веднъж се доказа, че големите футболисти, са и големи хора.

– Тук е моментът да споменем Трифон Иванов. Ти беше десетилетия заедно с него на терена. Споделял си ни как ти е казвал: „този го пази ти, аз отивам да вкарвам голове”.

– Като име ясно, че Йохан Кройф е величина, но единственото нещо, което натъжи за момент моето присъствие тук беше, когато се отдаде почит на Трифон. Трябва наистина да си абсолютен идиот или човек, който няма мозък в главата, за да не почувстваш нещо. След това имах възможност да говоря с много хора. Много от тях казаха, че са плакали кой вкъщи, кой на стадиона. Наистина като че ли нещо ти засяда на гърлото и като си спомниш много от нещата, особено пък този отбор от 94-а какви неща сме преживели заедно, много тъжно става, но такава е съдбата, не може нищо да се направи. Уникален футболист, но два пъти повече човек. А пък за нещата, които заедно сме преживяли с него, не само аз, но и всички, тонове могат да се напишат. Голямо сърце! Може би това голямо сърце не издържа, но той беше уникален човек.

– Вашето поколение от 90-те години сякаш е извадено от контекста на българския футбол. Каква бе тайната на успеха?

– Говорим пак за това т.нар. „златно поколение”. Лично мое мнение е, че тогава всички или поне 15-16 човека от този отбор играеха в чужбина, и играеха постоянно. Запазихме се от контузии, ако изключим Любо Пенев на финалите. Бяхме в добра спортна форма. Като че ли човешкото присъстваше много повече от последните 20 години. Христо Стоичков с това ще го запомня с това – заразяваше всички останали с този хъс. Какво ли не е изговорено за спортната му злоба, за хъса му, за „кучешкото”… Не само той, имаше и други хора, които бяха лидери в отборите си, знаеха работата си и я вършеха на 100%. Отборът беше така структуриран, че имаше много големи имена, много големи звезди и хора, които вършеха „черната” работа. Тези „черноработници” обаче за мен са много важни било то в клубен отбор или в национален. Тогава всичко пасна много добре. Моментът беше уцелен да се съберат няколко големите характера плюс футболните качества на 10-15 човека в един силен национален отбор.

– Ти не си по шумотевицата и по големите приказки, но винаги си бил лидер. Още в „Осъм” (Ловеч) носеше капитанската лента, след това също в „Левски”, в „Айнтрахт” (Франкфурт), ако не се лъжа и в „Хамбургер”, макар и за не дълъг период. Може ли да си лидер без публичност?

– Ако вие преценявате, че в спортната ми кариера съм бил някакъв лидер в отборите, сигурно, да. Но за големите лидери като че ли важна е и позицията на терена. А моята не предразполагаше такива неща. Трябваше да има ред, особено пред вратата и съм се стремял към това. В живота не бих казал, че съм лидер. Стремял съм се да стоя настрана както от журналистическите шумотевици, така и от чисто светските. Чак такъв голям лидер не се виждам.

– Не си избягвал много журналистическите шумотевици, защото Йордан Лечков ни е разказвал една история „объркани в превода”…

– Тя не е объркана в превода. Лечков да не ви я разказва така, защото нямаше никакво объркване. Той я разказва, както на него му е изгодно. Истинската версия е следната. Бях около два месеца в този отбор. Беше трудно да комуникирам в чужда страна. Имаше един период, в който отборът не вървеше много добре. Един журналист помоли мениджъра, който тогава ни представляваше – българин, да направи едно интервю с другия българин, тъй като Лечков си беше извоювал статута на абсолютна звезда. Може би тези две години в „Хамбургер” бяха най-силните в кариерата му. Това съм го чувал и от треньорите – Бено Мьолман и Феликс Магат. Може би за тях беше по-интересно да чуят мнението на съвсем нов човек в отбора. Направихме среща с този журналист, обаче мениджърът не знам по какви причини не дойде и се появи Йордан Лечков като преводач. Журналистът говори нещо на немски, задава ми въпрос, Лечков ми го превежда . Аз казвам две изречения, а той след това около пет-шест минути си отговаря на този въпрос. Тогава мислех, че при немския трябва повече думи да се използват, за да отговориш. На другия ден се обажда мениджърът и казва: ”Абе, ти нормален човек ли си? Знаеш ли къде се намираш?”. Останах учуден. Каза ми да отида и да купя „Билд Цайтунг” – най-тиражният вестник в Европа. С дебели букви пишеше: „Българите критикуват”. След това като ми преведе интервюто, се оказа, че ние сме критикували всички – колеги, треньори…Видяхме се с Лечков на тренировката. Викам: „Какво става, бе?”. А той – „Нищо. Каквото съм мислел, съм го казал”. Вие по-добре го познавате. Той е човек, който дори и грешно да му е мнението, няма да приеме правилното. Държи на неговото мнение. Това също е силен характер.

– България изигра ред големи мачове през 90-те, но кой беше най-трудният през очите на защитата, в която бяхте заедно с Трифон Иванов?

– Винаги ми е било трудно да играя срещу нападатели, които са с малък ръст, но с много здрава мускулатура, защото сменят посоката много рязко и са много бързи. Винаги съм изпитвал големи трудности. Не знам защо, но мачът с Аржентина, който ние спечелихме с 2:0, имах няколко много трудни моменти в този двубой. Може би напрежението тогава беше изключително. Доста хора говорят за другия мач, който играхме 95-96-а с Германия и направихме обрат от 0:2 до 3:2. Според мен не беше толкова труден. Беше повече мач на емоции. Но срещата с Аржентина лично в моето съзнание, на позицията, на която играх, го почувствах като един от доста трудните мачове. Не ми се говори въобще за предишния двубой с Нигерия. Там нямаше трудно, въобще нямаше и мач.

– Най-силният нападател, срещу когото си играл – в Бундеслигата, с националния отбор?

– Както казах, срещу тези хора с малко нестандартен ръст винаги съм изпитвал трудност, но като име не знам.

– Някои от шведите може би?

– Може би. Забравих им имената вече.

– Какво в мисленето на т.нар. футболни хора у нас не е наред? Какво би променил, ако имаше възможност да го сториш?

– Много от нещата не са наред. Те самите го знаят най-добре, макар че приказките по вестниците и в спортните предавания са им много добре наредени и казани. Но самите те знаят, че действията им нямат нищо общо с това. Всичко тръгва от президентите или спонсорите на клубовете. Нищо нередно не може да се направи без те да знаят. Те много добре го знаят и не е моя работа да го коментирам. Много от тях се държат некоректно, непочтено към противници, към собствени футболисти. Може би на базата на това, че търсят бързи успехи. В тази връзка ще кажа личното ми мнение, без да ангажирам абсолютно никого за формулите, които се търсят непрекъснато – как да се проведе първенството, условията при които играят т. нар. юноши… Това е възможно най-грешният подход да се вкарва един юноша под 21 години, пък догодина двама щели да бъдат…Точно обратно виждам нещата. Ако искат да се развива българският футбол, но мисля, че много от тях само говорят, а не го искат, начинът е да се допускат трима чужденци в отборите и всичко друго – българи. Пускай, ако искаш българин на 42 години, ако искаш на 38 години. Но няма откъде да ги вземеш толкова футболисти. Тогава по естествен път ще си принуден да пускаш млади футболисти, които да запълнят местата. Ако имаш право да ползваш 10 чужденци и да вкарваш насила хора, които не са готови… Доколкото знам само в Казахстан е функционирало това правило до миналата година и ако не ме лъже паметта Херо беше казал, че тези момчета, които са влизали в първите отбори насила, нито един в момента не играе. С риск да не съм съвсем точен, за да играе един 21-годишен футболист в „Берое“ примерно, няма да играе Атанас Зехиров – едно момче, което също има качества, стигна до националния отбор, също може да се развие и е добър футболист. Но просто на този пост играе друго момче, също талантливо и по силата на това условие, Зехиров примерно няма да играе или ще играе по-малко. Доколкото знам в „Локомотив” (Пловдив), с риск да не е така и да бъркам, играе Карагарен. Според много специалисти също талантливо момче, което може да се развие, но е на 22 години и отстъпва мястото си, за да играе друго момче, което също е добро и е от младежкия национален отбор, но нима вече сме отписали 22-23-годишните футболисти?! Ако имаш право само на трима чужденци, другите щеш не щеш ще бъдат българи. Колкото и възрастни да бъдат…Тук трябва да припомним максимата – няма стари и млади, а има можещи и не можещи. Грешно е да се дават примери с този или онзи отбор, които използвали млади футболисти. Нима „Лудогорец”, който е шампион, използва млади футболисти? „Берое”, който е на трето място, използва ли млади футболисти? Къде са толкова многото млади футболисти на „Левски”? „Локомотив” (Пловдив) – хита на този полусезон е може би най-възрастният отбор. Видяхте какво направиха, биха всички. Аз за себе си съм прав и никой не може да ме убеди в обратното. Вече има си хора на ръководни позиции, но дали трябва да са там, отговорът за мен не е спорен, а направо е ясен.

– Кой път е по-правилен за родните условия – като на „Берое” с премерен бюджет и надграждане или този на „Лудогорец” – с хвърляне ударно на много капитали?

– И двата модела са печеливши. Класирането на „Лудогорец” в групите на Шампионска лига и средствата, които се върнаха в клуба, го показват. Може би ще се откажат от този модел, ако отборът не може една или две години да се класира за този турнир. Там рискът според мен е голям. Другото – със стегнат бюджет, който да бъде гарантиран и да не се надхвърля, също е правилен. С условието да има колкото се може повече млади българи, но не по сегашната формула. Понеже давате пример с „Берое”, за пореден път ще кажа, че много от хората се заблуждават, че там се дават не знам си какви заплати. Може да проверите какви са възнагражденията на футболистите. Това че много голяма част от бюджета през тези три-четири години са инвестирани в терените, нека някой да отиде в Стара загора и да види за какви терени става въпрос. Според мен и двата пътя са правилни, но като че ли по-рисковият е този, при който се пръскат по-големите пари, ако не успееш да ги върнеш, влизайки в груповата фаза.

– Колко отбора трябва да има в елитната ни група?

– Покрай свободното ми време разговарях с хора от „Б” и от „В” група. Не съм очаквал, че на толкова много места в България терените са подновени, макар и по някакви програми, с инициативата на спонсора или на общината. Ако има повече такива центрове, с изграждането на много повече детско-юношески школи, 14-16 отбора е оптималното за България. Но, ако трябва да бъдем честни, ги нямаме. Може би 12-14 тима. Доколкото знам съвсем скоро трябва да излезе официално решение под каква формула ще се проведе първенството.

– Как прие „А” група без ЦСКА, „Локомотив” (София), „Литекс”?

– Ще се присъединя към изказванията на почти всички. Чисто спортно – абсолютна загуба да няма мачове с ЦСКА, с „Литекс”, с „Локомотив” дори, макар те да не разполат с голяма фенска маса, но традицията на този отбор е голяма. Тъй като имах възможност да играя срещу тях, виждах какви са напрежението и интересът към тези мачове и какъв е без да ги има, абсолютна загуба.

– „Реал” (Мадрид) спечели Шампионската лига, но не блестя. Това ли е да станеш заслужен шампион?

– Не блестя най-вече на финала, но колко красиви финали сте гледали? В груповата фаза доста по-красиви мачове са ставали. Напрежението е уникално. В тази връзка и нас много ни критикуваха, че играем много прибрано, затворено, само ритат напред, на контраатаки. С тази тактика „Атлетико” (Мадрид) стигна до финала. Ако ги съпоставяме по титли, „Реал” е много по-напред, но жалко за „по-малкия” отбор, че стигна до дузпите и не успя. Може би, ако бяха загубили с 0:3, щяхме да кажем: „Окей, „Реал” е много по-титулуван, по-качествен отбор”. Видях абсолютно себераздаване от треньора и от футболистите на Атлетико. Който влезеше резерва, който беше на терена, се раздаваше така, както можеше.

– Няма как да подминем темата „Левски”. Говореше се, че си разговарял със „сините” да се заемеш с треньорския пост. Колко истина има в това?

– Една от първите теми, които засегнахме, беше точно тази несериозност и лични нападки от спортните медии. Те го пуснаха това. С риск да не обида някой, но много от тези момчета – журналисти или други хора, които се занимават с това, се поддават на клубната принадлежност, на приятелските взаимоотношения с футболисти, с ръководители и са готови в името на съвсем дребни облаги, да се продадат.– В личен план какво друго можеш да ни кажеш за себе си, освен да опровергаеш, че Христофор Хубчев от „Монтана” ти е син?

– От тези коментари почвам да се чувствам неудобно пред бащата, тъй като го познавам. Навремето беше един уникален хандбалист. Това още веднъж потвърждава некомпетентността и неподготвеността на тези хора, които би трябвало да са професионалисти. Те са много нахакани, нахъсани, когато трябва да обидат някого или по най-пошлия начин трябва да унизят някой треньор или футболист, а когато те направят грешка – просто си заминава. Няма нищо вярно в това нещо. Просто съвпадение на имената.

– Семейството ти е във Франкфурт…

– Семейството ми от дълги години е във Франкфурт. Синът ми вече е на 23 години, работи в момента в една доста престижна фирма. Дъщеря ми е на 28 години, има си частна фирма и се занимава с педагогика.

– Щастлив и спокоен баща.

– Спокоен – не, но щастлив. Имаме страхотни поговорки – „малки деца – малки проблеми, големи деца – големи проблеми”. Но дотук съм доволен от възпитанието на моите деца и от поведението им в обществото.

Снимка: beroe.bg