Янко Кирилов: Сашо Костов позна на карти, че ще разбием ЦСКА

Янко Кирилов е роден на 10 март 1946 г. Юноша е на “Левски”, за който играе от 1961 до 1963 г. и от 1966 до 1972 г. От 1963 до 1966 е в ЦСКА. От 1972 до 1974 г. е в “Черноморец” (Бургас).Три пъти е шампион на България (1966, 1968 и 1970 г.). Четири пъти е носител на Купата на България (1965, 1967, 1970 и 1971 г.). Има 4 мача и 1 гол в националния отбор, 7 мача за младежкия и 17 за юношеския национален тим.В евротурнирите има 13 мача и 1 гол. Бил е треньор в ДЮШ на “Левски”, на “Калиакра” (Каварна), “Хасково”, “Велбъжд” (Кюстендил), в Тунис и “Розова долина” (Казанлък). 17 ноември е велика дата за българския футбол. Свързваме я най-вече с епохалния успех на националния ни отбор с 2:1 над Франция на „Парк де Пренс“. 17 ноември обаче е специална дата и за феновете на „Левски“. Преди 47 години „сините“ постигат велика победа със 7:2 над кръвния си враг ЦСКА. “Витоша нюз” дава думата на един от героите в онзи култов мач.

“Аз съм един от малкото футболисти, ставали шампиони за деца, юноши и мъже с “Левски”. През 1960 г. взехме златото при най-малките, през 1961 при юношите, а през 1968-а и с представителния тим. Първият ми треньор е прочутият Сменки Юруков – така го знаеха всички. Той ме откри за футбола. Зимата тренирахме в зала “Сливница”. Няма да забравя първия ми мач. Играехме Пети район срещу Трети. По същото време ЦСКА приемаше английския “Челси”за контрола. Сложиха ме ляв бек, Георги Аспарухов пък беше център-халф. На вратата – Бисер Михайлов. Направих един красив финт, застъпих топката и публиката се скъса от аплодисменти, а ние-фърфалаци, сърцата ни тръпнат. Драги Георгиев ни изведе до титлата. На следващия сезон бихме “Септември” с 1:0 с гол на Гунди след плонж и удар с глава. Аз съм момче от работническия квартал “Хаджи Димитър”. Живеех близо до читалището. Баща ми Киро беше от кореняците, повечето хора го познаваха. Тате беше един от ръководителите на местния клуб “Спортист”, от който са произлезли куп прочути наши футболисти като Стефан Божков, Иван Колев. Първият ми детски идол беше именно Ването. Той идваше в квартала с един лъскав мотор, всички го обожавахме. Гледахме го с ококорени очи.

Рекордьор
Аз съм най-младият дебютант в историята на “Левски”. Влязох в игра на 21 май 1961 г. на Националния стадион срещу “Миньор” (Перник). Бях точно на 15 години, два месеца и 11 дни. Дойде преди мача шефът на клуба Любо Алдев и и повика трима юноши – мен, Гунди и още един. Бихме перничани с 1:0 след гол на Христо Илиев-Патрата. Тогава не се обръщаше внимание на рекордите. Изобщо не съм се замислял, че съм най-младият дебютант. Старите футболисти ме приеха отлично. Само се майтапеха с мене. Лъскал съм им обувките, изпълнявах каквото ми кажеха. Със Сашо Костов бях най-близък. Винаги ми е помагал, най-вече след уволнението от ЦСКА. Тогава още в първия си мач вкарах гол на “Марек” и ги бихме с 2:1 на “Герена”. Сашо беше казал: “Ти само с мене, няма да обръщаш внимание на никого”. И до днес сме едни от най-големите приятели. Много приятни спомени имам и от Жоро Соколов. Никога няма да забравя неговата божествена игра срещу “Динамо” (Букурещ). Игра невероятно, два гола заби и ги развинти румънците. Такъв мач не съм му гледал!
Янко 1

Как отидох в ЦСКА
През 1963 г. трябваше да влизам в казармата. Щях да си отида войник септември месец, както си е по реда. ЦСКА ме взеха с тях на един турнир във Виареджо (Италия). Представих се силно. Тъкмо свършвах 11-и клас. Изиграх последен мач от сезона за “Левски” във Варна срещу “Черно море”. Пак вкарах веднъж. Предстоеше ни двубой с “Олимпиакос” за Балканската купа. Дни преди това изиграхме контрола със заводски тим, тогава често се правеха такива спаринги. Получих тежка контузия – скъсан менискус. Навремето да имаш такава травма е все едно си с рак. В моя клуб не ми обърнаха внимание. Отидох при доктор Копчев във Военна болница. Това е едно светило за нашата медицина, стана ми като втори баща. Велик! Оперира ме този хирург, а пък левскарите във ВМИ не влизаха, бяха ми и малко обидени. Така останах в ЦСКА. “Армейците” бяха в криза, нямаха и кой знае какви футболисти. Срещу софийските отбори имахме една победа, две равенства и пет загуби. Натрупахме цели 15 поражения! По ирония на съдбата дебютът ми с червената фланелка беше срещу “Левски”. Загубихме с 1:2. Мачът се запомни с невероятния пропуск на Сашо Костов, който преодоля вратаря Жора Найденов и ритна топката към празната врата. Вдигна ръката, зарадва се, обаче топката не влезе. Смях! Водим 1:0 на полувремето, Никола Цанев изпусна от малкия пеналт с глава. Стреля, топката отскочи в тревата и прескочи вратата. После обаче Костов с плонж и удар с глава изравни, а Гунди донесе победата на “сините”. Ръководството смени Крум Милев – Чичето, с Манол Манолов-Симулията. Той издържа малко, дойде руснакът Григорий Пинайчев. При него направих най-силните си мачове.

Финалът за Купата
През 1965 г. получих най-тежката си контузия – изцяло скъсана връзка в коляното. С мой гол през същата година ЦСКА спечели Купата на Съветската армия на 8 септември с 3:2 срещу “Левски”. Бяха ни качили на лагер в Банкя и двата отбора. Левскарите на долния етаж, ние-на горния. Беше много смешна ситуация, защото се разминавахме по коридорите като призраци. На обед и вечеря се гледахме като тигри в клетка. По същия начин и генералите и техните началници с волгите се разминаваха в хотела. Мачът се запомни с феноменален гол на Никола Цанев в 34-ата минута. Той финтира няколко защитници и вратаря на “сините” Михайлов, и когато всички очаквахме да шутира в празната мрежа, Цанев се върна назад и отново излъга бранителите и чак тогава вкара за 2:0. След почивката на терена се появи Жоро Соколов, който ги развинти. Първо Иван Василев си заби автогол, а после Йогата изравни от дузпа. Дербито отиваше към закономерно реми, когато в 85-ата минута румънският съдия Йон Ритер ни даде дузпа. Една минута се чудехме кой да я бие. Митата Якимов може би се изплаши, не знам. Аз, който бях най-малък, хванах топката, заложих я и вкарах под плонжа на моя приятел Михайлов – 3:2 и ЦСКА спечели купата. Сърцето ми изобщо не трепна, когато застанах зад бялата точка, въпреки че вкарвах на родния отбор. Мисля си, че някой левскар ме прокле в този миг и оттогава ми тръгна всичко на зле. Само месец по-късно скъсах връзки на мач в Пловдив срещу “Ботев”. В продължение на 30 години си мислех, че ме е изритал Иван Задума. Чак през 1975-а научих кой ми го е причинил. Бях треньор на “Розова долина” (Казанлък), съдията Кольо Йонов ми свири мач. Той ми призна: “Аз те изритах”. А това му бил единственият мач през онзи сезон и то баш срещу нас. 6 месеца му седяха отпечатъците от бутоните върху коляното ми. Реферът Хайгъров дори картон не му показа. Аз се превивам на тревата, болки страхотни. След такава страшна контузия малко футболисти се възстановяват. Аз успях благодарение на доктор Копчев. За доброто възстановяване съм благодарен на ЦСКА. Ходих по Хисаря, насам-натам. Вдигнах се на крака. Направих 4 месеца пауза, обаче после форсирах прекалено рано. Качвах Пампорово, натегнах се. Толкова ми е бил и акълът. През март 1966 г. ме извика новият треньор Стоян Орманджиев и ми каза: Ти си оставил отлични впечатления. Няма да бързаш да влизаш, ще си чакаш реда, защото не си възстановен”. Още на другия ден играх срещу дублиращия тим на ЦСКА (Москва) на сгурията на “Червено знаме”. Скъсаха ме руснаците от ритане. Направо ме се ревеше от болка. В съблекалнята си позволих да кажа нещо против Орманджиев. Кой е бил под душовете, не си спомням, но ме е изтропал пред Пашата. Той тотално промени отношението си към мен. Чак в края на първенството, понеже излезе безумното решение в последните 4 кръга да не играят националите, нямаше къде де ходи Орманджиев и почна да ме пуска. Завърших силно – 3 гола на “Черно море”, 1 на “Марек”…
През лятото заминахме на подготовка в Холандия и Германия. Първият ни съперник беше великия “Аякс” с Йохан Кройф. До 20-ата минута резултатът беше 3:0 за домакините, накрая ни опукаха 7:1. Аз вече си бях решил, че няма да оставам в ЦСКА. За наказание след завръщането в София ме вкараха в поделението за един месец. Бяхме там заедно с Атанас Голомеев. И Змея го бяха наказали, защото не искал повече да играе за “армейците”. Понеже ме бяха произвели в старшина заради гола на финала, а баскетболистът беше само младши сержант, му подхвърлих: “Е сега ще те действам”. Майтапи! А Змея ми отвърна: “Запомни, като изляза от тука, ще ги бия тези чорбари, където ги хвана”.
С Гунди се срещнахме случайно в тролея. Каза ми: “Връщаш се при нас”. И така стана. Щяхме още през 1967 г. да грабнем титлата, обаче “Ботев” (Пд) ни я открадна под носа. Спряха ни заради един криминален мач. Трябваше ни победа над “канарчетата”, Меци Веселинов вкара за нас, а съдията призна несъществуващ техен гол. Топката не беше преминала голлинията, обаче той не промени решението си. За първи път тогава видях цял един отбор да плаче. Начело с Гунди всички ревахме като малки деца от яд и огорчение. После тръгна слух, че наши фенове са плашили реферите, че ще им палят къщите. Валяка Спасов беше треньор на “Ботев”. Като стана обединението със “Спартак” през януари 1969-а точно той пое новия тим. Наши хора се бъзикаха със съдиите на всеки мач, питаха ги: “Застраховани ли са ви къщите?”.

Седем
“7:2 е резултат, най-велик на този свят”
Нямаше нищо особено около този култов за всички левскари мач на 17 ноември 1968 г. Не съм имал предчувствие, че ще се превърна в главен герой. Сега се пише, че ЦСКА са имали по-силен отбор от нас, че едва ли не било изненада нашата победа. Истината е, че по нищо не им отстъпвахме. Преди дербито бяхме на лагер в “Хемус”. Със Сашо Костов спахме в една стая. Той хвърли карти, много познаваше, и вика: “Всичко червено – днеска ще ги спукаме!”. И то така стана. Това ми е един от най-силните мачове на мен. ЦСКА поведе с автогол, който не знам защо го записаха на Петър Жеков. После Димитър Пенев сбърка, Гунди му отне топката и изравни. Вторият гол – аз бия фаул през стената и Сашо Костов вкара. Третият гол – Гунди направи със задна ножица, греда и аз довкарах. Четвъртият гол – корнер изпълнявам и Борето Богданов ги прониза с глава. Петият гол – Гунди ми я даде зад защитата и аз – бам, 5:1. Шестият гол и седмият гол ги заби отново Аспарухов.
След последния съдийски сигнал стадионът все едно, че гореше. Хиляди левскари държаха в ръце запалени вестници и скандираха. Напълниха им душите. Незабравими моменти! Една седмица ходехме като замаяни. Помислихме се за голяма работа. Още в следващия кръг дойде отрезвяването. “Локомотив” (Пд) ни би с 1:0 след гол на Гочето Василев. Той в радостта си и за шоу на публиката застана тогава на центъра на терена на стойка надолу с главата. Това му беше редовен номер на него.

Край морето
Освободиха ме, когато бях в най-силната си форма. Със скандал си тръгнах. Аз съм единственият футболист на “Левски”, който остана без апартамент. А ме е питал и Ангел Солаков: “Какво искаш”. Аз наведем главата, трая си. Живеех в една къща в “Хаджи Димитър”. Теснотия, аз спях на дюшека. Национал на България спи на пода?! Зимата студ, малкият ми син се разболя. Лекарката постави диагноза “рахит”. Побеснях, веднага отидох при началника. Поставих му ултиматум: или ми дава апартамент, или се махам. Заминах на почивка в Слънчев бряг. Сутринта си пускам радиото и чувам: “На извънредно заседание на ФК “Левски” се взе следното решение: освобождават се следните футболисти…” Седем души общо. На първо място чух моето име. Курвенски постъпиха с мен в родния ми клуб. Два-три месеца не ми разрешаваха да играя никъде. Първенсвото почна, а си седя у дома. “Наши” ми спряха трансфери в “Лъсков” (Ямбол) и “Спартак” (Вн). Защо го направиха? Ей така, от злоба. Много доносници имаше в отбора, хора, които ми се пишеха приятели, а тропаха на началниците. Аз не си траех, винаги съм бил по серт човек, казвах си всичко “Право куме, та в очи”.
Бях почнал да губя надежда, че ще играя повече футбол, когато администраторът ни Коце Божилов ми каза да взимам самолета за Бургас. От “Черноморец” ме искали. Тръгнахме силно, смачкахме от бой “Ботев” (Пд) с 3:1, “Левски” – 1:0, ЦСКА 2:0, “Славия” – 2:0. Събрали се бяхме и добри футболисти: Притъргов, Дремсизов, Ваньо Костов, Пецата Петров, на вратата Пепи Топчев, Пейо Николов. Имахме само една загуби от “Локо” (Пд) и то след 5-метрова засада на Христо Бонев. Не се сдържах, напсувах съдиите. Викаха ме да давам обяснения във федерацията. На 28 години ме спряха да играя футбол.

Гибона, Наско и Петров
Куп “сини” таланти съм дал на “Лески”. Божидар Искренов, Наско Сираков, Петър Петров, Емо Велев са мои “деца”. Гибона го бяха пратили разни “разбирачи” на базата ни в “Раковски” като безперспективен. Бил много слабичък в краката, нямал сила. Никога няма да забравя първата ни среща с него. Предстоеше ни турнир в чужбина. Дадоха ми възможност да избирам от две групи деца. Гледам го аз – ами той страшен! Като хване топката ги побъркваше. Добър, та добър! Много беше хитър плюс това, въртеше ги всичките. Интересна е историята и със Сирака. Влиза баща му при мен в треньорската стая. Бай Петко за мен беше идол. Голяма фигура за спорта. Вика: “Заминавам за Ливан. Да го взимам ли момчето с мен или да остане тука?” Отвърнах му: “Бай Петко, дори Наско да не ти беше син, пак щях да го взема”. Наско в началото играеше като дясно крило. Вкарваше по някой гол, но реших да го преместя в центъра на атаката и веднага направи хеттрик. Вторият мач – още три гола. Страхотен таран. Последният двубой от първенството играем на “Славия” го загубихме. Бях е нервирал много, но доктор Кефиров побърза да ме утеши: “Янко, какво се ядосваш. Гледай го тоя – виси във въздуха. Той си е готов, бе.” Емо Велев – Кокала, пък почна като ляво крило. Видях, че няма тази бързина, която се изисква и му намерих мястото – превърна се в отличен халф. Много се гордея и с Пешко Петров. Момчето от Ботунец израстна до национален състезател. И него го бяха отписали на “Герена”. Пратиха го в Силистра, на границата. Беше му тежко, какви писа ми е писал…Яка гонка е имало, карали са ги да тичат с чували пясък на гърба. “Благодаря ти, бате Янко, тая физическа подготовка от тебе я имам. Иначе нямаше да мога да издържа”, ми е признавал Петров.

В подхода към подрастващите трябва да си много строг. Аз даже бях прекалено строг. Държах на дисциплината страшно много. С характери като Искренов например трябва да имаш и такт и подход. С Гиби имам два интересни случая, в които ми създаде дисциплинарни проблеми. Отиваме на турнир във Волгоград. Стигнахме до финала. Вечерта преди мача тръгвам на обиколна по стаите – Гибона го няма. Лягам на леглото му и го чакам. Появи се на сутринта. Бум – един шамар, той падна на пода. На следващата година отново сме на турнир, този път в Познан (Полша). Тогава пък изчезна половината отбор – Гиби, Наско, Боби Михайлов, Велев…Искренов им казал: “Аз си знам, сега бате Янко ще ме бие”, и въпреки това тръгнали по заведенията. Е, тогава не ги бих. Размина им се. Иначе ги гонех като фелдфебел. С течение на времето си пролича, че подходът ми е бил успешен. И Сираков и Искренов се превърнаха в живи легенди на “Левски”.
KAMATA 3_1.jpg
Треньорски години
Най-добре съм се чувствал в Каварна. “Калиакра” заварих на 20-о място, за нула време вдигнах отбора на крака. Спасихме се от изпадане. На ръце ме носеха. С помощта на Сашо Костов поех после елитния “Хасково”. В отбора ни беше Сираков, обещаха ми да ми пратят и Искренов. Да, обаче от “Герена” издърпаха Наско. Той преди това се размина за една бройка да дойде при мен в Каварна. Както и да е, нито Гибона ми дадоха, нито Кокала. Бяхме пред изпадане с “Хасково”, стигнахме до бараж за оставане срещу “Осъм” (Ловеч). Две седмици преди мача стояхме на лагер в Клокотница. Защото имаше спорове във федерацията дали “Осъм”, на който покровител беше Милко Балев, или “Бдин”, с протекциите на Петър Младенов, да играе бараж за влизане в “А” група. Спечелиха накрая ловчанлии. Отиваме в Ловеч – фрашкан стадион, ама фрашкан, ти казвам! Игла да хвърлиш, няма къде да падне. Явно и съдиите бяха “подковани”, защото в тяхната стая видях поставени чисто нови холни гарнитури. Издрапахме някак си до 0:0. Реваншът в Хасково ми е един от най-инфарктните в кариерата. И то заради моята глупост. По принцип Костадин Латинов го ползвах като резерва. Казах му: “Латинка, влизаш моето момче, през второто полувреме, независимо при какъв резултат.”Да, обаче се наложи да почне този път титуляр. Тръгна му играта, бам – 1:0, бам – 2:0, с два негови гола. И на почивката го смених. Голяма грешка се оказа това. Нашият вратар Вълчан Танев допусна гол от 45 метра, стана 2:1. Не ме питай как изживях оставащите минути.”
Милен ДИМИТРОВ

Снимка: Милен ДИМИТРОВ


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/vitoshan/public_html/wp-content/themes/novomag-theme/includes/single/post-tags.php on line 4